Снощи легендарният футболист на ЦСКА Цоньо Василев напусна този свят на 63-годишна възраст. Той е роден на 7 януари 1952 г. в Търговище. Считан е за един от най-силните леви бекове в историята на българския футбол. Любимецът на феновете е играл в “Шумен”, но основната част от кариерата му преминава в ЦСКА. Подвизава се и в началото на 80-те години на ХХ век в кипърския “Етникос” (Ахна). В “А” група записва 233 мача и 10 гола. С червената фланелка изиграва паметни мачове в евротурнирите. 4 пъти е шампион на България. Един път печели и Купата на Съветската армия. В националния отбор има 46 мача и 3 гола. Участник е на световното първенство във ФРГ през 1974 г., където е титуляр и в трите срещи. Бил е треньор на куп отбори, сред които родния “Шумен”, “Черноломец” (Попово), “Преслав” (Велики Преслав) и др.

Агенция БЛИЦ припомня какво каза покойният Цоньо Василев в последното си интервю за вестник "ШОУ":
 Tsonyo_Vasilev.jpg
- Г-н Василев, разбрах, че се връщате от лов. Колко глигана гръмнахте?
- (Смее се). Абе, гърмяхме нещо там, ама повечето прасета избягаха. Колегите от ловната дружинка гръмнаха две големи - между 70 и 90 кила. Не можахме да ги намерим останалите. Стадото влезе в землището на друга ловна дружинка и...край. Предният път пак стана подобно нещо. Уцелихме голям глиган, той побягна - навсякъде по следите му кръв, кръв, кръв, обаче прасето го няма.

- Колко тежеше най-големият екземпляр, който сте отстрелвали?
- Към 90 кила беше. Аз по принцип съм добър ловец. Имам няколко нелоши трофея. Първата пушка си я купих през 1976 г. от един оръжеен магазин на “Граф Игнатиев”. Легендата на ЦСКА Гошо Денев - Кучето, ми я уреди. През 1981 г. вече имах ловен билет и станах законен ловец.

- Вие сте роден в Търговище, но по-голямата част от живота ви минава в Шумен...
- Да, в Търговище съм живял 2-3 години. После нашите се преместват в Шумен. Там първо започнах да тренирам лека атлетика, после се прехвърлих във футбола и така...Бързо се утвърдих и ме повикаха при мъжете. По това време “Волов” беше в зоните. Веднага се върнахме в “Б” група, а през 1972 г.  извоювахме промоция в “А” група за първи път в историята на клуба. Играх една година в елита, но изпаднахме още същия сезон. Изиграх 29 мача и вкарах 1 гол. Дебютирах на 19 август 1972 г. срещу “Етър” като център-халф. Паднахме с 1:2. Треньор ни беше Борис Павлов. На мачовете ни тогава идваха по 10-15 хиляди души.

- Кога ви набелязаха от ЦСКА?
- През лятото на 1973 г. спечелихме с младежкия национален отбор Балканското първенство. След този успех започнах да получавам оферти от почти всички наши грандове. Мен, младо момче, от провинцията, на 21 години и никому неизвестно, през зимата Йончо Арсов ме повика в “А” националния. Взех участие на едно турне през февруари 1973-а, което продължи цял месец - в Австралия, Нова Каледония и Индонезия. Дебютирах на 4 февруари срещу Индонезия в Джакарта (4:0).

- Тогава защо избрахте ЦСКА?
- Една година отлагах казармата. Сашо Шаламанов от “Славия” ме навиваше да ходя при тях. Генералите от Строителни войски ми бяха обещали апартамент и други екстри. Хора от клуба идваха при майка и баща ми да ги увещават. Почти се бях навил. Добре, ама пристигна повиквателната от ЦСКА. Нямаше къде да мърдам.

- Как ви посрещнаха на “Народна армия”?
- Не ми се зарадваха много. Гледат - идва някакво селянче. Аз си имах самочувствие - бях изиграл и 6 мача в националния отбор. Всички бяха нацупени и намръщени. Нали им ставах конкуренция. В ЦСКА повече бяхме вълци-единаци. Как да е иначе - като ни гледате мен и Гошо Денев. Сложат ни по лагери в една стая. Кучето като захърка, няма спиране, а аз по цяла нощ зяпам тавана. Отборът се делеше на групи. Едно време, като ни свършеше тренировката, всеки тръгваше в различна посока. Аз идвах от провинцията и си викам наум: “Абе,
 
какви са тия
хора тук?
 
