Старши-треньорът на мъжкия волейболен отбор на ЦСКА Александър Попов гостува в предаването „Код спорт“ по ТВ+. Като състезател той е петкратен шампион на България и четирикратен носителна купата на страната с отбора на ЦСКА. Поредица от травми го принуждават да се откаже от активна състезателна дейност на 24-годишна възраст. Това слага началото на кариерата му като треньор. През 1996-97 поема отбора на “Славия”, като става най-младият специалист в мъжкия ни волейбол. Година по-късно се завръща в “червения” клуб, където работи и до днес. Като наставник на ЦСКА печели три титли и четири купи в България, извежда тима до осминафинал в Шампионска лига и до полуфинал в турнира за купата на CEV.

- Сашо, какъв беше сезонът за ЦСКА в мъжкия волейбол?
- Много по-различен от последните шест години. За широката публика, пък и за тясната волейболна общественост, сигурно вече е втръснало да чува, да знае, да се интересува през какво минахме в последните шест години. Този спортен сезон беше много интересен за нас, защото се върнахме на полето. Шест години бяхме малко отстрани. Всеки мач за нас беше победа, че се явявахме, а пък тази година почти до последно се борехме за шампионската титла. Не станахме шампиони, но отново спечелихме чувството да бъдем сред най-добрите. Надявам се съвсем скоро да спечелим титлата, да се върнем на пътя на истинската победа, а за нас това е само първото място.

- Влезе в конфликт с федерацията заради изискванията за залите, в които да се провеждат плейофите. Защо нарече това несправедливост?
- Така се е случило, че в ЦСКА имаме собствено мнение, то не е конюнктурно. Винаги сме защитавали нашия интерес. В този ред на мисли и тази година се случи така, че играем полуфинална серия, спечелена с много усилия през сезона. Съвсем естествено е, че искахме извоюваното си домакинско предимство да бъде в София. Поради форсмажорни обстоятелства, цитирам думите на г-н Данчо Лазаров, се оказа, че нито зала "Армеец", нито зала "Универсиада" са свободни в момента, защото имаше избори. Не ни беше разрешено да влезем в зала "Христо Ботев" по не дотам обясними причини за нас. Бяхме посъветвани да напишем писмо до федерацията, обяснявайки този случай и да поискаме полуфиналната среща да се играе в нашата зала с ясното убеждение, че преди няколко години сме се подписали всички отбори в Суперлигата, че полуфиналните серии трябва да се играят в по-големи зали. Мислех, че трябва да има гъвкавост, разумност в интерес на спорта. Е, не го получихме и трябваше да гостуваме, т.е. да "домакинстваме" в Перник. Но това вече е минало. На спорта това му е хубавото, че ситуациите се изменят ден след ден. И да приказваме, всичко отмина. Загубихме полуфиналната серия от много силния отбор на Бургас, но спечелихме това, че отново се върнахме там, където трябва да бъде ЦСКА. Мисля, че до месец ще има още обстоятелства, които ще ни връщат към този случай. Надявам се в обществеността и чрез вас - журналистите ще бъде ясно защо се случи това нещо. Маските ще паднат скоро.

- Друга полемика във волейбола ни - според едни картотекирането на легионерите, които играят в чужбина за финалната фаза на купата и на първенството, дава допълнителен емоционален момент, свежа струя, но според други - не е справедливо.
- Кои са другите?

- Само ти.
- Ние няколко години не се класирахме за финалния кръг на купата. Този регламент е също от няколко години. След като успяхме да победим Левски и да се класираме за финалния кръг, намираме за необходимо нашето мнение да се чуе. Категорично заявяваме, че това решение на лигата или на федерацията не е в интерес на клубовете. Не е нормално осем месеца един треньор да готви един отбор от 12-15 момчета, които тренират във вън от съмнение тежки условия в България. Черешката на тортата, едно от украшенията на първенството, и то в много важно състезание - купа на България, която се провежда за три-четири дни, да се играе, да се води и да се спечели от хора, които са били в чужбина и нямат нищо общо с подготовката на този отбор. За нас това не е приемливо. Ние няма да картотекираме такива състезатели, а тази година имаме тази възможност, благодарение на нашия спонсор. Можем да извадим пари и да платим на някой да дойде да ни помогне. Имаме достатъчно състезатели, които са в чужбина, наши волейболисти, които можем да си върнем, но категорично смятаме, че това не помага на българския клубен волейбол. Може да помогне на някого да види в какво състояние са националните състезатели. Само че след това, цяло лято ще гледаме тези национални състезатели, а фундаментът на българския волейбол - клубовете отново ще бъдат леко изтласкани в ъгъла. Категорично не сме съгласни с това нещо. Плюс това уважаваме труда на състезателите. Не може осем месеца да изискваме от едно момче да се напъва, да дава всичко от себе си в студената зала, с пари, без пари и т. н. след това идва краят на всичко и да викаме "браво" на някой друг. Къде е логиката в това нещо? Федерацията е взела мотивирано решение. Аз разбирам това. Искат да съберат цвета на българския волейбол на едно място. Ами, тогава да направят един богат турнир в зала "Армеец", да съберем 10 хиляди човека и да видим цвета на българския волейбол, събран на едно място.

- Какво ти коства борбата за оцеляване на "червения" отбор?
- Може би сме единствените, които успяхме да го направим. Много отбори в т. нар. икономическа криза изпаднаха в това състояние. Дори и сега всяка седмица се чува за финансови проблеми на футболен отбор или на някой друг. Тази съдба я сполетяха и волейболни, и баскетболни отбори. И отборът на Тити Папазов беше в подобна ситуация, да не говорим за футбола. Ние не направихме никакви компромиси и вървим по пътя на изчистване на задълженията без да се преструктурираме, да търсим "задни" вратички, различни варианти. Съвсем честно и откровено казахме на нашите кредитори: "Ние сме тук, телефонът ми е отворен 24 часа в денонощието. Ще се борим да си оправим надробената каша." Най-важната част е, че изчистихме задълженията си към държавата. Който го е направил, да ми се обади да се похвали!

