Пламен Цветков е роден на 13 август 1957 г. Бил е футболист на “Миньор” (Перник), “Академик” (Сф), “Левски”, гръцкия “Докса” (Драма), португалския “Униао Томар”. Шампион е на България през 1984 и 1985 г. Носител на Купата  през 1984 и 1986 г. Бивш национал. Цветков е един от любимците на “синята” публика. В историята на “Левски” остава най-вече с гола, който вкарва на “Щутгарт” на 3 октомври 1984 г. в реванш от първия кръг на КЕШ. С него “сините” изравняват за 2:2 и отстраняват немското страшилище. Пламен след това е треньор в “синята” ДЮШ, има и частен бизнес. От 9 години  работи като надзирател в затворническото общежитие в Казичене.

 

- Може би той сам ме откри. Както и да е. Започнахме да тренираме с мои връстници от махалата в Перник при бате Гриша Петков. Както се казва, изкушението ни беше чифт гуменки и един анцуг.

- Семейството ви подкрепи ли ви?

- Да, въпреки че

 

татко беше

фен на ЦСКА

 

По-късно станах играч на “Левски”, но той не можа да стане свидетел на моите успехи. Почина твърде млад, мама рано остана вдовица и ни изгледа двамата с брат ми. Баща ми беше интелигентен човек, директор на училище.

- Кога ви взеха в мъжкия тим на “Миньор”?

- През пролетта на 1975 г. треньорът Христо Андонов – Пелето почна да ни вика няколко момчета от старшата възраст. Спомням си много добре и дебюта в “А” група: на 18 юни 1975 г. в 30-ия кръг срещу “Пирин”-Благоевград. Започнах титуляр като дясно крило заедно с моя набор Григор Григоров. Потръгна ми играта, още в 7-ата минута ми падна топката в наказателното поле. Затворих си очите, бих   – гол! Размазахме ги с 4:1.  Ударно начало беше! Тогава в “Миньор” имаше доста колоритни личности. Възхищавах се на Гошо Йорданов – Ярето, на Евлоги Банчев, на Весо Евгениев, Ангел Славов, Славе Малинов... Най-големият образ обаче беше Пламен Христов. Страшен щурак и веселяк! Беше душата на компанията. По лагерите свиреше с китара, пееше ни, танцуваше много хубаво. Артист беше и на терена, и в живота.

- Как се озовахте в “Академик” (Сф)?

- Данко Роев беше треньор на “студентите”, той ме е харесал. Бях приет редовен студент във ВИФ “Георги Димитров”, сега НСА, треньорски профил. Казаха ми: “Идваш при нас от понеделник, иначе ще анулират мачовете на “Миньор”. Нямаше къде да мърдам. Имаше период, в който идваха да ме взимат с джип от НСА и отивах да тренирам в Перник. Подготвях се по същото време и в “Академик”, абе щура работа. Спряха ми правата от БФС, чак от 8-ия кръг ми разрешиха да играя. По ирония на съдбата дебютът ми със светлосинята фланелка беше отново срещу “Пирин”. “Академик” нямаше нито една победа от началото на сезона, първата беше срещу благоевградчани. Аз вкарах единственото попадение.

- Как беше сформиран легендарният ви тандем с Михаил Вълчев?

- Мишо дойде по-късно от мен в “Академик”. Ние изпаднахме през 1978 г. от “А” група. Вълчев дойде от отбора на ВИФ. Нашият треньор Петър Аргиров си го хареса за централен нападател. С Мишо си допаднахме първо като характери и после на терена се намирахме  със завързани очи. Единият знаеше предварително какво ще стори другият. Със Сашо Борисов и с Альоша Димитров също бяхме неразделни. Гледай сега, това беше нормално – живеехме в общежитията,  в 15-и блок. Ходехме заедно навсякъде. Хубав колектив бяхме. Силни футболисти, млади момчета, живееше ни се. Бързо се върнахме в елита под ръководството на Пецата Аргиров. Постигнахме и рекорд по голове и спечелени точки в “Б” група.