Две думи да не разменим в съблекалнята”. В евротурнирите отстранихме “Аякс”. Все големи имена - Сурбиер, брадатият Хулсхоф, Руди Крол, Ари Хаан, Неескенс, Мулдер, Пит Кайзер. Те бяха нещо изключително - тотален футбол в пълния му блясък. Не се знаеше кой е десен бек, кой дясно крило. Всички атакуваха, всички се отбраняваха. В Амстердам паднахме с 0:1. Холандците играха грубо. Счупиха ръката на вратаря Стоян Йорданов. Още оттогава започна закачката ми с Джони Реп. Мои съотборници се оплакаха, че скачал да ги хапе. Той видя, че няма да може да излезе на глава с мен и почна да опитва номерца. Хакна ми един тупаник в корема, изкара ми въздуха. Аз си го набелязах и само го чаках да дойде на “Васил Левски”. В София се захапахме от самото начало. Навръх Октомврийската революция (7 ноември) бихме “Аякс” с 2:0 с головете на Димитър Марашлиев и Стефчо Михайлов. Обезвредих напълно Реп. При първата възможност го нокаутирах зад гърба на съдията. Беше един швейцарец, нищо не видя. Паро Никодимов ми се скара: “Какво правиш, бе? Ще те изгони съдията!” Имам даже една снимка, на която се вижда как Паро ми се кара.

- Каква премия взехте за този подвиг?
- А, кой ти е мислил за премия в този момент. 360 лева трябваше да вземем, но с удръжките станаха към 200 и нещо. Отделно 180 ни обеща шефът на БСФС Трендафил Мартински. Дадоха ни и по един руски часовник “Пальот”, още се мотае някъде вкъщи.

- Пет дни след великата победа над “Аякс” обаче падате във вечното дерби с 0:1, като вие си вкарвате автогол в дебюта...
- (Смее се). Да, вкарах си автогол. “Левски” ни биха с 1:0. Изобщо - “мечтан дебют”. Всъщност за автогола основна вина носи вратарят ни Данчо Филипов, Бог да го прости! Меци Веселинов тогава ме натисна в една ситуация и аз съвсем леко върнах топката към Данчо. Той пък взе, че я пропусна и..автогол. Ама и аз съм си виновен...

- Кое най-паметното вечно дерби, в което сте играл?
-Никога няма да забравя едно дерби с “Левски” през пролетта на 1977 г., в което съдията Цветан Станев ни закла жестоко. Ама зверски ни уби.
 
Левскарите
го бяха
“задушили”
 
отрано, бяха си опекли работата. Паднахме с 1:3. Стефан Божков тогава влиза в съдийската стая - скандали, викове, бой... После разбрахме, че Станев искал да урежда сина си на работа в полицията, и за услугата от “Левски” искали да ни пореже в дербито. В моята кариера най-много ядове съм си имал с продажни съдии. Ей, мръсно племе е това, от мене да знаеш.
Tsonyo_Vasilev_2.jpg
- Коя е най-сладката ви победа над “Левски”?
- През пролетта на 1976 година, когато победихме с 3:1 и станахме шампиони. Мен ме избраха за спортсмен №1 в “А” група. Връчиха ми една купа, а после гледай кво става. Отивам на другия ден на тренировка на “Армията”, и като ме заобиколиха наши фенове, цяла тълпа, задумкаха по колата, искаха да я обръщат. Такова думкане не си виждал. “Цоньо, как така ще си най-коректен? Точно срещу “Левски” ли?”. Те, понеже искат да се убива. Не може срещу вечния враг да си коректен. Излязох от колата и се разправяхме с феновете половин час.

- През 1978 г. идват паметните сблъсъци с “Валенсия”...
- Тогава се справих добре. Опазихме Марио Кемпес. Той играеше със смъкнати чорапи. В тима играеше и немецът Райнер Бонхоф. В първата срещу бихме 2:1, като блестящ дебют направи 19-годишният Георги Димитров - Джеки. Данчо Филипов спаси дузпа на Кепмес, който няколко месеца по-рано стана голмайстор на Мондиала и световен шампион с Аржентина. Отпаднахме обаче, защото на реванша ни биха с 4:1.

