- Къде е българският баскетбол в момента, г-н Барчовски?

- Като гледам какво става в държавата, накъде върви икономиката ни, какво се случва, българският баскетбол и в частност изминалият сезон е някакъв необясним оазис. Като треньор на "Рилски спортист" дори не съм си помислял, че в края на сезона ще победим два пъти "Лукойл-Академик" и в петия мач от полуфиналната серия ще бъдем близо да ги отстраним и да играем финал. Да, аз подготвям отбора за такива сблъсъци, искам да побеждаваме силните, но знаете какво беше статуквото до момента. Имаше само един отбор - "Лукойл-Академик", "Левски" му опонираше, а всички останали бяха пълнеж. Това не беше добре нито за тези два водещи отбора, нито за останалите, нито за националния отбор.

- Доволен ли сте от третото място, на което завършихте?
- И съм доволен, и не съм, защото можеше да направим нещо по-голямо. Две на две победи, пети решителен мач, в който ние бяхме по-близо до успеха. Но направихме грешки, имаше и грешки на съдиите, други фактори, низ от неща... Едно от тях ако не се беше случило, щяхме да отстраним "Лукойл-Академик", а на финала бях абсолютно сигурен, че щяхме да играем още по-силно.

- Защо има толкова чужденци в отборите, къде са българските таланти? Защо не се работи в повечето градове с подрастващите?

- Нашето първенство е абсолютно високо ниво професионален спорт. Трябва да бъде продукт, който да може да бъде продаден на телевизии, рекламодатели, на хората, които си купуват билети и т.н. Трябва да има възвръщаемост на големите средства, които се отделят. Най-малко в отборите от елита е мястото, на което да се развиват младите. Това трябва да става в школите, училищата, а най-добрите от тях да се преборят сами и да играят в отборите. Естествено, че трябва да има протекция на българските баскетболисти, все пак става въпрос за българското баскетболно първенство. Поради тази причина има ограничение на чужденците и задължение да играят българи. Чужденците обаче

 

носят

атракция,

класа

 

докарват публиката, колкото и малко да е на моменти в залите. Затова много внимателно трябва да се коментират и тази неща. Ако имаше достатъчен брой български състезатели, няма нито един клуб или треньорда да иска да има чужденци. И аз искам да работя с 12 българи, но не става. Търся начини да направя състав, който да е конкурентен на лидерите, това ме принуждава да привличаме чуждестранни баскетболисти.

- По ваше време като състезатели нямаше чужденци, а нивото е било много по-високо, отборите - по-силни...

- (прекъсва ме) Тогава, ако имахме по двама чужденци, щяхме да бъдем още по-добри. Няма какво да се залъгваме. Ние редовно играехме в евротурнирите. Започнахме да се срещаме с италиански, гръцки, турски отбори, които внесоха американския модел, започнаха да разчитат на чужденци. Повишиха си класата и станаха непобедими за нас. По мое време в нашата "А” група имаше 12 професионални отбора, в “Б” група също 12. Във всички тези клубове играчите получаваха заплати, имаше битка за влизане и изпадане. Сега е друго, всеки гледа да вземе американец, тези хора са измислили баскетбола, атрактивни са и са добри.

- Оправдавате ли неуважителните извинения да не се играе в националния отбор? Миналата година номера правеха близнаците Деян и Калоян Иванови, тази година Филип Виденов пожела да не бъде викан.

- Категорично не! Аз съм човек от  по-старото поколение, консервативно и романтично настроен. Знаете ли какво означаваше да ме повикат в националния отбор?! Да не спя две нощи от вълнение. Чаках с нетърпение лагера, да отида, да ми дадат националната фланелка. Никакви пари или нещо друго са ме вълнували. Аз съм най-потърпевш от това нещо, което ми се случи миналата година, Деян и Калоян да откажат да дойдат. Тук обаче следва едно голямо но... Практически няма как да накараш някого да дойде насила. Ако го направиш под заплаха, че ще бъде наказан, означава да стои съмнение дали този баскетболист ще иска да тренира, дали няма да бойкотира. Започва едно цупене, мусене и треньорът става зависим. Затова според мен правилното решение е в крайна сметка да се викат играчи, които са мотивирани да носят фланелката на България.

