Инфаркт покоси олимпийския ни шампион по свободна борба Еньо Вълчев. Именитият ни борец си отиде на 78-годишна възраст.

Публикуваме интервюто, което Вълчев даде през декември 2012-а за БЛИЦ:

Самият той казва, че живее втори живот и годините му са дар от Господ. Звучи и изглежда като 50-годишен мъжага, а е на 76. Олимпийският шампион от Токио през 1964 година Еньо Вълчев е все така жизнен, смее се и пуска постоянни лафове. Да му се чуди човек как го прави. Защо ли?! Вестник “ШОУ” му дава думата. Един от най-великите борци на България изля душата си пред вестника на народа:

-Г-н Вълчев, как я кара един бивш олимпийски шампион, а сега пенсионер?
-(смее се). Дай да се разберем. Никакъв господин, викай ми бай Еньо. Така всички мои приятели ме знаят. Щом ще говорим надълго и нашироко няма да използваме фамилии. Моите истории край нямат, дано имаш въздух да слушаш докрай.

-Разказвай тогава, ти си един от спортните герои на нашата страна. Кой те тласна към борбата, защо не избра друг спорт?
-Роден съм в село Полски Градец, Старозагорско. Брат ми е Господин Вълчев, бивш борец, голям майстор, шампион. Впоследствие ми стана треньор в “Миньор” (Димитровград), от там започнах към голямата борба. Ама чакай всичко по реда си. Първо реших да ставам футболист. Брат ми обаче ме хвана за ушите и ми каза: “Еньо, виж сега, футболът е такова нещо, че двама или трима няма да играят, ти ще се ядосваш и ще си хабиш нервите. Борбата е такъв спорт, че ако спечелиш, сам се радваш на успехите си. Ако загубиш, грешката е само в тебе, няма друг виновен.” И така започнах с борбите. Първите ми схватки бяха по селските поляни и мегдани. Всяка седмица имаше селски борби, на които участваха много младежи. Ама чули ли сте тая приказка: “Пехливанин къща не храни”. Та и аз така, позамислих се в началото дали ще имам успехи, ще мога ли да гледам семейство с това борене. За щастие всичко се разви както трябва.

-Разкажи за селските борби, какво получаваше за награда?
-Бяхме разделени на категории. Пътувахме от село на село пеша, или с колелета. Бяха гладни години, за пари въобще да не говорим. Дадат ти една награда,

я агне,
я шиле,

това е. Мятам го на гръб и го нося вкъщи, зарадвам родителите ми, осигурил съм част от прехраната за известно време. Не мога да ви кажа точно колко животни съм спечелил, не са едно, две или десет. Над сто са, цяло стадо (смее се). Аз в продължение на десет години съм участвал на такива борби, така че правете си сметка колко нещо съм спечелил и сме изяли. Влязох в казармата в Димитровград, служих три години. Чак като се уволних дядо ми и брат ми ми помогнаха да си купя “Москвич”, на старо. Качвах мои приятели, останали състезатели и ги карах по селата, за да се борим. Станах шампион и в двата стила – и свободния, и класическия. На 20-ата си година се уволних от казармата и започнах да тренирам сериозно при брат ми в клуба в Димитровград.

-Помниш ли първото си по-сериозно състезание?
-Беше през 1957 година, турнир в Истанбул. Класирах се на пето място. Голям шум, голямо нещо. Би ме един японец, после стана олимпийски шампион. Аз бях на 18 години, играеше си с мен като котка с мишка. По това време в Димитровград не бяха виждали такова класиране, посрещнаха ме като герой. После, на следващата 1957 година, станах републикански шампион. Вирнах си носа, започнах да не спазвам режими, лягах си по 1-2 часа. Да, ама брат ми казал на професор Райко Петров какви ги върша. На един празник на родната федерация по борба той каза: “Шампионът Еньо Вълчев да си ходи и да става футболист, на мен такива не ми трябват.” Тогава се върнах в Димитровград и реших да се стягам.