- Кажете ми как се отстранява европейски шампион като “Нотингам”? През 1980 г. изхвърляте актуалния носител на КЕШ, воден от легендата Брайън Клъф...
- “Нотингам” ги смачкахме в София в първата среща. Съдията Аньолин от Италия не ни даде две чисти дузпи - едната срещу Джевизов, другата срещу мен. Цецо Йончев им вкара победния гол за 1:0. На Острова отидохме спокойни. Керима (Ружди Керимов – б.а.) ги наказа още през първото полувреме. Как ги бихме ли? Свалихме топката на тревата - долу, долу, дол, цъка, цъка, цъка ...
 
Луди ги
направихме
 
Накарахме ги сами да си говорят. Посланикът нахлу в съблекалнята след мача ошашавен такъв и ни пита: “Абе, какво направихте вие? Аз 20 години да стоя в Англия няма да направя за България повече, отколкото сторихте вие?”. Никога няма да забравя как почти цялата публика на “Сити Граунд” ни стана на крака и ни изпрати с аплодисменти. Даже скандираха “ЦСКА, ЦСКА”. Дадоха ни по 180 лева премия за успеха.

- С шефа на ЦСКА Никола Миланов - Чопъра, сте били в лоши отношения...Това ли повлия да ви освободят през 1981 г. от “Армията”?
- Да, повлия, естествено. Сложни бяха отношенията ни с Миланов. На 29 години бях аут от ЦСКА. Пропуснах възможността да стана единственият български футболист, участвал при детронирането на три действащи носители на КЕШ - “Аякс” през 1973 г., “Нотингам” през 1980 г. и “Ливърпул” през 1982 г. Напуснах ЦСКА. Освободих апартамента в “Младост”. Половин година бях на разпореждане. После ме пратиха запас. Даже бенефис не ми направиха от ЦСКА.

- Доколкото знам, Никола Миланов е уважавана фигура в историята на ЦСКА?
- Каква фигура?!
 
Чопъра беше
един глупак
и простак!
 
Нищо не разбираше от футбол. Беше завършил гребане. От Пловдив го бяха изгонили, бяха го разжалвали от подполковник. Няма да забравя какви байганьовщини вършеше по време на командировките в чужбина. Веднъж се качи в самолета за Финландия, гостувахме в Хелзинки за световна квалификация. Там излязохме на разходка, гледахме да убием времето да мача. Минавахме покрай едно езеро с лилии, вътре плуваха лебеди и други птички. Един от моите съотборници извади комат хляб и почна да храни лебедите. Никола Миланов обаче взе от земята голям камък и нацели птицата по главичката. Тя взе да бере душа, но с момчетата я извадихме от водата и я съживихме. Минувачите се видяха в чудо. Е, кажете ми, за какво говорим? Що за човек си да замеряш с камъни птиците?
Tsonyo_Vasilev_3.jpg
- Как се разви кариерата ви после?
- Аз имам една приказка: “Късно се родихме за партизани и рано за футболисти”. Бях обещал да остана в Шумен. Имах оферти от “Ираклис”, по-рано от “Сент Етиен” и испанския “Гранада”. Върнах се обаче в “Шумен”, който беше изпаднал. Бяхме се засилили да се връщаме, но станаха едни игри и влезе... В “Ираклис” даваха мило и драго да ме вземат. Хората щяха да ме позлатят. Няма да ви говоря за какви пари ставаше въпрос. Чико Дерменджиев идваше на крака до апартамента ми в “Младост” да ме моли да отива в “Ботев” (Пд). Обаче аз вече бях обещал на моите съграждани, че ще им помогна да се върнат в “А” група. Върнах се в родния Шумен в опит да помогнем за завръщане в майсторската група. Не успяхме, завършихме втори след “Спартак” (Вн). През 1983-а обаче се поправихме и спечелихме първото място в Северната “Б” група. Изпълних си обещанието - “Шумен” се върна в елита. Вече можех да отида на гурбет. Преминах в кипърския “Етникос” (Ахна). Местните ме носеха на ръце, много ме обичаха. Изкарах една година там, но дядо ми почина и реших да се връщам. Айде обратно. Кипърското първенство приключваше в началото на пролетта. Регламентът позволяваше да се върна в “Шумен” по средата на сезона. Един от първите ми мачове след завръщането беше на “Армията”. Паднахме от ЦСКА с 1:3, но аз излязох разплакан от терена.

