Петър  Киров е роден на 17 септември 1942 година в село Калчево, Ямболско. През 1963 г. започва да тренира борба при треньора Пантелей Боев. Димитър Добрев го привлича в националния отбор. Освен носител  на два олимпийски медала, той е и трикратен световен шампион. Четири пъти е печелил европейското първенство . Единадесет пъти се е окичвал със златния пояс на турнира „Никола Петров”. Спортист номер едно на България за 1971 и 1972 година. Завършва ВИФ през 1971 година. Бил е редовен аспирант в Москва, кандидат на педагогическите науки. Работил е като старши треньор на националния отбор по класическа борба, председател на федерацията и ръководител на катедра в НСА.

 „Моето утро е вяра, следобедът ми - надежда, а вечерта - любов”.  С тези думи знаменитият борец проф. Петър Киров се обърна към своите колеги от научната общност, приятелите от младостта и съратниците в спорта,  дошли  да го поздравят  за рождения му ден.  На видно място върху огромен плакат  бяха изписани цифрите 1963 и три пъти 52 с питанки след тях.  Обясни, че това е формулата на неговия  живот.  В средата на миналия век току-що уволнил се от казармата, бъдещият шампион постъпва на работа като шлосер в ямболския Машиностроителен завод „Сила”.  На  трудовата му книжка пише: „Назначен на  5 септември 1963 г.  с дневна  ставка 2,10 лева”.  Същата година съвсем случайно бъдещият  голям спортист пристъпва прага на невзрачната зала, в която тренират местните борци, и за първи път се качва на тепиха. От тогава са минали точно 52 години и с това отпадна  първата въпросителна. Другата цифра отбелязва любимата  категория на класика -52 килограма. А третата- броят на златните му медали през годините: 52 във всякакви първенства от селски надборвания, до олимпийския му триумф в Мексикои в Мюнхен.

- Професор Киров,  как  така от едно слабовато момче, което дори няма необходимите килограми,  за да го вземат в казармата, станахте такъв шампион?
- Родил съм се в петък призори. На кръщаването  попът ме подхвърлил високо нагоре и казал: „Петър да му е името, на дядо си.  Дълъг път да извърви”.  Като поотраснах , попитах майка си: Какво значи това дълъг път? Къде ще пътувам  толкова? А тя отвърна:

Значи, че
дълго ще
живееш
 
На село, след като приберяхме  житото,   смилахме  на брашно,  за да има до следващата  пролет. Не сме живели в охолство, не сме били гладни. Баща ми на три години останал кръгъл сирак.  Родителите  му почиват в рамките на една седмица. Вземат го близки и го отглеждат. Помнеше детството си, както аз майчиното мляко,  което съм сукал, докато станах  тригодишен.  Той беше чувствителен и щедър човек.  „Мария, дай на тази циганка шест яйца или един хляб”, казваше на майка ми.  Като човек,  нямал възможност да се изучи, той много почиташе образованите.   Ненавиждаше неправдата. Сигурно затова искаше да стана адвокат. Майка ми пък мечтаеше  да ме види  учител. За нея това бе най - благородната професия.  Беше много набожна и непрекъснато ме водеше на църква.

- А вие как виждахте бъдещето си?
- Аз не можех нищо да реша. Като че ли исках право. Дори след като завърших  висшето си образование във ВИФ, записах Юридическия факултет в Софийския университет. Имам заверен един семестър. Тогава обаче шефовете на борбата натиснаха да се върна на тепиха. За какво ти е това право, казаха, зарежи ги и  идвай да се бориш. Трябваха им медали . И аз ги послушах. 

- Наистина ли сте били толкова слаб, че не са искали да ви вземат в казармата?
- Имах голям мерак да стана войник. Но на две комисии ме отхвърляха. Нямам необходимите килограми. На третия преглед прескочих границата.  Събраха ни на стадиона в Ямбол. Никога не съм го виждал толкова пълен. Качиха ни на колите и потеглихме. Накъде? Военна тайна. Пристигнахме в Сливен, където ни обучаваха за радисти.  Веднаж отидохме  да копаем  основите на някаква сграда в ямболската градска градина. Огромен ров,  от дъното се вижда само парче небе. След две години на това място блесна красивата спортна зала „Диана”,  в която съм печелил поне четири златни медала от турнира „Никола Петров”.  Понякога ни ги връчваше лично неговата дъщеря.
Chuguna 3_1.jpg
- Започвате да тренирате борба на 21 години. Защо толкова късно?
- В Калчево, селото в което съм се родил, съборът беше най-голямото събитие за нас децата.  Идваха много борци. На победителя в тежката категория даваха  теле.  Гледах с възхищение човека, който го спечели. Взе синджира и го поведе. А животинчето тръгна след него, като че ли винаги са били заедно. Уволних се, изкарах  курс за стругар и започнах работа на три смени. На път за вкъщи всяка вечер минавах край една ниска невзрачна постройка на ул. „Николай Петрини”. Една вечер реших да погледна  през прозореца какво има вътре.  Видях човека, който спечели телето на събора. Влязох и той стана моят първи треньор. Пантелей Боев реши да се боря в класическия стил. В свободния стил категория 52 кг бе окупирана от „Майстора на спорта” и национал Баю Баев и нямах никакви шансове. Още на първото състезание станах републикански селски шампион. Трудна работа, а как ли ще е, като стана световен, помислих си. Мечти...

