Волейболният треньор Александър Попов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е свързан с ЦСКА от далечната 1982 г., когато е започнал да тренира в детската школа на „червените“. И допреди два месеца бе абсолютен рекордьор в родния спорт начело на един и същ професионален тим в отборните спортове. От 1998 г. до настоящия сезон той води мъжкия тим на ЦСКА! До момента, в който хвърли бомбата в епилога на шампионата, сензационно пое Хебър (Пазарджик) и изведе тима до титлата след безапелационен успех с 3:0 победи във финалната серия срещу Нефтохимик.

- Сашо, здравей! Благодарим ти, че прие поканата ни за интервю! Сезонът за теб беше интересен – остави любовта си ЦСКА за кратко и стана шампион с Хебър. Защо се реши на този ход?
- Аз съм реалист, но колкото съм реалист, толкова обичам ЦСКА. Отивайки в Хебър, след като приключихме с плейофите с ЦСКА, първо бях поел ангажимент, защото Хебър ми бяха отправили оферта през сезона, но аз не я приемах, защото имах ангажимент с ЦСКА. След като прекъсна този ангажимент, реших че е възможно да се отблагодаря за добрите думи, като им помогна. Но така или иначе, отивайки, си мислех, че това е последната възможност да се вдигне малко по-различен шум за състоянието на клуба. Защото всички свикнаха, че ЦСКА има проблеми, но Сашо се оправя по някакъв начин. Стана малко цинично – всички знаят, че има проблем, но той се неглижира, защото следващата година пак ни има за разлика от кой ли не, който като каже, че има проблем, наистина след два-три месеца до година го няма на картата. Март месец прецених, че всички знаят, че ЦСКА има проблем с материална база, с финансиране и т.н., но следващото ми интервю, свързано с това нещо ще бъде октомври месец. Нервите ми бяха изпилени. Проблемите, колкото и през годините да ги решаваме, се натрупват. И се случи точно така. Аз съм доволен, защото първо помогнахме на Хебър да стане шампион за първа година и видях щастието в един цял град. Заслужават го, защото инвестираха много в този проект. От друга страна, се вдигна достатъчно шум за състоянието на ЦСКА и със сигурност се случиха добри неща. Като по филмите ми се обадиха едни млади момчета, големи цесекари и казаха: „Сашо, няма да стане тази работа. Няма да оставаш в Хебър. Ела на среща.“ Търпението си заслужаваше.

- Усети ли някаква разлика в това да водиш клуба на сърцето си и новото предизвикателство в лицето на тима от Пазарджик?
- Чисто спортно, не. Спортът е един и същ. Емоцията в Пазарджик беше почти същата. Организацията на Хебър в момента ми прилича на организацията на ЦСКА преди 1990 г. – всички работят за една цел и не се приема второто място. Всичко е структурирано така, че да има успех. Оптимистичен е подходът, не е ретрограден. Чисто спортно и емоционално не толкова, но няма какво да се лъжем…

- Как те приеха волейболистите на Хебър? Какво каза на момчетата, когато влезе в съблекалнята за първи път?
- Не помня какво съм им казал. Може би есенцията беше, че нямаме време за глупости и че всеки ден ще се брои все едно за един месец подготовка в редовен сезон. Ако искаме да свършим работа, трябва да се съсредоточим и да действаме. Те бяха обезверени, защото много неща им се случиха – един треньор, втори треньор смениха поради различни причини. Имаше напрежение, защото не играеха добре като отбор. Даже не мога да кажа, че във врата им е дишал Лукойл, защото май беше точно обратното – Хебър дишаше във врата на Лукойл, защото Лукойл вече бяха спечелили купата и суперкупата на страната. Бяха под угрозата отново да не спечелят нищо след толкова много добра организация. Имаше напрежение в самите момчета. Щом сме свършили работата, значи това напрежение по някакъв начин беше туширано. Така или иначе отборът на Хебър беше добре селектиран, бяха тренирали добре, за което заслуга имат всички.

- Колко време ти трябваше, за да разбереш, че мястото ти е в залата, в която си израснал и където си преживял и хубави, и недотам добри моменти?
- Аз толкова си обичам клуба и залата, и всичко, свързано с ЦСКА, че нито за секунда… Дори и да бях останал в Хебър, колегите ми знаят това нещо. Винаги щеше да има съжаление, ако отида в Хебър. Смятам, че никой не може да бъде залъган с това нещо. Аз съм от 1982 г. в ЦСКА, вече близо 40 години. Няма как, така се стекоха обстоятелствата. Много мои съотборници, много състезатели преминават от етап в етап. Добри състезатели след това минават през националния отбор, състезават се в чужбина, след това се връщат. При мен, поради съдбата ми, се случи така, че в целия си живот останах тук, което от една страна е хубаво, а от друга, не толкова хубаво, защото… Не, хубаво е! Няма лошо нещо!