- Защо?
- Цялата публика скандираше: “Цоньо, ти си наш”. Не ме бяха забравили.

- В края на сезон 1983/1984 “Шумен” изпада след скандални баражи със “Славия” и “Дунав”...
- Съдийството в тези мачове беше безобразно. Всичко беше предварително режисирано и от шефовете на БФС, и от някои генерали. Цялата работа беше, защото тогавашният шеф на БФС Димитър Николов - Мобуту, беше взел апартамент от “Славия” и беше поел ангажимент да ги спаси от изпадане. “Белите”, понеже завършиха на 14-о място и трябваше да изпадат,
 
“умните”
глави от БФС
 
промениха регламента и отборите от 14-о до 11-о трябваше да играят баражи за оставане. По ирония на съдбата треньор на столичани беше моят приятел Шами... В 27-ия кръг приехме “Славия”. Пратиха ни за мача един нещастник да свири - Иляз Рамисов. Генералът от “Славия” му обзаведе апартамента, човечецът се продаде за един пакет фаянс. Този боклук се подигра с 30 000 души по трибуните, с цял град. Феновете щяха да нахлуват на терена. Първият секретар на Окръжния комитет на БКП Георги Начев трябваше да извика всички налични милиционери в града, за да озапти хората. Един от тези милиционери обаче, вместо да го пази, му нацепи един тупаник и оня се просна като парцал на тревата. Аз оттам - аз с бутоните по тиквата...мачкай, мачкай, удряй! Ритахме го като топка по игрището. Как оцеля - не знам. Такъв бой му турихме още на терена... После обаче на баражите пак се падна да играем със “Славия”. На 6 юни на “Овча купел” пак имаше клане. Главният съдия - Иван Йосифов, и той курва долна. Чавдар Цветков беше се върнал от Австрия, той вкара за 1:0, аз изравних. После обаче домакините ни забиха гол от 5-метрова засада. На тъчрефера Боре Александров му се схвана ръката да държи флага горе, ама Йосифов го пренебрегна, направи се, че не го е видял и зачете гола. Изгони и Краси Манолов за няма нищо и паднахме с 1:2. На реванша на 9 юни в Шумен свири Ахмед Яшаров. Чаво пак ни уши от фаул, Вальо Малджански и Иво Киров обърнаха мача. “Славия” ни изравни с шут “от Халите”, вратарят ни Кандиларов не се намеси добре и стана 2:2. Трябваше да играем допълнителен бараж срещу “Дунав”. Помагаше им моят приятел Чопъра. В Шумен ги изпуснахме - 1:1. Реваншът беше нещо изключително. Клане здраво. Ванката Евтимов заби два гола и до 90-ата минута резултатът беше 2:2 и оставахме в “А” група. “Дунав” имаха едно турче - Ешреф Сюлейманов, вкара гол от 10-метрова засада. Ела да видиш какво става. И тримата съдии от Варна ядоха бой. Единият асистент го погна публиката, аз се засилих към другия - Тодор Мутафов.
 
Теглих му
един шут
в гъза,
 
той посегна да ме удари с флагчето, но само ме одраска по врата. Оттам почваме и главния Кирил Савов - бой, тупаници... Така изпаднахме. Получи се истински парадокс - 11-ият изпадна в “Б” група, а 14-ият (в случая “Славия”) остана в “А” група. Кажете ми има ли по света такова чудо -11-ият в класирането да изпадне?