- След няколко години вече сте балкански, няколко пъти европейски,  световен и  олимпийски шампион в Мюнхен и Мексико. На прага сте на едно забележително постижение: В Монреал да спечелите трета олимпийска титла и да се изравните с гигантите Медвед и Карелин.  Какво се случи тогава?
- Беше през 1976 година. Три месеца преди олимпиадата станах за четвърти път европейски шампион. Биех наред всички и то не само в моята, но и в по-горната  категория. Жребият определи първата ми среща да бъде с румънеца Джинга. Побеждавал съм го седем пъти.  Излизаме и още в първата минута той се опита да направи  поясно прехвърляне.  За да не му дам точка, се подпрях на лакътя си и

ръката ми
се измъкна
от рамото

Не можех да продължа повече.  Омотаха ме в гипсов бинт. Майка ми никак не беше доволна, че се боря и все искаше да се откажа. Аз  обещавах: „Това ще е последното” и пак продължавах.  Когато ме видя така бинтован, тя се разплака:  „Сине, така ли трябваше да свършиш”.

- Как се преживява подобна нелепост?
- Беше ми мъчно, но съдба.  Нищо не можеш да направиш, още повече да промениш. Търсех причините къде ли не. Преди години мама ми беше подарила едно сребърно кръстче. Дал и го попът от близкия манастир, като преди това го осветил. Винаги, като излизах на тепиха,  то бе с мен, завито в кърпичка под трикото. Преди да тръгна за Канада, дълго го търсих.  Кой знае къде се бе запиляло. И до днес не съм го намерил. Преди години водих една болна жена при Ванга. Пророчицата ми беше близка. Притеснен я попитах ще имам ли деца. Успокои ме, че ще ми се родят мома и ерген и:  „Ке бидеш първи в Мюнхен”. Така и стана. Преди Монреал тръгнах за  Рупите, за да лекувам някаква травма.  Пътувам и изведнъж гледам пред мен, на шосето, се е опънал голям смок. Не исках да го смачкам. Само леко го закачих  с гумата и после  видях в огледалото как криволичи  и се скри в храстите. Чувал бях,  че е грях да се убие змия. Не знам дали го сторих, но всички тези случки се мотаеха в съзнанието ми дълго след като драматично приключих участието си в олимпиадата в Монреал през 1976 година.
Chuguna 1_2.jpg
- Говори  се, че не могат да се постигнат големи резултати в спорта без допинг? Вие вземали ли сте? 
- Няма борец, който е достигнал финал и да не е проверен.  Веднага отиваш на допинг контрол. Случвало ми се е много пъти. Така че, не можеш да се скриеш.

- Имало ли е случай да ви наредят да загубите или да са ви давали пари,  за да паднете?
- От мен не са искали нищо. Председателят на федерацията по борба проф.  Райко Петров  казваше: „Петър Киров не се уговаря. Него не можеш, нито да ги купиш, нито да го продадеш”. Ако уговарях срещите си, сега щях да съм милионер. Някога  съм побеждавал с лекота, но никога  не съм унижавал съперника си. Не съм давал прекален изблик на радостта си.  Потупвал съм го, поздравявал съм го, пазил съм достойнството му.  Определям се като спортист от златната среда: един отляво на стълбичката,  друг- отдясно, а аз -  все в средата.

-Агитирали ли са ви да избягате на Запад?  
- Много пъти. И в Швеция, и в Канада. Въртят се разни и предлагат:  „Остани, ще бъдеш богат. За мен има три най-скъпи неща: родина, майка и роден край”. В Мексико няколко безделници бяха обградили големия боксьор Стефан Панайотов-Цаката: „Не тръгвай”, казват му и редят светлото му бъдеще. А той се хили: „Да остана тук?  Мен в ССКА-то (той беше циганин и говореше така) ме викат и не отивам никъде. Голям патриот. Почина от инфаркт в тоалетната на центъра на Сливен, където събираше стотинки...

- Защо борец стана лоша дума. Не са ли ви викали, когато се създаваха групировките?
- Нека преди това кажа, че гордото: „Българи юнаци” за първи път се чу в наша чест. През 1971 година на световното първенство в София националният ни отбор взе осем медала. От тях три златни. За първи път изпреварихме Съветския съюз и целият стадион започна да скандира.
А колкото до престъпните групировки от началото на прехода, там нямаше изявени шампиони. 

Само
Васил Илиев
бе добър

Илия Павлов - не толкова. Имаше и хора от другите спортове, но названието борец стана нарицателно. Мен никой не ме е търсил и логично, защото никога нямаше да отида.

- Вие сте единственият в света професор, който е и два пъти олимпийски шампион. В същото време при първото кандидатстване не ви приемат във Висшия институт по физкултура (днес НСА) , въпреки че вече сте имали златни медали? Защо?
- Защото не можах да покрия норматива по скок на височина. Скъсаха ме, въпреки че бях републикански и балкански шампион. После обаче завърших с отличен. Когато се върнах от Мексико, ректорът проф. Иван Стайков, с риск да бъде наказан, прекрати всички занимания, скова импровизирана трибуна, качи ме на нея и каза: „Грандовете да не чакат. Мястото на един олимпийски шампион е при нас”. Това определи бъдещето ми. Три неща не смених в живота си: Отборът „Академик”,  съпругата си  и категорията, в която се борих - 52 килограма.  Случих се в Швейцария, когато навърших 72 години, тежах 72 кг и да ме поздравят, се обадиха 72 души.
Исак ГОЗЕС
Chuguna 2_1.jpg