- Не е ли странно, че няма кой да реновира базата, плувния комплекс, волейболната зала, която е била арена на много битки? Защо се случва така – имаш ли обяснение?
- Не, нямам никакво обяснение. Сега се надяваме с новите ни партньори да приключим с тази тема. Ще намерим пари, ще искаме да обновим залата си, да я реновираме, дори искаме да построим на нейно място нов комплекс – истински, голям, чист, светъл за нуждите на клуба и на софиянци в центъра на София. Здравият разум трябва да надделее! Ако досега проблемите са били политически и финансови, сега не трябва да бъдат. Ние ще намерим финансиране, за да направим това нещо – реновиране или цялостна реконструкция на комплекса. От това имат изгода всички – и ние като волейболисти, и градът, и нашите съперници. Затова трябва да го направим. Нашето бъдеще е свързано с материалната база. „Ноу-хау“-то го имаме как се правят волейболисти, как се тренират, как се издържа в трудни ситуации. Смятам, че нееднозначно сме го доказали през годините. Страдаме от липсата на модерна база. Сега чрез новите ни партньори, смятам, че имаме възможност да реализираме този процес и това е може би последният шанс за волейболния клуб на ЦСКА. Сега, ако не стане, много трудно ще се получи. Заради това ще хвърлим всички усилия чрез фенове, чрез общественост, чрез агитация. Край, готови сме да го направим!

- Смяташ ли, че някой може да заграби това място? Нещо, което се е случвало с много други апетитни места в София…
- Ох… Заграбване ми звучи много политически, аз не искам да използвам тази риторика. Сигурно, въпреки че пътят за ада винаги е постлан с добри намерения, така или иначе статутът на комплекса не е ясен, това е цялата работа. А ние сме давали какви ли не предложения през годините, сега ще бъде поредното. Дано, дано, дано! Според мен няма волейболист, няма журналист, няма човек, свързан с волейболната игра, който да не е минал през зала „Васил Симов“ през всичките години – дали като играч в детските гарнитури или като състезател, или функционер в представителни отбори. Много малко са залите в България, които са останали. „Васил Симов“ е единствената зала в България, която има история. Единствената! И история, свързана с какви ли не медали, отличия и легенди! В тази зала е играл Златанов! Е, как да бъде заграбена! Не е възможно! Не трябва!

- С какъв отбор ще разполага ЦСКА през новия сезон или още е рано да се каже?
- Не, не е рано. В началото на лятото можем да кажем, че след като няколко години бяхме притиснати финансово, следващата година ще акцентираме и аз много се радвам, че с партньорите ни имаме еднакво мислене, следващата година ще направим всичко възможно да засилим фундамента на нашия клуб в материална база и детско-юношеския спорт, защото в последните години тръгваха надолу. Много деца напуснаха в посока други клубове, защото имат зала. Имахме много трудности. Много се радвам, че партньорите ни мислят по този начин, че инвестициите не трябва моментално да се виждат, не трябва доказателство за тях, а те се виждат чрез представителните отбори мъже и жени, особено през мъжете. Следващата година ще направим всичко възможно да хвърлим много сериозни средства за развитието на школата ни, представителните отбори ще бъдат подсилени, стабилизирани, но със сигурност очакванията за най-предното класиране, защото за мен е много обидно да казвам каква е целта на ЦСКА, никога не съм го и казвал, през какви ли периоди не сме преминали – влизане в четворка. Боже, като го чуя от някой, съклет ме хваща! Влизане в четворка или борба за медали. Преди известно време беше да бъдем равностойни на всички, въпреки че финансово не сме. Сега, когато бъдем стабилизирани, ще се борим абсолютно откровено за всяка една точка, но много трудно ще станем шампиони още следващата година, защото имаме много, много, много пробойни в клуба, които трябва да бъдат не само запушени, но и оправени. Хубаво е зрителите да знаят, че докато Марица, които са доминант, развиват само едно направление - жени, Хебър развива само мъже, а ЦСКА развива мъже, жени и цяла школа в повечето време без финансиране. Това е огромен успех за нашата организация. Ако искаме да вървим напред, трябва да имаме много здрава финансова политика и приоритети, които ги обрисувах. Следващата година ще акцентираме върху това, а по-следващите години ще търсим възможности и за игра в Европа, и за борба за шампионска титла. Разбира се, ние живеем за това нещо!

- Каква е оценката ти за класата на шампионата на мъжете?
- Не е еднозначна. Има много отбори, които се стабилизираха. В крайна сметка и ние вече. Много състезатели се върнаха от чужбина, почти всеки отбор вече има чужденци. Не знам това колко е хубаво и колко е лошо, ако няма стройна политика в клуба. Смятам, че България трябва да е наясно, че български отбори не могат да станат европейски шампиони и че ролята на федерацията е някак си да обрисува пътеводната звезда за всички български отбори, а тя е създаване на добър продукт. Но не маркетингов, а добър волейболен продукт! Трябва да създаваме състезатели, защото сме една малка страна. Ако по силата на провидението и на работата, разбира се, има поколение, както се е случвало през годините, това поколение завоюва достатъчно медали, да не се връщаме назад, но имаме световни шампиони при юношите, имаме няколко много силни класирания в националния отбор, което беше свързано с поколение. Има добро поколение младежи с добри по-възрастни състезатели и се случват нещата, но важното е да има младежи, важното е да има волейболен продукт. Смятам, че ролята на всеки един клуб в България, мъжки и женски, е да създава този продукт. В интерес на истината ние се справяме като спорт много по-добре от останалите спортове. Винаги сме имали състезатели и поради тази причина винаги сме имали и някакви успехи на международно поле. Но това трябва да бъде национална политика, т.е. чрез федерацията.

