Полина Цекова е единствената българка, ставала шампионка в женската НБА. През далечната 1999 г. 
196-сантиметровата плевенчанка печели титлата с Хюстън Кометс. От много години тя живее във Франция и работи в школата на Тарб. Пред "7 дни спорт" Цекова си спомни за последния си допир с българския баскетбол и сподели своите виждания за проблемите, които доведоха играта у нас до дъното.

- Следите ли това, което се случва в българския баскетбол?
- Честно казано, не, откакто имах този странен опит отпреди 4 години. Тогава си подадох документите да водя националния отбор за девойки до 20 г., от федерацията дори до последния момент ме убеждаваха да го направя. След събранието се оказа, че не са ме одобрили. Било ги страх, че някой може да подаде жалба до министерството на спорта, че нямам някаква диплома и федерацията може да бъде глобена. От този момент си казах, че повече няма какво да си тровя нервите. Следя само мъжкия отбор на Спартак, защото ми е много кеф, че Александър Дяковски събра млади момчета и правят силни мачове.

- Нивото при жените тук падна драстично, а в първенството ще има едва 4 или 5 отбора. Каква може да е причината за тази катастрофа?
- От това, което видях преди 4 години, основното е, че младите треньори не се обучават правилно. Има мотивирани хора, но те трябва да се събират на семинари. На тях трябва да ходят дори старите треньори, защото те работят по методика отпреди 20 години. А баскетболът се променя. Аз се опитах да кажа, че не трябва така, но стана много грозно. Не можех да повярвам, че ще чуя толкова обидни думи от хора, които познавам от младежките си години. А аз го направих с идеята да научат нещо ново.

- А как работят треньорите във Франция?
- Тук всяка година има семинари, нещо като опреснителни курсове за треньорите, на които се заверяват работните карти. Ако не присъстваш там, нямаш право да водиш отбор през състезателната година. Тези семинари се водят от най-добрите треньори във Франция и винаги има какво да научиш.

- Треньорите ли са големият проблем на българския баскетбол?
- Не са само те, то е съвкупност от много неща. Единствено сега знам, че Удо (б.а., Людмил Хаджисотиров) ходи на семинарите на ФИБА. Галин Стоянов също разбрах, че се е върнал в България. Той също знае много неща. Федерацията трябва да задели пари и да праща на семинари младите треньори, които искат да се развиват. 
Проблемът на българския баскетбол е в детските школи
Другото е, че няма достатъчно зали, в които да тренират децата. Ние сме народ, който издържа на несгодите, но няма как да вкараш децата в зала, която тече и няма отопление. Родителите предпочитат децата им да си стоят вкъщи, отколкото да дават пари за лекар. Трябва толкова неща да се реорганизират. Имам чувството, че някои хора са добре на мястото си и нямат желание да нагазят в проблемите. За да се излезе от това положение, трябва да се махнат много хора, които са свикнали с посредствеността и не им пука.

- Обидена ли сте на федерацията?
- Обидена не, разочарована съм. Това лято поддържах връзка с Елеонора Рангелова, която беше комисар на олимпийските игри. Радвам се, че нещата за нея се развиват добре във ФИБА. Малко съм разочарована от Георги Глушков. Преди време се опитах да вляза във връзка с него, но той не отговори на обажданията ми. С Георги навремето говорехме и почти за всичко беше съгласен с мен. После чух неща, от които се почувствах като черната овца. Безкрайно много уважавам Глушков като баскетболист, той ми е бил идол. Когато го срещнах за първи път, го гледах с отворена уста. Разбира се, ако сега се видим в България, ще дойде, ще ме поздрави и ще поговорим. Заболя ме и защото казваха, че съм се върнала в България, за да открадна състезателки за Франция. За тези 4 години колко състезателки съм докарала? Нито една. Ние, българите, сме такива - обичаме да клеветим, без да знаем истината.