- Навремето скатавахте ли се от националния, било то на лагер или на тренировки и мачове?

- Вече ви казах каква чест беше навремето да получиш повиквателна за националния отбор. Не може да си представите какво вълнение беше за играчите да носят фланелката на България. Поне за мен беше така. С годините обаче този патриотичен момент изчезва, отношението на младите към държавата също не е на това ниво, което беше някога. Баскетболът се промени изцяло. По онова време, ако влезеш в един отбор - ЦСКА, "Левски", "Славия" или който и да било, означава, че приключваш кариерата си там, оставаш до края. Сега не е така. Баскетболистите в един момент са в един отбор и ако не са на ниво, изхвърчат и не се знае дали ще си намерят нов. Една от нашите националки по волейбол се шегуваше, че през годината

 

изкарва почти

една бременност

на лагери

 

с националния отбор. Т.е. при тях националният тим е с приоритет, клубовете остават на заден план. При нас, в баскетбола, не е така. На първо място са клубовете и личните условия, чак след това идва националният отбор.

- Имаше ли вариант да не станете баскетболист?

- Като много малък, сигурно 3-4-и клас, минах през два-три спорта, но мимолетно. Тренирах фехтовка, после хокей на лед, но бързо преминах към баскетбола. Не мислете, че родителите ми са ме натискали или дори са се занимавали с мен. Аз не съм фен на това истерично поведение, което демонстрират днешните родители. Ставаме свидетели на какво ли не, майки и бащи се месят в работата на треньорите, цупят се, когато детето им не играе. Това не е нормално, апелът ми е да бъдат по-спокойни. Във футболните школи е още по-страшно, дават се пари. За щастие при нас това уродливо явление го няма. Родителите трябва да проумеят, че треньорът е този, който най-много иска едно дете да се развива, а с бутане отстрани това няма как да стане.

- Пречеха ли ви имената на родителите ви - Цвятко Барчовски и Ваня Войнова? Или ви помагаха?

- Няма по-логично нещо от това детето на баскетболисти да стане баскетболист, детето на музикант да стане музикант, на художника - художник. Малко вероятно е наследникът на футболиста да стане цигулар. Аз вървях много добре като юноша, защото бях малък и не осъзнавах по никакъв начин кои са родителите ми. Играех спокойно, нахакано и смело, бях силен, от най-добрите. В националния отбор  ме вкара Иван Колев. Впоследствие баща ми ме извади! С течение на времето името започна да ми тежи страшно много, трябваше да нося сериозна отговорност. Аз съм такъв човек, че не успях да се абстрахирам от приказките. Постоянно се говореше: синът на Цеко и Ваня еди-какво си, мама и тате това, мама и тате онова. В началото се опитвах да преодолявам приказките. Във втората част от кариерата ми не можах, отрази ми се, падна ми самочувствието, не можех да играя както трябва.

- Какъв човек беше майка ви, имаше ли много фенове?

- По-старите я помнят. На по-младите ще кажа, че такова ниво спортисти в момента няма. При нея по-характерното и интересното е, че съчетаваше спортните си качества с човешки достойнства, с интелект, разум, мъдрост. Това беше много впечатляващо. Виждаше се с много хора от различни сфери - актьори, художници. Беше голям патриот, мен ме възпита да чета много българска литература, да гледам българско кино и театър. И в момента това все още ме интересува и влече.

- Какво щеше да каже днес майка ви, ако погледнеше през прозореца и видеше какво става на "Орлов мост"?

- Тя беше една от първите на "Орлов мост" в онези години, в началото на прехода. Прочетоха неин призив на големия митинг на 7 юни 1990-а, а тя по това време лежеше болна в "Пирогов". И тя, и аз сме родени на 50 метра от "Орлов мост", така че помним какво беше тогава. Винаги е говорела за демокрация, справедливост, морал.

- Смъртта й ли е най-тежкият момент в живота ви?