- Като новаци правите фурор и в “А” група...

- Да, представихме се много силно през сезона 1980/1981. На полусезона бяхме на седмо място. Митко Червеняков смени Аргиров. Нямахме загуба в продължение на 17 мача. Бихме и “Левски” с 1:0 след мой гол. Червеняков постави Кирчо Любомиров за пръв път в живота му да играе ляв бек и да пази дясното крило на “сините”  Гочев.

 

Руси не можа

да види топката

 

Ставаха здрави мачове. Спомням си, че в Благоевград счупиха крака на нашия защитник Крум Кантарев. Завършихме 2:2, защото бяхме се стреснали от гледката. Серията ни без загуба беше спряна от “Левски” – 1:3, в 28-ия кръг. В последния кръг паднахме и в Перник с 0:1. Финиширахме на 4-то място, “Тракия” ни изпревари с една точка само.

- Как стана трансферът ви на “Герена”?

- На “Левски” не се отказва. Вижте, аз с Иван Вуцов бях говорил още през 1980 г. Завърших семестриално, но си отложих държавните изпити само и само да помогна на “Академик”. После преминах при “сините”. В началото не бях титуляр, защото се  възстановявах от контузия – разтежение на адукторите. Като отидох, там бяха Пламен Николов, Емил Спасов,  Руси Гочев, Тошко Барзов, Весо Балевски, Ники Грънчаров. В титулярната единайсеторка обаче вече бяха седем юноши, всички под 20 години – Боби Михайлов, Ники Илиев, Петър Петров, Краси Коев, Емо Велев, Наско Сираков и Гиби Искренов!

- Имате 97 мача за първенство със 17 гола. Кои са най-паметните ви мигове?

- Е, разбира се, шампионските титли от 1984 г. и 1985 г., макар че втората ни я откраднаха комунистите. Взехме и Купата два пъти (1984 г. и 1986 г.).

- А кои са най-скъпите ви голове в “А” група?

- Всички са ми скъпи, но тези във вечните дербита имат специален статут. Може би най-ценен беше голът на 3 юни 1984 г. в последния кръг – мачът решаваше шампионската титла. Спомням си, че българските съдии се уплашиха от отговорността и се наложи да се търси германец – Дитер Паули. Поведохме с 2:0, ЦСКА намали, после Георги Димитров-Джеки получи червен картон.

Бях резерва - Васил Методиев-Шпайдела ме пусна 4 минути преди края. Още с първото докосване вкарах шампионския гол. Разписах се с отмерен удар под гредата за крайното 3:1. Така след петгодишна пауза “Левски” направи нещо уникално – спечели и трите възможни купи -  първият требъл в нашия футбол! ЦСКА ми бяха редовни клиенти, срещу тях ми беше най-лесно и приятно да вкарвам. Имахме си и стара закачка с Джони Велинов. Още от “Академик” го наказвах. Веднъж му бих дузпа и Джонката изби с колената ей така нагоре. И извика: “Къде е бате Пацо да ми вкара дузпа?”. Почна да ме бъзика. И в следващия момент – фаул за нас. Альоша Димитров си я залага той да бие. Съдията свирна, аз я думнах, Велинов докато вдигне ръцете и тя му влезе над главата – гол! Тогава извиках пък аз:

 

“Къде е бате Джони

да ми хване фаул?”

 

 Е, това си бяха закачки между нас, никога не е имало обиди. Ние си бяхме приятели и извън терена. Често излизахме заедно по заведения – със Стойчо Младенов, с Гошо Димитров... И в “Родина”, и на други места идваха с нас. И в националните отбори бяхме заедно, нормално е.  Не сме били аскети, признавам си.

- Що за треньор беше Методиев? Диктатор ли беше?

