- Г-н Сукра, вие възродихте борбата в ЦСКА. Колко момчета тренират при вас в клуба?
- Имаме към 50 момчета и две момичета. Тренираме всеки ден по два пъти - сутрин и следобед. Така са ни тренировките, без събота и неделя. Реших да се отдам изцяло на треньорската дейност. След дълги години като елитен състезател, мисля, че има какво да предам на младите.

- Много се коментира, че младото поколение е несериозно, мързеливо, че много-много не обича да полага усилия за учене или спорт?
- Безспорно днешните деца са много по-различни от нашето поколение. Това е нормално. Сега гледат по-така, по-леко да минат. Да не си дават зор. Освен това висят само по компютрите, докато ние не се свъртахме вкъщи, защото нямахме време от игри по улицата или по поляните. Моите състезатели обаче са изключително сериозни спортисти. Нямат нужда от допълнителна мотивация или от потупване по рамото. Те сами разбират, че ако не се влагат в залата, няма да имат успехи. И в живота важи този принцип. При това те знаят, че пътят до премиите, до големи пари е тежък и изпълнен с препятствия. Никой нищо даром не ти дава в този живот. Когато станат шампиони, ще бъдат и добре материално осигурени. Сега не е като едно време, когато бяхме бедни и незапознати. Отделно от това борбата като спорт дава много. Калява те, учи те на дисциплина, дава ти качества, с които сам можеш да се оправиш в живота, защото нашият спорт е индивидуален.

- Вие сте роден в София, но сте отраснали в Русе...
- Да, там завърших спортното училище. След четвърти клас се записах в школото по препоръка на Людмил Богоевски-Руския. Първият ми треньор е Георги Ачев. Дебютирах на тепиха като шестокласник.

- Кой ви насочи към борбата?
- Ами всъщност моята баба ме направи борец (смее се). Да, да, изобщо не се шегувам! Понеже бях много щур като дете, постоянно правех бели. Пропищяха всички съседи от мен. На баба ми и писна да се разправя. Видя, че с караници и бой няма да излезе на глава с мен и ме насочи към спорта. Казваше, че имам твърде много енергия и трябва да я изразходвам.

- Кога преминахте в ЦСКА?
- През 1983 година. Нормално беше така да стане. Най-добрите борци отиваха в столицата. Аз се отличавах сред връстниците си. И от “Левски” ме искаха, но от ЦСКА излязоха по-бързи и по-настойчиви. При “армейците” работих с Янчо Патриков. Яко се тренираше, натоварванията бяха жестоки, но и си заслужаваше. Аз пак си останах палав и често ме наказваха.

- Какво беше наказанието?
- Стрижеха ни нула номер. Що пъти съм бил наказван, не е за разправяне (смее се).

Може
да питате
Любо Пенев

С него бяхме съученици и спяхме в една стая. Много весели случки имаме. Желая му успех начело на националния отбор по футбол. Дано да ни класира на Мондиала в Бразилия.

- Кой беше първият ви успех?
- Бях още младо момче, когато в категория до 74 килограма спечелих титлата на републиканското първенство за мъже. На финала бих не кого да е великия Валентин Райчев, олимпийския шампион от Москва ’80. Представяте ли си какво е едно 18-19-годишно хлапе да надвие титана със 7:3. Бате Вальо беше истинска жива легенда. Той прие с достойнство поражението. Дойде и ми стисна ръката. Е, не може и малко да не му е докривяло. Сега по ирония на съдбата отново работим заедно като треньори. Тази победа над Райчев беше звезден миг в кариерата ми. Тя ми откри пътя към големите успехи на световния тепих.

- Как се разви кариерата ви?
- Отидох като фаворит на Световното първенство за младежи в Колорадо Спрингс (САЩ) през 1985-а. Спечелих златен медал, като на финала разбих с 8:2 един руснак, чието име съм забравил вече. На ръце ме изнесоха от залата щастливите треньори и съотборници. През 1986 година на Игрите на добра воля в Москва останах с бронз. Може би си спомняте, че тези състезания бяха със статут едва ли не на Олимпийски игри. Бяха организирани като реакция на кризата в олимпийското движение, дошла след бойкота на Москва’80 и Лос Анджелис’84.