- Категорично! Тя беше много чувствителна, имаше кризи. Разболяваше се често. Лошата новина ми я съобщиха по телефона, директно, ей така. Пълен шок, бях на 5000 километра от тук, по средата на Атлантическия океан, на Азорските острови. Тогава бях треньор там. Не можех да повярвам, че това се е случило. Тогава бяха такива години, че трудно се намираше начин да се прибера толкова бързо. Трябваше да чакам три дни, за да се върна обратно в България. Докато пътувах обратно, не може да си представите какъв шок съм преживял.

- Вярно ли е, че се страхувате най-много от болести?

- Да, защото доста съм патил. Като млад спортист ми откриха отклонения в електрокардиограмата. Не бяха нищо тревожно, по-скоро природна даденост. Притесни ме не толкова болестта, колкото, че ще прекрати кариерата ми. После ми откриха хепатит, заради който също се уплаших, че може да спра с баскетбола. С майка ми така се случи... затова се страхувам от болести.

- Твърдите, че ЦСКА е всичко за вас?

- Аз съм живял винаги до нашия стадион, в района на "Орлов мост", на десет минути пеша от "Армията". Започнах да тренирам в ЦСКА, въпреки че моята фамилия е славистка. Баща ми и аз сме от ЦСКА, защото той е играл там, симпатиите към "Славия" обаче също са големи заради майка ми. Нямате представа какво е чувството от едната страна да виждаш, че пристигат Румен Пейчев и Петко Маринов, а от другата -  Митата Якимов, Жеков, Денев. Това ми се случи в детството, неописуемо щастие. После триото Стоичков – Костадинов - Пенев, те бяха по-малки от мен, въртяха се около нас. Болен цесекар съм, ама болен (смее се).

- Трудно ли беше детството ви или с родители спортисти е било по-леко? Имахте ли нещо, което другите деца нямаха?

- Моите родители бяха антиматериални хора. Ние нямахме вила, нямахме кола, баща ми изкара книжка почти на 60 години.  Единственото нещо, което съм имал, бяха от време на време подаръци от чужбина, по-хубави играчки, дрехи и т.н.

- А историята с катастрофата с мотора?

- (смее се). А-а-а, то не беше мотор, а мотопед. Тогава излъчваха по телевизията френски филми, в които гледахме как хората ходят на работа с мотопеди. Нещо подобно на днешните скутери, с които западняците се предвижват. Та мотопедите бяха модни. Бях в 11-и клас, когато си купих мотопед. Първо управлявах "Балкан", а след това се сдобих с изключително модната за времето си руска машина "Верховина". И двата мотопеда съхранявах в двора на моя приятел Ефрем Ефремов, защото нашите бяха твърдо против подобни начинания. В продължение на една година се придвижвах с мотопедите. С тях ходех на училище, возех и гаджета на задната седалка. Един ден направих катастрофа точно пред сградата на националното радио на ул. "Драган Цанков". По чудо се отървах без тежки травми, след като една "Волга" ме удари. Видях я в огледалото в последния момент, нямаше как да избегна удара. От радиото наскачаха хора, които вдигнаха голям скандал на шофьора. Самият той бе адски притеснен, защото бе виновен за катастрофата. Аз пък изобщо не забелязах дали съм ранен. Единствената ми мисъл бе, че нашите ще разберат за мотопеда. След като дойдох на себе си, хукнах да бягам от местопроизшествието. Шофьорът ме викаше да се върна, за да ме закара до "Пирогов", но аз се скрих в един двор и изчаках да отмине шумотевицата. След това отидох тайно в "Пирогов", защото видях, че цялото ми тяло е в рани. Няколко часа по-късно, по време на семейната вечеря, баба ми обсъждаше какви клюкари са хората. "Днес разказват небивалици, че Росен е катастрофирал с мотор. Представяте ли си какви неща си измислят хората", кахъреше се тя. Аз запазих гробно мълчание. Едва години по-късно си признах, че наистина съм имал мотор. След катастрофата пред радиото зарязах и двата мотопеда в двора на Ефрем и не ги подкарах повече.