- Преминаваме към темата мъжки национален отбор. Закъсняхме ли със смяната на поколенията?
- Не. Смятам, че в България това със смяната на поколенията е твърде несериозно да говорим. Ние сме малка страна, която ако изпадне за секунда от нивото, което може да даде, е пагубно. Този филм го играхме преди 15-ина години. Ние непрекъснато трябва да бъдем там някъде, за да имаме шанс. Няма смяна на поколенията! Трябва да играят тези, които могат да печелят! Това е истината, защото сме малка нация и нямаме право на експерименти. Не сме финансово силни или със страхотно лоби, така че да изчакаме едно поколение и след това да го развием без странична помощ. В интерес на истината, за да кажем и конструктивна критика, смятам че трябва да се фокусираме в един отбор и да му дадем време. Това е ролята и на федерацията, разбира се, и на треньорите. Да се създаде някакво ядро, да кажем: „Ето, това е моята преценка, че това ядро след пет години ще стигне донякъде и да му гласуваме доверие, независимо от спортните резултати.“ В момента имаме едно текучество в националния отбор. Разбира се, имаме някакво ядро, но в това ядро гравитират много състезатели. Това не го правят дори Русия и Бразилия. Това ми прави малко лошо впечатление. Даваме шанс на някой състезател, но той не го оправдава, защото е млад и много бързо не става! Това е България – ние трябва да бъдем изключително бдителни към талантите, които клубовете така или иначе подават на националния отбор. Те не са като в Русия и Бразилия десетки. Ние по един или друг начин даваме на пост през четири-пет години. Там е моята лека болка - да насочим усилията си към един състезател, както правят в Сърбия. Може да сменим някои треньори, защото не работят по правилния начин с този талант, но този талант е важният! Мисля, че тук малко циклим.

- Виждаш ли промяна в ръководенето на любимия ти спорт, след като начело застана Любо Ганев?
- Е, промяна разбира се, че има! Вероятно съм не единственият, но последователен противник на предишното ръководство. Разбира се, сега виждам много по-добри неща! Малко психиката ми е поразвалена и винаги искам нещо повече, но си давам сметка, че не може с магическа пръчка да се разрушат едни взаимоотношения или едни кадрови устои лесно. Има път да се извърви, но разбира се, че има позитиви и естествено, че трябва да се работи още.

- Кой е най-големият проблем на българския волейбол и какво е решението?
- Много големи въпроси! Най-големият проблем, разбира се, е финансирането. Но след това как да не си признаем? Дори и да имаме финансирането, трябва да имаме кадри и то с ръководен потенциал, стратегически потенциал, за да начертаем нещо и да имаме след това сърцето, душата, волята да го изпълним, не е само с пари.

- Да има визия.
- Лесно е да се каже визия, в интервюто казвам някаква визия, но трябват и финанси за нея, а след това и изпълнители. То е сложното нещо. Волята и устоите да вървиш по начертания път. Ние като нация сме малко по-импулсивни. Тук, ако не ни стане нещо, дай да тръгнем по заобиколния път.

- Искаме всичко бързо да се случи, нямаме търпение.
- Да, може би е така. Но заради това ни трябват управленци на всяко едно ниво. Управленец е и треньорът. Така че повече финанси, но си зависи и от икономическата обстановка в страната. Ние сме социална функция на държавата. Рано или късно нещата като се пооправят в тази страна, по допирателната и ние. Чакайте, разбира се, че финансите са най-важният проблем! Но бюджетът на спортното министерство е колкото на един баскетболен отбор в Русия! Къде гледаме, какво смятаме и философстваме толкова много? Пари, пари и пак пари, за да може обаче след това кадърните хора да управляват тези пари, защото ние сме се нагледали дори и на имане, когато с лека ръка, без визия се вършат безобразия. Така че някакъв такъв процес.

- Ще ти остане ли време за почивка?
- О, да! Да, разбира се! Няма как да оцеляваме само със стрес. Трябва да бъдем балансирани личности. Всеки с хобито си, всеки със семейството си, всеки с желанията си. Всеки би трябвало да намира време да живее пълноценно. Тези, които живеят само професионално, смятам че се изразходват по-бързо. Малцина са тези, които имат устоите непрекъснато и само едно и също да правят. Аз не съм такъв – имам си хоби, обичам планината, обичам да чета, обичам семейството си. И намирайки време за всичко, разбира се, остава достатъчно време за волейбол.

- Сашо, много ти благодаря за този разговор! Беше ми изключително приятно! Пожелаваме ти тези финансови проблеми вече да останат зад гърба ти!
- Те ще останат, рано или късно ще си решим въпросите. Сега сме на път да го направим.
Красимир МИНЕВ и Владимир Памуков, ТВ+