- Вие сте безспорен доминатор в категория до 74 кг в света по това време. Защо ви се изплъзна златото на Олимпиадата в Сеул през 1988 г?
- Уф, и до днес съжалявам за случилото се в Корея. Олимпиадата в Сеул беше първата от 12 години, която се проведе нормално, без бойкоти. И руснаците искаха да доминират на всяка цена. Вървях към титлата по план, мачках всичко живо, обаче на полуфинала ме спря един чеченец – Адлан Вараев. Той сега е първи вицепрезидент на руската федерация по борба. Аз останах с бронзов медал. Понеже съм максималист, се ядосвах. Бронзът се прие като успех от нашите ръководители. Те разчитаха повече на опитните Валентин Йорданов и Александър Нанев. От нас, по-малките, не очакваха да донесем отличия.

- Каква премия взехте за медала?
- Спомням си, че ми дадоха 1200 лева и една лада. Колата ме зарадва най-много (смее се). По онова време си беше лукс да имаш автомобил. За нова кола се чакаше с години. Ние като спортисти имахме предимство. Тогава премиите не бяха големи. Не бяха като сега. Шампионите взимаха 2000 долара и “Волга”. Сега с една премия от световна или олимпийска титла си оправяш живота.

- Промени ли ви по някакъв начин този успех?
- Не, и до ден днешен съм си същият, какъвто бях преди Сеул. Това е въпрос на възпитание. Никога не съм се имал за звезда или за “голямата работа”. Е, хората почнаха да ме разпознават по улиците. Журналистите също ни обръщахте повече внимание.

- Какво си спомняте от Световното първенство в Токио през 1990 г?
- О, всички моменти и сега са ми пред очите. Как бих могъл да забравя? Стигнах до финалната схватка. Там се изправих срещу друга легенда от бившия СССР – дагестанеца Насир Гаджиханов. Победих го с 6:5 и грабнах титлата. По това време в света нямаше кой да ми се опре. Мачках ги всичките. Това беше всъщност и последната ми голяма победа на тепиха. За съжаление Гаджиханов вече не е между живите.

Убиха го
преди
година,
 

а тъкмо беше станал заместник-министър на спорта на Дагестан.

- На Олимпиадата в Барселона през 1992 г. защо се провалихте?
- Може би повлия и огромното напрежение. Всички ме считаха за фаворит, но това ми дойде в повече. Там имах и малшанс, но не търся оправдания. Медали взеха само Вальо Йорданов (62 кг) и Вальо Гецов (68 кг). Това беше на практика и моята лебедова песен. Малко поиграх за пари в Бундеслигата. После се отказах.

- Вие сте от твърде интересно семейство. Баща ви Суначеп Сукра е индонезиец, майка ви е българка.
- Да, татко идва в България като служител в посолството. Бил е помощник на първия секретар на мисията. Той си е кореняк индонезиец от Джакарта. През 1962 година един от четиримата му братя е изпратен в София, за да отвори посолство на страната си. За помощник взема най-малкия от фамилията си - Суначеп, който дори и не знае къде отива. В София татко се запознава с майка ми.

- Вие ходили ли сте в Джакарта?
- Не, никога не съм стъпвал там. Дори не знам индонезийски. Нито една дума. Само сестра ми подържа връзка с роднините там.

- Имате три деца – двама сина и една дъщеря. Оказвате ли им натиск с какво да се занимават?
- Не, аз съм демократичен родител. Синът ми Ивайло е национал по борба. За съжаление претърпя операция на коляното и още се възстановява. Другите две деца също се интересуват от спорт.

- Кой беше ваш идол в спорта?
- Валентин Йорданов. Той е №1. Вальо е кръстник и на дъщеря ми Виктория. Сашо Нанев също много го уважавам.