- Какво беше мачът ЦСКА – "Левски" за вас? Как приемахте загубите и имаше ли наказания?

- Загубите - болезнено, много болезнено. В по-късните години, когато имаше мобилни телефони, просто не ги вдигах. А навремето - в ЦСКА бяхме дружество, съставено от 27-28 вида спорт. В събота, ако футболистите загубеха, да не говорим пък от "Левски", в понеделник на стадиона наставаше мор. При нас, баскетболистите, имаше такива неща, но не чак в такава степен. Ние се водехме военни, имахме униформи, аз се уволних през 1991-а като старши лейтенант. Случваше се да обличам униформата, на всички спортисти в ЦСКА ни се налагаше да даваме денонощен наряд на портала на стадиона, да пазим реда и сигурността. Тези наряди ги ползваха и като наказание. И мен не ме подмина подобно нещо. Играхме един мач в Разград, загубихме след отвратително съдийство, а бях капитан на ЦСКА. Петко Маринов беше спортен директор. Нашите бяха обещали да върнат съдиите до София. След безобразния мач от тяхна страна реферите се качиха в рейса с едни пликове, подаръци, страшно беше. Не издържах и слязох, казах им: "Аз с тия хора няма да пътувам". След мен слязоха Иван Ценов, Коста Илиев и Любо Амиорков. Казахме, че отиваме да си ловим влака. Нашите в ЦСКА се принудиха да оставят съдиите там, не ги качиха на автобуса. На следващия ден имаше комсомолско събрание, мен ме

 

разжалваха

като капитан

 

Извадиха ме от отбора 5-6 месеца, слагаха ме през ден-два да давам наряд на портала на стадиона. Така ми мина и Нова година, празниците, всичко.

- Имаше навремето един допинг скандал около Румен Пейчев, какво се случи тогава?

- През 1982 г.  бихме "Левски" за Купата  в зала "Универсиада". Аз вкарах 20 точки, бях на върха на щастието, чувствах се все едно съм на върха на света. Отпразнувахме всичко, както си трябва. След няколко дни излязоха допинг резултатите. Оказа се, че Румен Пейчев е ползвал медикамент, в който имало някакво вещество - забранен стимулант. Румен, бог да го прости, имаше лични проблеми, взимаше го, но въобще не е подозирал, че вътре може да има забранено вещество. А по това време вече машините бяха напреднали, пробите излизаха веднага. В първия момент всички бяхме в шок, но след това бързо се установи какво е станало.

- Можеше ли да стигнете по-далеч с националния отбор с наличието на тези класни баскетболисти?

- Имате предвид 1985 г. на Европейското? Тогава отборите бяха 12, а не 16 или 24. Загубихме един злополучен мач от Франция, водехме на полувремето с 20 точки, загубихме с две продължения. Ако бяхме победили, влизахме в четворката, не се знае какво щяхме да направим нататък. За седмо-осмо място ни победи бивша Югославия с Дражен Петрович. На практика бяхме на стъпка от четворката, а осмото място се прие като катастрофа. Сега, ако сме осми в света, ще станем национални герои.

- На въпросното европейско първенство баща ви води националния отбор.

- Да, а аз бях резерва, не ме пускаше. Той наложи Жоро Младенов като плеймейкър и беше прав, Жоро беше много силен. Преди това на този пост играехме аз и Данчо Колев. Баща ми сложи и двама ни на пейката. След европейското вече тотално ме извади от състава. Имах страхотно притеснение, тежеше ми цялата работа с името, с хорските приказки и шушукания. Този отбор игра на Универсиада, спечели Балканиада, можех да бъда част от него... Аз изиграх най-силните си мачове в националния при Иван Колев, не при баща ми. Знаете ли, и аз бих постъпил като баща ми. Той беше принуден да ме извади от отбора, и то точно във времето, в което бях един от най-добрите баскетболисти на ЦСКА. Разбирам го, но никога не си позволих да го попитам защо го направи.

- Помните ли последния си мач като баскетболист?

