Журналистът от „Диема“ Николай Камбуров спечели анкетата на БЛИЦ за най-добър футболен тв коментатор за 2020 година. Ники, който е роден на 12 май 1992 година в Бургас, даде интервю за нашите читатели, след като получи наградата си.
-Честита награда! Защо стана журналист и кога направи първите си стъпки в професията?
-Като малък мечтаех да стана активен спортист. Тренирах бадминтон, участвах на турнири за деца в родния ми град Бургас и имам две първи места. Когато обаче бях на 10 години, се наложи да претърпя операция. Помня как лекарят дойде при мен и ми каза директно в очите: „Всичко е наред, но за съжаление няма да можеш да се занимаваш активно със спорт. Любителски и на аматьорска основа – да, но не и професионално!“. Тази новина ме шокира. Бях само на десет годинки и усещах как мечтата ми, голямата ми детска мечта, се изпарява. Беше тъжно… И тогава дойде помощта на моите родители. Майка ми, баща ми, те ме успокояваха, вдъхнаха ми надежда. Мама ми каза: „Защо не се ориентираш към спортната журналистика?“. Тази идея ми даде криле. Искам да благодаря на майка ми и на баща ми за всичко! Искам да благодаря и на жена ми, която, откакто сме заедно, плътно ме подкрепя.
Winbet - победата е емоция! (18+)
-И един ден кандидатстваш журналистика...
- Да, кандидатствах журналистика в УНСС, приеха ме, а малко след това започна моят стаж в радио „Бургас“, което е към БНР. Отивам там, където ме посрещна Даниела Костадинова. Заедно с нея беше друг журналист – Мариян Иванов. Даниела се обърна към мен с думите: „Имаш 10 минути да се организираш, да отидеш до стадион „Лазур“ и да получиш акредитацията за мача за Суперкупата". Леле, какъв мълниеносен старт само... Така на двубоя за Суперкупата на България между Лудогорец и Локомотив (Пловдив) през 2012 година бяха моите първи включвания в ефир.
-От колко време си в „Диема“?
-Вече пет години и половина. Бях последна година студент, когато кандидатствах за работа в „Диема“. Видях в интернет, че има обява, и реших да опитам. И най-ненадейно, докато бях в Бургас на море, ми се обади Веселин Василев. Каза ми, че съм избран да бъда част от предстоящия конкурс. Трябваше на другия ден да съм в София, но отложихме пътуването с няколко дни, защото имах ангажимент във Варна. Там отразявах срещи по волейбол. След това заминах за София, одобриха ме на конкурса в „Диема“ и на 1 август 2015 година започнах работа там.
-Кое е по-лесно – да коментираш мач или да водиш студио?
-Чувствам се по-спокойно, когато водя студио, понеже съм натрупал опит от радиото. Когато има диалог с другия човек, винаги е по-лесно, могат да се развият няколко различни гледни точки. Така че – предпочитам студиото.
-От кого си се учил в занаята?
-Искам да благодаря на няколко човека. Започвам с Валентин Будаков, който ми показа първите стъпки в Бургас. Той ме научи на азбуката в журналистиката. Двамата си поддържаме връзка и до днес. След идването ми в Диема няма как да пропусна Веселин Василев, който първо изслуша моя тестови коментар, който беше на запис и беше генерална репетиция за старта ми в ефир. Благодаря на Гено Даскалов, който ми посочва неща, които трябва да развивам.
И накрая, но в никакъв случай не на последно място, ще посоча Борислав Борисов. Боби винаги е бил отворен за разговори с мен, винаги ме е съветвал, винаги ме е критикувал градивно. Няма да е пресилено, ако кажа, че Борислав Борисов е моят духовен баща. Изключителен коментатор, професионалист и голям психолог!
-Кой беше първият мач, който коментира в ефир?
-Анже – Каен от френското първенство. Завърши 0:0. Скучен мач, без нито един точен удар. За капак имаше мъгла и трудно се различаваха футболистите. Признавам – тогава бях на ръба на отчаянието и кризата! Но реално този мой първи сблъсък с коментар на мач на живо изигра и положителна роля – кали ме. Първият български мач, който коментирах, е Етър – Берое. Пак на стадион „Ивайло“ във Велико Търново дебютирах и като репортер.
-На кой отбор симпатизираш в чужбина?
-Байерн. Голям фен съм на баварците и германския национален отбор. Харесвам и Италия Любопитен е случаят, когато заобичах Байерн. Тимът ме плени на финала на Шампионската лига, изигран на 26 май 1999 година на „Камп Ноу“, срещу Манчестър Юнайтед. Да, Байерн загуби нелепо с 1:2 в последните минути, но точно това ме накара да харесам тима и да го следя. Байерн продължи да играе атрактивно, въпреки поражението, и следващия, и по-следващия сезон. Играта с малко докосвания, с атакуващ и нападателен стил е моята игра. А това е играта на Байерн. Ще ви призная нещо. Когато Гуардиола пое баварския колос, аз спрях да гледам мачовете му. Не може да караш футболисти като Рибери и Робен да си подават безкрай топката на широчина, а не да използваш силата им. Тяхната мощ е да атакуват и застрашават съперника директно, без да се залага на така наречената „тики-така“. След това обаче отново загледах мачовете на Байерн. Миналата година беше най-щастливата ми, защото Байерн спечели всичко с красив, нападателен и тотален футбол, а освен това се и ожених.
-Би ли посочил тримата най-добри футболисти, които ти си гледал?
- На първо място поставям легендарния вратар Оливер Кан, който е символ на непримиримост, силен характер, умее да ръководи по превъзходен начин хората пред себе си.
Втори е Дженаро Гатузо – гонеше до последен дъх, истински боец.
Третото място в моята класация е за Кристиано Роналдо – безспорен лидер, във всяка трудна ситуация може да измъкне своя отбор.
- Тя е по-скоро признание, че се развивам и прогресирам, защото съм далеч от мисълта, че съм най-добрият коментатор в момента.
-Добре казано, Ники.
-Да, така е - така чувствам нещата. Това е признание за труда ми, а не че съм №1.
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