- Шпайдела беше и такъв, и такъв. Винаги си налагаше своето мнение. Не се съобразяваше с никого. Навремето така се правеше. И ние го слушахме. Методиев много наблягаше на физическата подготовка. Бяхме като машини, а не като сегашния “Левски”. Ами те търчат само по 60 минути, бе! Каква подготовка правят? Кондиционният треньор да прави физическата подготовка... Това го няма никъде. Ами той не е играл футбол, какво разбира? Трябва да ти кажа, че ние надборихме и надтичахме “Щутгарт” – шампиона на Германия. Представи си за какво става въпрос. Правехме тежки лагери на Долна баня, след които се чувствахме като десетобойци. Тази сила, която набирахме, ни стигаше да изкараме без проблеми по 50 мача на сезон. На това се дължаха 70 процента от успехите ни. Плюс, разбира се, и това, че бяхме и добри футболисти и се разбирахме като колектив.

- Как постигнахте онази велика поредица от 7 поредни победи над “армейците”?

- (смее се) Срещу ЦСКА ни беше най-лесно. Неслучайно Шпайдела се молеше преди всеки жребий за Купата: “Айде, искам да ни се паднат ЦСКА. Сега е моментът.”

- Как приемате това, че цесекарите се опитват да обезценят вашите успехи? Твърдят, че за тях по-важни били евромачовете...

- Кой го казва? Цесекарите ли? Остави ги, тя историята не може да се изтрие. В летописите остава записано всичко.

- Кои бяха най-щурите ви съотборници?

- Е, Гибона и Кокала нямат равни. Обаче в началото бяха по-тихи от водата, срамежливи такива, но бързо прихващат (смее се). Аз ги научих да пият. Водех ги редовно и тях, и Наско, и Боби в хотел “Плиска”...

- Защо, за да видят нощния бар ли?

- Абе, не. След тренировка така, за разпускане. Харесваше им.    

- Когато разбрахте, че за съперник в турнира за Купата на УЕФА ви се пада “Щутгарт”, изплашихте ли се?

- Не, от какво да се плашим? Е, имаше респект, естествено, но дотам. Ние нямаше какво да губим. Можехме само да спечелим. Трябва да ти припомня, че немците бяха приемани като абсолютни фаворити, с куп звезди в тима, сред които блестяха най-вече братята Фьорстер. И особено по-младият Карл-Хайнц, когото считаха за наследник на Франц Бекенбауер и за най-добрия централен защитник в света по онова време. Накарахме ги обаче сами да си говорят. В следващия кръг пък отпаднахме по най-нелепия начин от “Уотфорд”. И там, и в София пропуснахме по една дузпа. Ама така е, като си нямаш късмет... После в първата среща с “Днепър” през 1984 г. не играх.

- Контузен ли бяхте?

- А, не, каква контузия? Треньорско решение си беше. Доста колеги се оправдават: “Контузен бях”. Абе кажи нещата реално, както са. Защо си измисляш? Като играеш силно – си титуляр, като си слаб – си отвънка. Треньорът си преценява.

- През следващата есен капризите на Фортуна отново ви изправят пред “Щутгарт”...

- Спомням си, че имахме доста кадрови проблеми преди реванша в Щутгарт. Отсъстваха Искренов, Сираков, Коев, Гочев... Честно да ти кажа, за ръководството мачът направо си беше отписан.

 

Никой не

вярваше

в чудото

 

след 1:1 в София. Като своеобразна награда ни разрешиха да вземем с нас и жените. Те обаче пристигнаха с автобус, а не им разрешиха да се качат в самолета с нас. Тогава за първи път дойдоха половинките ни. Разгледахме завода на “Мерцедес”, музеи, това-онова. Приятно беше.

- Вие каква кола карахте по това време?

- Кола ли? Нямах никаква! А последната резерва в “Щутгарт” се возеше на “Мерцедес”. Нали ти казвам, реваншът беше отписан, обаче както тръгна... Апетитът идва с яденето. Напълно надиграхме домакините – и физически, и топката разигравахме. Затова им казвам и на тези, днешните футболистчета: “Не може да те надтича! Ако стане така, трябва да разчиташ само на късмет и на нищо друго.” За да противодействаш на такива силни отбори, трябва да го надиграваш в атака и защита, трябва да мислиш  по-бързо от тях. Да играеш с едно докосване, да задържиш играта, ако трябва. Това са азбучни неща. Това е даденост, но и се развива. И през цялото време трябва да си мобилизиран.