- Спор няма, бяхте голям побойник.
- О, това нищо не е. Ще ти разкажа и за един още по-фрапиращ случай. Гостувахме с ЦСКА в Бургас на “Черноморец”. Не си спомням дали бихме, или завършихме наравно, но аз вкарах гол. Напечена обстановка, местните ни замеряха с камъни. Главен съдия беше Величко Цончев от Велико Търново, а единият помощник беше Веско Гецов. Пусна на домакините да ни вкарат гол от засада, и аз отидох да му искам обяснение. Гецов ме напсува на майка. До мен беше Гошо Славков - Бенкса. Попитах го дали е чул това, което чух и аз. Той потвърди. Просъсках на съдията: “Само да ми дойдеш в София, аз може да не играя, но ще те пребия”. И оттогава само чаках сгоден случай. Няколко кръга по-късно играем със “Славия”. Гледам съдиите - хоп, Веско Гецов страничен. Викам си “Опа, падна ли ми?” и само го дебна. Той беше откъм сектор “В”, вдигна ни една засада. Затичах се и му се изплюх право в мутрата. Ама му теглих такава хубава, тлъста храчка. После, след мача, в коридора към съблекалнята
 
като го гепих –
бой, бой, бой
 
Спуках го направо от тупаници и шутове. Видя ме дежурният делегат и щяха да ме наказват. 6 месеца без футбол искаха да ми лепнат. Обаче аз се отървах. Знаеш ли как?

- Не...
- На заседанието на дисциплинарната комисия привикаха делегата, съдийската тройка и мен, естествено. Ден по-рано генерал Ковачев, когото много уважавам, ме вика: “Намерил съм ти медицинско. Ще те изкараме нервно болен и ще отървеш теслата.” Нали се сещаш? Уж съм откачалка и невменяем, и не съзнавам какво върша. Аз побеснях: “Другарю генерал, как така ще ме изкарвате ненормален? Ще ме е срам да се покажа пред хората.” Както и да е. Влизам аз пред комисията, съдиите се наредили около масата. Аз мълча. Думата взе Гецов и си призна: “Другари, провокирах го.” И това беше. Прави му чест на човека, че прояви доблест и си призна. Така ми намалиха наказанието от 6 месеца на два. После имаше мърморене в някои медии, защото наказанието ми почваше да тече през зимната пауза, когато мачове нямаше. Почивах цяла зима и напролет си бях готов за игра (Смее се).

- Въпреки изпадането в “Б” група през 1984-а, оставате верен на “Шумен” и се опитвате да го върнете в елита?
- Е, да, но не стана. Ние щяхме да влезем, но стана една афера с така наречените “черни каси”. Тогава вместо нас влязоха “Академик” (Свищов) и “Локомотив” (Пд), а нас ни изхвърлиха от групата за наказание заедно с “Пирин” (Гоце Делчев).

- Какво се случи?
- Абе, тя е дълга за разправяне. Те - Свищов, си бяха “опечени”, но някои хора провалиха работата с “Локо” (Пд). Имаше при нас един тъп арменец, който обяви, че ще уреди нещата по тяхна си, арменска линия с Едуард Ераносян, но нищо не стана в крайна сметка. Изядохме дървото.

- За кого става въпрос?
- Старши треньор ни беше Динко Дерменджиев, а негов помощник - Минас Ованезов. Майните имаха мач срещу „Розова долина" в Казанлък. Ако загубеха точки, ние влизахме в “А” група. Добре, ама “Локото” би, а Ованезов се изпуснал за опита за подкуп и така полицията го арестува с едно куфарче. Аферата се размириса, стигна чак до Тодор Живков, а нас ни изхвърлиха при аматьорите. Както беше писано в стила от онова време “за прояви, несъвместими със социалистическия морал”.Доколкото знам, после Чико лежа два месеца в следствения арест. Наказаха го за две години да не бъде треньор, обаче му намалиха санкцията на една година. През това време бачкал в СМК като водопроводчик.

- Не мога да подмина и един мач срещу Ейре на 1 юни 1977 г., в който се сбихте със звездата на ирландците Дейвид О’Лиъри...
- Всичко тръгна от него.
 
Дейвид беше
една хрътка,
 
горе-долу нещо подобно на Гошо Илиев - Майкъла. Чавдар Цветков беше паднал на тревата, а оня стъпи с бутоните върху лицето му. Побеснях, изпрасках го по мутрата и оня - нокаут. Стана меле. Подгонихме се по пистата, бой, псувни. Аз се скатах малко по-назад, отнесоха го Андрей Желязков и Краси Борисов. Кипърският съдия Никос Златанос ги изгони тях, както и двама от ирландците, а мен ме подмина. Размина ми се. Бихме с 2:1. Години по-късно отидох да играя в “Етникос” и там често ми свиреше същият рефер. Припомняше ми същата случка.
МИЛЕН ДИМИТРОВ