-Какво направи?
-(смее се) Ами, ожених се. На 6 януари 1958 година вдигнах сватба с настоящата ми съпруга Вили. И сега сме заедно, гледа ме. На нея дължа повече от половината си успехи. Ако не беше тя, нямаше да съм това, което съм в момента (б.а. – в този момент се чува и гласът на съпругата Вили). Онези времена не бяха никак лесни, тя беше едно дете на майка и баща, едва я взех. Да ви разправям какво сме преживявали. Докато бях в казармата си пишехме писма, но това беше. След това в селото ни имаше забави, събирахме се момчета и момичета, за да се оглеждаме, ако може нещо да се получи, нали разбирате. Една вечер тръгвам сам и минавам през къщата й. Подсвирквам под прозореца, питам я ще дойде ли с мен, а тя вика: “Майка ми не ме пуска.” Така ли. Отивам аз при баща й в кръчмата, викам: “Гледай сега, знаеш, че с дъщеря ти се либим. Сериозен човек съм, пусни я, няма да ходя на седянката сам, да се излагам.” А той отвърна: “Вървете и се веселете.” После се разбрахме и за сватбата. Родителите й настояваха да пратя мои роднини да отидат и да я искат, държаха на нея. Само един от дядовците й се намръщи и каза: “Абе, не е ли малка да се жени, само на 17 години е.”

-На първото си световно първенство оставаш със сребърен медал.
-Турнирът беше в Техеран. Минах през няколко противника, бях добре подготвен. На полуфинала играх с един турчин, победих го и него, беше ми пета среща. За нещастие обаче си извадих рамото.

Не успях
да изляза
на финала.

Но и признавам, и да бях здрав, щях да загубя. Руснакът, който стана световен шампион – Владимир Сиснявски, беше много опитен, щеше да ме победи.

-Идва и първата ти Олимпиада, през 1960 година в Рим.
-В онези години да кажеш, че отиваш на Световно или Олимпиада. Мале, голям кеф, голямо желание. Подготвих се добре, тренирах, свалях килограми, но никога не съм имал проблеми с теглото или режима. Постоянно ни правеха консултации, как да се храним, как да тренираме. Всичко си записвах, понякога целите лекции ми бяха запечатани в главата. Всички идвахме от село, аз бях единственият, който си създадох дневник от лекциите, които ни предаваше професор Райко Петров. Водех си бележки за всичко от, до. Дата по дата, час по час, всякаква информация за съперниците ми, как да тренирам, какво да ям, колко да ям на ден, какъв ми е пулсът всеки ден, кого да ставам, кога да лягам. Бях перфектен в това отношение. Не случайно впоследствие станах голям приятел с професора (б.р. – има предвид Райко Петров). Той се изуми, първо от формата ми, станах първи на няколко турнира, след като първоначално каза, че от мен борец няма да стане. После като разбра как попивам материала и колко сериозно се отнасям към обучението, каза: “За първи път се излъгах. Казах, че няма да станеш борец, но ти се доказа.” Бях жаден за успехи и да се уча. Завърших 4-годишна треньорска школа, щях да стана отличник, но накрая един преподавател по масажи ми писа тройка от яд. Бях щур, бъзиках се с него и затова. Преди Олимпиадата в Рим отидох при един наш бивш щангист – Димитър Добрев. Казах му: “Бай Мите, слаб съм, искам да стана по-силен.” Направи ми една програмка, подобрих веднага резултатите. На самата Олимпиада състезателите на първо и второ място станаха с по пет срещи, а аз останах на трето място с шест борби. Такъв беше правилникът. Не че са ме прецакали, просто такива бяха правилата. После затова смениха доста неща.

-Как те посрещнаха в Димитровград?
-Тържествено. Понякога казвам, че са ме приветствали като Юри Гагарин. Градът беше работнически по онова време, но и спортен град, имаше всичко – борба, футбол, баскетбол, всички видове спортове. И в такъв малък град да станеш трети на Олимпиада беше голямо събитие. Държавата ми даде 600 лева награда, а от града

ни подариха
телевизор и
хладилник.

По това време вече ме водеха работник към мината в Димитровград, бях подземен работник.

-Влизал ли си в мината или си се водил само на документи, че работиш в нея?
-Ти какво разправяш, бе. Как да не съм влизал. Слагам каската с фенерчето, нахлузвам работните дрехи и айде вътре. Останалите викат: “Не, недей да ходиш по-навътре, рискуваш.” Като излезеш само очите ти светят и зъбите ти се белеят. Мен от работа никога не ме е било страх. Още преди казармата работех временно в един гараж, монтьорче. Карах и една ГАС-ка. Там понаучих това-онова по колите. Като не можеха да сложат барабана на някоя кола, ме караха мене. Хващах го с краката и хоп, айде горе, няма това-онова (смее се).

-Разкажи за първата ти световна титла.
-През 1961 година България не успя да прати делегация на Световното в Япония. Станаха едни работи. Нашите ръководители се изпокараха кой да води бащината чета. И така не заминахме. На нас състезателите уж ни разправят, че нямало средства да ни пратят. Глупости, хванаха се за гушите кой да отиде в Япония. На следващото Световно в Толедо (САЩ) през 1962 година спечелих златния медал след шест борби. По пътя бих един японец, виката му Жълтата котка, нямаше загуба до този момент. Знаех, че ако бия него, нататък ще ми е лесно. Така и стана. Него го излъгах яката, пет секунди преди края го бих с туш. За награда взех 1000 лева от държавата.