- Завърших кариерата си в Тунис, спечелихме купата. Там беше последният ми мач, спомням си го с добро чувство. Заминах за Тунис, след като политическата обстановка се промени, започнаха проблеми, безпаричие. В ЦСКА ни девоенизираха, нямаше сигурност. Отидох там заради парите, въпреки че и баскетболното ниво не беше кой знае колко лошо. Първоначално нямахме зала, тренирахме на открито. В Тунис се засякохме заедно с Жоро Младенов. Неговият отбор стана шампион.

- Как се работи с Тити Папазов като президент?

- След Тунис заминах за Португалия, по-точно на Азорските острови. Върнах се и трябваше да поема мъжкия отбор на ЦСКА. Нещата обаче се разпаднаха, а Тити Папазов вече беше президент на "Славия". Направихме страхотен сезон 1996/97. Спечелихме титлата и купата, страшен успех. Едно е да станеш шампион с "Левски" или ЦСКА, но със "Славия"... Първо играхме с "Черно море" финал за купата във Варна. Водеха ни 20 точки на полувремето. Ние имахме в състава си Жоро Младенов. В последната атака изоставахме и взех таймаут. Говорих, обяснявах как Жоро трябва да изведе топката, да я подаде на еди-кого си, как да стреляме. Почва играта, Жоро все едно, че не ме е чул. Започна да тупа топката, тупа, бави се, а секундите минават. Започнах първо спокойно: "Жоро, подавай", после с по-висок тон, разкрещях се, започнах да псувам. Накрая Жоро хвърли и вкара тройка, спечелихме купата! Той ме попита дали е добре, в суматохата ме събори и в радостта си се озовахме на земята.

- А "Славия" шампион?

- Играхме пет мача срещу "Черно море". В първите два мача във Варна завършихме 1-1 победи. Дойдохме в София и ги поведохме с 2-1. За четвъртия мач бяхме приготвили празненство, всичко, както си му е редът. "Черно море" обаче ни би. Петата среща беше във Варна и заминахме без Жоро Младенов, който се контузи. Все пак спечелихме и станахме шампиони.

- Тези години "Славия" имаше ли подкрепата на СИК? Откъде Тити Папазов намери пари за издръжката на отбора?

- Веднъж завинаги нещата трябва да бъдат ясни. Финансирането ставаше основно от Тити Папазов, който в началото на прехода имаше частен бизнес. Останалите пари идваха от други спонсори. Аз със Сашо Чакмаков и моят кумец имахме финансова къща, която помагаше, от други места получаваха пари.

 

Тити говори и

с Георги Илиев

 

който ни осигури част от бюджета. Тогава обаче не искаше да се казва "Славия ВИС" или да се пише по екипите. Човекът не се интересуваше от баскетбол, на един мач не е идвал. Някои обаче ни атакуваха, викаха ни висаджии, а ние нямахме нищо общо.

- Защо се карате толкова често с Тити Папазов?

- Аз винаги търся справедливостта. И двамата сме такива, че не можем да държим устите си затворени. Има напрежение след мачовете помежду ни, нормално е, изпускаме си нервите. Мисля, че се овладявам по-добре от него. Тази година веднъж ги победихме, а той се нахвърли срещу нас, мисля, че съжалява за това. Всичко това се отразява на отношенията ни, няма как.

- Боли ли ви, че няма мъжки отбор на ЦСКА от години?

- Естествено, че ме боли. В свободното време следя непрекъснато какво се случва около ЦСКА. Сашо Чакмаков възстанови школата, залата е ремонтирана. Нещата ще се наредят, трудно беше началото. Ще дойде време и за мъжкия отбор. Най-много ме боли това, което става с футболния отбор. Дано час по-скоро нещата се нормализират. Ако може да вземем лиценза на друг отбор и останем в "А" група, е най-добре. Аз обаче съм от тези, които са склонни да изтърпят две-три години, да минем през "В" група, и да започнем на чисто. Какво им е на "Ботев" (Пловдив), а на "Глазгоу Рейнджърс"? "Лийдс" също стигна ниските нива в Англия. Предпочитам всичко да е начисто, да тръгнем по нов път.
СТЕФАН РАЛЧЕВ