- Как стана легендарният ви гол за 2:2?

- Нямах време да поемам топката, да я спирам. Направо я треснах от воле. Мишо Вълчев проби отляво и ме намери с външен фалц. Получи се много красиво изпълнение - и неговият пробив и моят завършек бяха от най-висша класа. Остана завинаги в синята летопис. Беше голяма радост и щастие. Наградиха ни с по 500-600 лева, голяма сума за онова време. От следващите сблъсъци с украинския “Днепър” обаче са ми най-неприятните спомени във футбола.

- Какво имате предвид?

- Още в 9-ата минута на реванша в Кривой рог, играхме там, защото Днепропетровск беше забранен град,  Литовченко ми влезе зверски и ме извади от игра. Скъса ми менискуса, удареното място се поду като балон. 2-3 месеца бях на легло. Сигурен съм, че украинецът ми влезе напълно умишлено. Съдията му даде само жълт картон. А Литовченко не гледаше нито топка, нито нищо. Искаше само да ме изпраска.

- Вярно ли е, че от “Щутгарт” искали да ви купят заедно с Николай Илиев? Получихте ли оферта от германците?

- Не, аз поне не знам такова нещо.  А и плюс това, аз немския го говорех почти перфектно, защото в продължение на цели 8 години учех на алианс. Редовно им превеждах на моите колеги при пътувания в чужбина. Четях немски вестници и ако имаше наистина някакъв интерес към мен, все щях да разбера. От Белгия ме искаха.

- Какво се случи?

- Едни мениджъри дойдоха да гледат Пацо Николов и Емо Спасов. Играхме мач с “Локо” (Пд), но двамата не се представиха много добре. Гостите харесали мен и Мишо Вълчев. Мениджърът ни извика и ни каза: “Вас искам да взема.” Ходихме на среща, обаче гърците от “Интерспорт”, които движеха трансферите, ни продадоха на по-ниска цена в Гърция.

- Кой беше най-тежкият ви сезон в “Левски”?

- Е, онзи, преди който наказаха моите колеги, промениха името на отбора на “Витоша” – 1985/1986. Тогава бяхме само няколко по-опитни футболисти, останалите бяха младоци. За мой късмет аз не взех участие на скандалния финал за Купата на България с ЦСКА, иначе

 

сигурно щях и

аз да се сбия

 

Щяха да накажат и мен.

- Вярно ли е, че  сте пуснали “Берое” да ви бие с 3:2 на “Герена” само и само “Тракия” (Пловдив) да не стане шампион?

- Да. Имаше негласно разбирателство между нас – да направим “Берое” шампион за сметка на “канарчетата” – те бяха армейски отбор.

- Офертата от “Докса” (Драма) ли беше “последно десет” за вас за трансфер в чужбина?

- Може и така да се каже. Изкарах прекрасни 4 години в Драма – от 1986 г. до 1990 г.. Хората ни носеха на ръце. Много ни уважаваха. Преди нас в същия отбор бяха играли Тошко Барзов и Краси Чавдаров.

- После играете малко и в Португалия...