-И след световната титла започват едни войни...
-(става по-разпален) Как да не са войни като едно малко и злобно човече мислеше, че може да решава сам всичко. А се оказа, че от нищо не разбира. Станах аз световен шампион 62-ра година, а следващото световно беше в София, на следващата година. Исках да защитя титлата пред родна публика. В един момент обаче претренирах, не можах да се възстановя за самото състезание и трябваше да се бие резервата. И тогава тоя Филип Генов, който се водеше зам.-председател на БСФС, се изтъпани пред всички и каза: “Или ще се бориш на световното, или те заличаваме от спорта." Участвах, но от всички осем българи само аз не взех медал, останах пети. Върнах се в Димитровград и два месеца се крих по Балкана. Срам ме беше от хората. После казах едни думи в “Работническо дело”, че докато има такива управляващи, винаги ще има такива като мен, които да страдат. Представете си

колко съм
бил луд,

по онова време да скачам на шефовете. Но не ми пукаше, защото знаех, че съм добър. Впоследствие си навлякох и беля. Този човечец каза преди Олимпиадата в Токио през 1964 година: "Стига с тоя Еньо Вълчев, Станчо Колев, Лютви Ахмедов, Продан Гарджев, Кирил Петков. Стига сме ги вадили старите от нафталина. Дай да пуснем млади момчета." Аз бях капитан на отбора, станах и отговорих на Генов: "Ще играя на Олимпиадата, ще взема медал и с него ще те ударя в главата." Професор Райко Петров също каза, че без нас няма да тръгне никъде, че ние сме ядрото на отбора.

-Ставаш олимпийски шампион. Спази ли си заканата за удара с медала?
-Вечерта преди финалните ми борби изведнъж разбрахме, че Филип Генов е отзован да се прибира обратно в България. Явно вече знаейки, че ще стана олимпийски шампион, е бил гузен, не е знаел какво да прави. Прибирам се аз и се засичаме с този човек. А той ми вика: “О, Еньо, голяма работа си. Не мога да се въздържа. Дай да те разцелувам.” Извадих медала от джоба си, ама той се дръпна. Не можах да го ударя по главата, а в гърдите. Изкарах целия си яд по него, напсувах го най-вулгарно пред всички. После ми се заканваше: “Ще те залича от спорта.” След онази Олимпиада през 1964 година започнаха да назначават хора, които работеха и разбираха от спорт.

-Защо се набиваш на очи на президента на световната централа по борба?
-Два пъти ме прецака, взеха ми два златни медала – от европейското и световното през 1967 година. През 1966 година не дадохме визи на израелците да дойдат да се състезават на младежко първенство в Хасково. После някои разправяха, че французинът Роже Кулон – шефът на ФИЛА, си отмъщавал. Не знам къде е истината. Първо беше на Европейското в Истанбул. На стадион “Митхад Паша” спечелих титлата след победа над грузинеца на финала. След половин час обаче публиката взе нещо да свирка, да вика. Вместо европейски шампион станах трети. Така и в Делх и същата година. Станах първи, мина час и половина-два, уж да взема златен медал и пак трети. Обяснения ли?! Кой да питаш, какво да претендираш. Нали знаеш тая поговорка:

“Кога царят
ебе жена ти,

на кого да се оплачеш.” Всичко мина и замина. Мои съотборници разправяха, че тоя Роже Кулон много ме харесвал, говореше се, че е хомосексуалист. По време на първенството в Истанбул все ходеше с по двама-трима турци след себе си. Всеки минаваше и му се кланяше, а аз си четях книжка и въобще не го бележех. Съотборниците ми се бъзикаха, че не съм му обръщал внимание, затова съм си патил (смее се). Ама да беше казал по-рано.

-Защо разправят, че си най-радостният вицеолимпийски шампион?
-На Олимпиадата през 1968 година в Мюнхен спечелих сребърен медал с две счупени ребра. Страшното стана в борбата ми срещу американеца. Поведох с 9:0, но още във втората минута се контузих. Лекарят ми извика: “Две счупени ребра имаш, спирай, до тук си. Паметник ли искаш да ти вдигаме?” “Не, гроб искам!”, отвърнах и продължих. Резултатът беше равен 9:9, но след това направих 17:9 и победих. На финала срещу иранеца Абдула Мувахед загубих с една точка, но след това се смях като луд, бях наистина щастлив.