- Защо МОК планира да извади борбата от олимпийското движение?
- Никой не може да разбере какво им стана на тези хора от МОК. На 15 септември ще се решава бъдещето на любимия ни спорт. Президентът на международната федерация ФИЛА Ненад Лалович и колегите му ще обсъждат проблема. Дано здравият разум да надделее и не се стига до такива безумия. Борбата я има, откакто човекът е проходил, от началото на света. Преминала е през хиляди изпитания, ще оцелее и сега. Вечен спорт е и никога няма да умре. Моето обяснение за опитите да ни махнат е, че просто този спорт не е комерсиален. Развиват го предимно бедни държави – България, бившите СССР, Индия, Иран. Богатите държави гледат голф, тенис и др. При нас няма пари, а и господата от МОК не могат да изкарат. Вижте как се прескочиха принципите на барон Де Кубертен. Нали уж всеки спортист беше важен? Сега само богатите се разпореждат, а ние – бедните, сме натикани в ъгъла. Мисля, че няма да оставим нещата така. Бъдете сигурни, че ще има още акции в защита на борбата. Валентин Йорданов си върна златния си медал от Олимпиадата в Атланта 1996 на президента на МОК Жак Рох в знак на протест. Други колеги планират видове протести.

- Не мога да подмина и неприятните теми. Вие бяхте активен бизнесмен по време на т.нар. “мутренско време” – началото и средата на 90-те години на миналия век. Името ви беше спрягано даже в книги на “хроникьорите на мафията”...
- (прекъсва ме) А, не,

аз не ги
чета изобщо
тези книги

Дай следващият въпрос.

- Защо навремето “борците” бяха едва ли не синоним на мутрите?
- И мен лично това сравнение винаги ми е било чудно. Ние, истинските борци, елитните спортисти от миналото, се обиждаме от такива сравнения. Мразя тази дума.  Как може да ни лепват такива епитети. Знаеш ли защо се получаваше така? Защото разни момченца, повечето откровени престъпници, се опитваха покрай нас, на наш гръб да си градят авторитета. Плашеха хората, рекетираха ги. Така беше модерно. Сами се хвалеха пред хората, че били борци. Какви борци? Никой не ги знае от спорта. Ние сме хора с достойнство, с име, с авторитет, с титли и медали от световни, от европейски първенства и олимпиади. Цял свят ни познава. Как ще си плюем на името? Няма как да стане това нещо. Аз никога не съм бил мутра!

- Името ви обаче беше замесено в “черните хроники” от онези години.
- Кой ме е замесвал? Няма такова нещо! Винаги съм се занимавал само със законни неща, управлявал съм законен бизнес. Нищо лошо не съм направил. Не искам името ми да се замесва в скандали.

- Имате ли врагове?
- Не, никакви. Няма от какво да се плаша. Лошо не съм сторил никому.

- Сигурно познавате всички герои от прехода?
- Ами да, познаваме се. И какво от това? Някои от тях вече не са между живите. България е малка държава. Нормално е да се познаваме спортистите. С повечето от тях бях приятел.

- Спряха ви за вторият човек в йерархията на бившата групировка СИК след Младен Михалев. Говореше се, че сте наследник на бизнеса с горивата на взривения шеф на "Интерпетролиум" Стоил Славов?
- Това са спекулации. Да, вярно е, че ме помолиха да помогна в един тежък момент. Бях управител на фирма „Интерпетролиум енд партнърс” от март 2004 г. Няколко години се занимавах с петролен бизнес, но само до там. Успяхме да задържим компанията на върха, не позволихме да й сринат реномето. Помогнах, доколкото можах, свърших си работата и се оттеглих. Това е. Сега искам да се занимавам само със спорт. Само това ме интересува. Посветил съм се изцяло на треньорството. Искам хората да ме запомнят като добър треньор. Основната ми грижа са младите борци. Виждате, че

държавата от
години насам
тотално е
абдикирала

от своите задължения. Не обръща внимание на проблемите. А тези стотици младежи завършват спортните училища и след това няма къде да отидат. Буквално остават на улицата, без препитание, без перспектива пред себе си. След 12-и клас тези деца нямат бъдеще. А те разбират само от своя спорт. Нямат реална гражданска професия. Трябва нещо да се направи по въпроса.
МИЛЕН ДИМИТРОВ