- В португалския “Униао Томар” се озовах по странен начин. Всъщност аз отидох на гости на Пепи Петров, който се подвизаваше в “Бейра Мар”. Кацам в Лисабон, още не бях излязъл от ВИП-а, когато някой ме повика: “Пацо, Пацо.” Бяхме се разбрали с Боби Михайлов, който пък пазеше на “Беленензеш”, да ме вземе от аерогарата. А то ме среща Ваньо Костов – бившият защитник на “Славия”. “Къде си тръгнал? Слушай сега, аз съм обещал на един президент да му намеря централен нападател. Искаш ли да се пробваш?” Обясних му, че съм спрял, не бях тренирал два месеца. Бяхме седнали на гости у Петрови куп авери – Кольо Спасов, Боби, кой ли не, абе – 7 -8 човека се бяхме събрали. По едно време пристигнаха хората от “Униао” – третодивизионен клуб. Съгласих се да се пусна на една контрола – резерви на титуляри. Играх от резервите и бихме с 4:0. Вкарах и четирите гола. Казаха ми: “Оставаш!” То на майтап, на майтап, обаче не ми дадоха да си тръгна. Направо се влюбиха в мен хората. Президентът ми стана приятел. Взимах 2500 долара заплата – огромна сума за мен, не бях получавал толкова нито в “Левски”, нито в “Докса”. Кольо Спасов – голмайстор на португалската “Б” група, в същото време получаваше 1700 долара. Шест месеца изкарах в Томар. Бяхме двама българи с Александър Александров от ЦСКА. Интересното беше, че когато заиграхме там, тимът беше на последно място. През пролетта бихме в шест поредни срещи с по 1:0, а аз вкарах и шестте гола.

- Там ли прекратихте кариерата си?

- На практика – да. Можех да остана в Португалия, колкото си поискам, предложиха ми да стана помощник-треньор, обаче ми писна от футбола. Изморих се. Вече бях на 34 години, от 17 години бях в професионалния футбол. Шефът не ме пускаше да си тръгна, всяка вечер си пиехме пиенето с него.

- Поиграхте малко и в Самоков...

- Да, я има 10 мача, я не. Мишо Вълчев ме помоли да помогна. Тошко Арсов ни беше вратар, в халфовата линия бродираше фамозният Александър Методиев, който в момента е депутат. Беше доста техничен, ние му викахме Агата, иначе сега го знаят повече като Бат Сали.

 

Много го обичаха

местните цигани

 

Цялата махала идваше на стадиона на “Рилски спортист” заради него.

- След края на състезателната ви кариера как се разви животът ви?

- Първо подхванах бизнес – занимавах се с кабелна телевизия. Бяхме едни от първите в София. Завърших после треньорска школа. Почнах работа в ДЮШ на “Левски”, водех набори 1978 и 1982. Насочих се и към затвора (смее се). Кольо Павлов ми помогна да започна работа в затворническото общежитие в Казичене. Девета година почвам вече и не се оплаквам. Добре си ми е на работното място.

- В затвора охранявате много опасни хора. Казахте ми, че сред тях е Йоско Сливенски...

- Така е. Няма от какво да се притеснявам. При нас си има вътрешен ред и го съблюдаваме.

- Сред тях има убийци, рецидивисти...

- Е, да, има. Затворът е за такива.

- Сега у нас много актуална е темата за тези бягства от затвора. Нормално ли е да става това?

- Не искам да коментирам. Доколкото разбирам, става въпрос за случаи, при които арестантите са на лек режим. Странно ми е защо избяга този, на когото му оставаха само три месеца до края на присъдата му в Бургас. За мен той е психически неустойчив. Иначе на лекия режим никой не ги пази. Ние също сме заведение от открит тип. Законът им позволява да излизат на работа. Ако някой иска да си тръгне, винаги може да го направи. Има инспектори социална дейност, началници, комисия, която преценява, че еди кой си може да излезе. Не пускат такива, които лежат за тежки престъпления. Тези, с по-леки наказания, излизат и работят, за да си намалят присъдата. Имат право да бачкат без охрана. Идва фирмата в затвора и сключва договор. Определяме трима-четирима каква работа ще изпълняват – дали ще са строителни работници, дали общи работници и т.н.

- Вкарват ли се телефони, пари и наркотици в затвора?

- Знаеш ли какво казваше един мой началник, който пък го знае от старите затворници? “Ако можех, и кораб щях да вкарам вътре!”

- Откога не сте стъпвали на “Герена”?

- На мач не съм ходил вече 2 години. Няма какво да видя. Само ще се ядосвам...