- Наскоро Георги Глушков беше преизбран за шеф на федерацията, а на събранието нямаше други кандидати. Как ви се струва това?
- Това за мен не е нормално. Във френската федерация скоро ще има избори и има 4-5 кандидати. Но все пак Георги Глушков е човек от баскетбола, знае проблемите, би трябвало да вижда как се организират нещата на други места. Не искам да го критикувам. Кой ще подаде документи за федерация, в която всичко е разбито? Чух, че ще има 4 отбора в женското първенство. Ами как после ще се събере национален отбор?!

- Какво означава женско първенство с 4 отбора?
- Има ли смисъл изобщо да се коментира? Винаги съм казвала, че в България има повече таланти, отколкото във Франция. Защо във Франция тези таланти продължават да се развиват, а в България децата се губят? Методите са отпреди 20 години. Не може да искаш резултати със стари методи в спорт, който еволюира постоянно. Догодина ще направя 40 години в баскетбола и все още съм жадна за знания въпреки че познавам играта във всичките й аспекти. Знам, че само една година ако не се явя на семинар, губя много.

- Как е организирана системата за работа с подрастващите във Франция?
- Има 13 региона и във всеки от тях има първенства. Това важи за всички възрастови групи. В тези региони има департаменти и всеки департамент си има баскетболен комитет. Федерацията дава инструкции за работа и всички треньори, независимо с каква възрастова група работят, са длъжни да работят по тази програма. Най-малките деца, които се занимават с баскетбол, са на 6 години. При тях тренировките са забавни, но в същото време научават нещо. Федерацията направи CD с игри и специални упражнения за най-малките. Този диск струва 25 евро. Целта е на децата да им стане интересно и да идват с желание на тренировка. Всеки клуб си има директор, който прави събрания с всички треньори, защото има отбори за 6-7, 7-9 и 9-13 години. Аз от 3 години водя сборния отбор от най-талантливите деца на Тарб между 15 и 17 години. Иначе през март и април може да идват деца от цяла Франция, от които клубът си избира най-добрите. Така се прави отбор за кадетки, който играе на национално ниво, и втори отбор, който е като резерва на женския отбор. Този втори отбор играе в четвърта дивизия за жени, където нивото е страшно. Онзи ден гледах мач на Тарб и съм сигурна, че ще победят отборите от България.

- А вие работите само в школата на Тарб, нали така?
- Аз съм в Тарб, но имам и чиновническа работа, която няма нищо общо с баскетбола. Тук е съкровище да подпишеш такъв договор. Отговарям за дисциплината в консерваторията на департамента. Програмата ми там е направена така, че да мога да присъствам на всички тренировки на моя отбор.

- Цялата тази система, която описвате, приложима ли е в България?
- Трябва да има невероятна организация, много добра комуникация, дисциплина и да се работи. Но знам какво става. Наредиш на някой треньор какво да прави, а той си казва: "Този пък какъв е да ми нарежда." 
Това е България - няма никаква дисциплина

- Успяхте ли да проследите изявите на мъжкия национален отбор?
- Следях резултатите. Видях, че Любо Минчев е поел отбора. Хубаво е, че се правят промени, защото по едно време се въртяха все едни и същи хора. Знам, че Любо Минчев е много стриктен в работата си. Той е от треньорите, на които трябва да се залага.

- Търсят ли ви за съвети и виждате ли светлина в тунела на българския баскетбол?
- Не. Никой не ме е търсил от 3 години и не аз не искам. Тук си тренирам с децата, имам пълната подкрепа на клуба и знаем какво искаме да постигнем. Защото първото нещо, когато се започва с един отбор, е да поставиш фокуса. Сигурна съм, че в България не се правят събрания с родители, на които да се обясни какво ще се търси от децата и колко време ще отнеме това, за да върви работата спокойно. Пробуждането на българския баскетбол трябва да започне от детските школи. И ако искаме да има някакъв резултат, трябва да изчакаме поне 3-4 години. Когато се работи с млади, не можеш да търсиш резултати веднага. В България повечето треньори са нетърпеливи.