-Да, утре се навършват точно 30 години. Ще празнувам скромно със семейството и приятелите. Този път ще бъде малко по-официално, тъй като утре на Юндола приключва държавното първенство с последните стартове. През деня ще съм там, ще наградя медалистите. След това ще се почерпим за добре свършената работа по организацията и за медала.

 

-Как си минава времето... Бях млад човек, амбициран да се докаже в спорта. Стремял съм се да се докажа и мисля, че го направих. Медалът, разбира се, е резултат от усилието на много хора – треньори, лекари, масажисти.

 

-Като всеки човек съм искал медал. Все пак затова тръгнах за Олимпиадата. Аз обаче не съм от тези хвърковатите, които са в облаците. В този момент силите ми са били за бронз и съм напълно удовлетворен от постигнатото.

 

-Емоцията бе изключителна. Това, което изпитах, не се описва. Заредиха се поздрави от най-различни хора – политици, спортисти, работници, търсиха ме от фабрики, заводи. Естествено близките ми се радваха най-много.

 

-Олимпиадата е на 4 години и през цялото това време програмата на състезателите се прави така, че да са във върхова форма точно в този момент. Имах своя програма и я следвах, за да взема най-ценното отличие в кариерата -  олимпийски медал. Работех с отличен екип, който много ми помогна. Спортната ни екипировка бе много добра, не отстъпваше на тази на останалите състезатели. Сега не мога да разбера защо всички мрънкат, че нямат добра екипировка. Постоянно след старт чувам оправдания: “Не нацелихме ваксата”. Специално за ските Цеко Минев е осигурил всичко необходимо. Искам да кажа, че екипите са важни, но подготовката е много повече от това. 

 

-Повече от радушно. От самолета и право в резиденция “Бояна” при Тодор Живков. Лично ме прие. След това бяха големите празненства във Велинград като се прибрах. Събра се целият град и атмосферата беше невероятна.

 

-Тогава това не беше толкова важно. Спортистът отиваше и искаше да се изяви, да защити името на страната си. Може би и идеологията оказваше влияние. Иначе получих лек автомобил за медала. Москвич. Проблемът бе, че си го взех чак след лятната Олимпиада в Москва. Бяха ме забравили в списъка, защото никой не очакваше медал. Тогава колите така се взимаха – със записване и дълго чакане. При мен уж щяха да направят изключение, но някой забравил. Сега проблемът е, че спортистите се мотивират само с финикийски знаци, няма го желанието за изява.

 

-По това време имаше един спортен седмичник – “Старт”. В деня на заминаването ни на първа страница бяха написали “Една голяма надежда и нищо повече”. Надеждата за тях бяха алпийските ски, а ние бегачите бяхме отписани още оттук. Е, показахме им, че грешат. 

 

-Да. Той е на видно място в колекцията ми заедно с ордена. С москвича ми дадоха и орден за заслуги. Пазя си всички медали, но не знам колко са. Имам от световни, европейски, балкански и национални първенства. Много са.

 

-Има запис. Показват го по националната телевизия. Имаше и филм, който излъчваха често. Бях си го записал на диск и много го пазех, но съм го загубил. Дал съм го на някой да го гледа и съм забравил да си го искам. Трудно е да си го намеря. Иначе тогава имаше филм за мен, вървеше даже по кината в страната.

 

-Да, имаше всички условия, за да се чувстваме комфортно. Не знам дали знаете, но след края на Зимната Олимпиада селцето го превърнаха в затвор. Когато научих за това, ми стана малко тъжно и неприятно.

 

-На пистата бяха шефът на тотото, председателя на БСФС Трендафил Мартински и Петър Попангелов-старши. Те ме надъхваха преди старта. Казаха ми: “Айде, Иване, давай за родината”. Това ми бе агитката – трима души.

 

-Жена ми Росица също е бивша спортистка. Световна шампионка по гребане и четвърта на скиф на Олимпиадите в Монреал и Москва. Сега е учителка по физическо възпитание във Велинград. Имаме син и дъщеря – на 23 и 25 години. Учат, спортуват по малко. С майка им малко ги насилвахме за спорта, но видяхме, че това не е за тях.

 

-Първо бях треньор в ЦСКА. След това водих и националния отбор по ски бягане. Известно време бях директор на национална спортна база Белмекен, готвих спортисти. И накрая - политиката.

 

-Да, разбира се, във Велинград ме познават повече от отлично. Прави ми впечатление, че и на други места ме помнят. Говоря за хората над 40 години, младите няма как. Но когато ме поздравят, ми става приятно.

 

-Да. Спечелих медал на 13-ите олимпийски игри, на 13 февруари, номерът ми на улицата е 13, в училище бях номер 13. Много се учудих, когато на изборите за кмет бях с бюлетина номер 13.

 

-Когато разбрах числото, вече бях почти сигурен.

 

-Спортистът става за всичко. Щом лекар може да стане кмет, защо спортист да не може? Спортът развива много полезни качества, учи на труд, упоритост, вяра в собствените способности.

 

-По-отговорно е да се грижиш за цяла една община. Сега 50 хиляди души разчитат на мен. Не мога да посрамя името си.

 

-Увеличих бюджета за спорта два пъти и половина. Преди дни открихме 3 спортни площадки по европейски програми, модернизирахме плувните басейни, подобряваме условията. Искаме децата да имат шанс да спортуват. Помагаме и на професионалните спортисти.

 

-Бил съм в организационния екип и двата пъти, когато кандидатствахме. Съжалявам, че не успяхме. С едно подобно домакинство зимните ни спортове щяха да дръпнат много. Иначе ако говорим за шансове за в бъдеще, ще кажа, че надеждата умира последна.

 

-Ще ми се да вярвам, че ще имаме повод за радост.
ВЕНЕТА ЯНЕВА/БЛИЦ