-Европейската ти титла от 1969 година в София е край на кариерата ти.
-Да, целунах тепиха за последно. Победих руснак на финала. Отказах се и станах треньор. Над 20 години обучавах състезатели в различните национални гарнитури. После се пенсионирах през 1990 година.

-Какво продължи да правиш, все още си пращял от енергия?
-Не се спирах. Исках всеки ден да правя нещо, не ме свърташе без работа. В последните си две години като борец се състезавах за “Спартак” (София), под шапката на МВР. Тогава станах и лейтенант. Уволних се като такъв. Един мой приятел, също уволнен от системата на министерството, основа охранителна фирма – “Дага полис”.

Станах
въоръжен
бодигард,

пазехме различни хора. Най-вече по-известни хора, певци, звезди, които идваха да правят концерти у нас. Един от тях беше Стинг. Правехме им ескорти, дали от Румъния, или от друго място, за да се чувстват спокойни в България. Изкарах няколко години така. След това друг мой познат и брат ми ме навиха да създадем клуб по борба. През 2001 година основахме клуб “Еньо Вълчев”. 11-12 години бяхме в челото, имахме призьори и шампиони от различни състезания.

-Обиждаш ли се като чуваш сега как хората обясняват определението борец?
-Знам, че ще ме питаш за мутрите. Те дойдоха точно по мое време. На мен също ми предлагаха да изкарам лесни пари. Можех да тръгна по този път, но сега се радвам, че не го направих. Иначе нямаше да съм жив. Познавам се с Илия Павлов и най вече с баща му – Павел. И до днес сме приятели. Навремето Илия беше голям талант, но се повлече с политици, за да изпълнява поръчки. И така приключи. Веднъж се видяхме, след като той пое по онзи път. Беше на Боровец, зарадва се, че ме видя, но нищо повече. Преди да се случи това с него почти всяка седмица семействата ни бяха заедно, после престанахме да поддържаме контакти.

-Колко ти е пенсията в момента?
-(смее се) Е, сега ме питаш. Да го беше направил преди пет години, тогава взимах точно 250 лева. Сега е добре, не мога да се оплача. Като олимпийски шампион и носител на още два медала от олимпиади взимам 980 лева.

-Как си със здравето, не каза за никакви контузии или операции по време на кариерата ти?
-Не съм имал нито една операция по време на цялата ми състезателна и треньорска кариера. Говоря за счупена ръка или крак. Имах пукнати ребра, но това е нищо работа. Сега съм 96 процента инвалид. 11-та година карам живея втори живот, подарък от Господ. На 18 май 2000 година ми направиха операция на сърцето. Четири часа, лекарите ми казаха, че съм дишал с чуждо сърце. Сложиха ми пет байпаса, сега си ги нося. Преди да отида на лекар хич не си обръщах внимание, но все по-трудно дишах. Казаха, че са ми запушени всякакви канали и тем подобни неща, не разбирам толкова много. Викам ми: “Добре, де, как може това да се случи, като и

ебането го
правех по график,

не съм прекалил с пиене, цигари, с нищо през целия си живот.” Сега от време на време ходя при моите доктори, приятели са ми. Видят ме как съм, кажат ми: “Абе, пак леко прескачане, ама си добре.” Ама не си мислете, че съм седнал и по цял ден си меря кръвното или си пипам пулса. Няма такива работи. Обичам свинско и винско, попийвам си. Една вечер 50-60 грама ракийка, друга вечер чашка и половина вино. Лекарите казват, че това ме спасява, крепи ме. Заради тези байпаси не можах да отида през 2005 година до Америка, когато ме приеха в залата на славата на световната борба.
Едно интервю на
СТЕФАН РАЛЧЕВ

ВИЗИТКА
*Еньо Вълчев е роден на 4 януари 1936 г. в Полски Градец, Старозагорско. Умира на 14 февруари 2014 г.
*Олимпийски шампион в свободната борба от Токио 1964 (категория 70 кг), сребърен медал от Мюнхен 1968, бронзов от Рим 1960.
*Световен шампион през 1962 година в Толедо (САЩ), сребърни медали от световните първенства Техеран 1959 и Мар дел Плата 1969 и бронзов медал от Делхи 1967.
*Два пъти европейски шампион в Скопие 1968 и София 1969 и веднъж трети в Истанбул 1967.
*Вълчев е 14 години национален състезател и още 20 треньор в националния отбор. През 2001 г. основава клуб "Еньо Вълчев" в Димитровград.
*Официално е приет в Залата на славата в САЩ през 2005 година.

Екипът на БЛИЦ изказва съболезнования към семейството и близките на Еньо Вълчев!