- Мачът ЦСКА – Левски в „Арена Армеец“ събра рекордна публика. Може ли да се каже,че това е преломният момент да излезете на друга „магистрала“ след проблемите?
- И Левски, и нашият отбор имаха проблеми през годините. Благодарение на спонсори тази година и двата отбора вече са на друго ниво. Не мислят за злободневието, как ще се явят на състезание, а мислят как да направят по-добър продукт. В този смисъл този мач в „Арена Армеец“ бе много важен за двата клуба, защото показахме, че сме живи, събрали сме хубави състезатели и бъдещето е пред нас, а това, че дойдоха 5-6 хиляди човека беше украшение. Аз мисля, че потенциалът на тези два отбора е далеч по-голям. Ако през следващите години продължим по същия начин да играем добър волейбол, зала „Армеец“ ще се пълни на всеки един мач между двата отбора и така трябва да бъде. Интересът към такъв мач е много по-голям дори и от финалната среща "Нефтохимик" - "Монтана". Моите уважения към колегите, но фундаментът на българския спорт по редица обстоятелства е „Левски“ - ЦСКА.

- Често обичаш да казваш, че си неразбран. Какво имаш предвид?
- Това, че категорично си имаме собствено мнение, отстояваме го без конформизъм и това не се харесва.

- Гледаш ли назад, мислил ли си какво би се случило, ако не беше получил тази тежка контузия като един от най-перспективните играчи на България и дори по-напред, когато си избирал между волейбола и леката атлетика?
- Не, естествено, че е имало съжаление, защото на 22 години да се откажеш от нещо, което можеш и искаш да го правиш, не е лесно. Но пък вижте какво ми даде съдбата - 20 години съм старши треньор на ЦСКА. Помислете си вие какво сте правили през тези 20 години, през какви катаклизми сме минали като общество и т.н., пък аз успях да бъда в любимия си клуб 20 години.

- Трябва да отбележим, че футболът е третия спорт, който си харесвал като малък...
- Като всяко момченце.

- Обаче не можа да те спечели най-популярният спорт.
- Всеки обича да рита, а аз започнах да спортувам лека атлетика. Там е индивидуален спорт - малко деца, а на мен ми се рита футбол, та да не ми разправям. Идва моят треньор Стефан Христов в училище: „Ела, моето момче, много си висок, ще те направя волейболист.“ И така един месец. Аз искам да тичам, много съм добър. Но най-накрая ми писна и отидох на тренировка по волейбол в другата зала „Армеец“ и там като се хвърлихме един час футбол и приключи леката атлетика...

- Родителите ти са химици, даже доколкото знам баща ти е академик в тази област. Как приеха те, че синът им се отдалечава от формулите и съединенията и отива да „флиртува“ с топката?
- Имайте предвид, че това беше 1982 г. По това време беше мрачничко в България. В тяхната професия не са виждали перспектива, докато спортистите са малко на по-преден план. Имах заложби и физически, и мотивационни. Те винаги са ме подкрепяли и нито за секунда не съм почувствал разколебаване, дори в моментите, в които съдбата ми нанесе тежки удари с контузиите. Това е възпитанието, което сега се опитвам да дам на моите деца - интерес към живота, но свобода на решенията.

- Когато влизаше в елитния спорт, ЦСКА доминираше във волейбола. Как те приеха звездите на „червените“?
- Беше един преходен период. Тогава разрешиха на повечко състезатели да излизат по-рано в чужбина. Не беше, както преди - чак до 28 г. бяха „закотвени“ в България. Имаше един луфт, преходен период. Няколко състезатели от нашето поколение някак си по-лесно се включихме в мъжкия отбор на ЦСКА. Бяхме добро поколение, станахме световни шампиони за юноши. Имаше добри състезатели и в ЦСКА, и в останалите клубове. Преходът от юноши към мъже стана много бързо. Категорично заявявам, че в ЦСКА през годините винаги е имало дисциплина, която е била много полезна за младите състезатели. Опитните играчи много бързо ни слагаха на място.

- Кои бяха „старите пушки“ тогава?
- Милчо Миланов, Пламен Христов, Венци Тодоров, Бог да го прости, Любо Ганев, Боре Кьосев.

- Пет пъти си шампион на България, но имаш и пет операции. Кога разбра, че не можеш да продължиш да играеш?
- По тежкия начин, защото имам много голямо желание - не съм мързелив. Много ми се тренираше, но се контузвах. На 18 г. ми беше първата тежка контузия преди световно първенство за мъже и след това се нароиха. Тогава стана ясно, че физическите натоварвания, на които сам се подлагам, няма да мога да ги издържа. Беше естествено решение. Можех да продължа, разбира се, но нямаше да стигна там, където исках.

- В този период кой беше най-близо до теб - да те насочи, да ти даде кураж?
- Семейството ми - родителите ми, любимата жена. Малко са били, но са абсолютно достатъчни.

- Лесно ли влезе в ролята на треньор?
- Като се връщам назад, беше преди 23 години, май да. Беше за кратък период, адаптивен. Първата година си казах: „Хайде да не излизам веднага от залата, защото много я обичам.“ А и да се огледам за живота, след като 10 години си бил спортист, изведнъж да излезеш от залата, на мен ми беше трудно. Обичам спорта, аз съм човек на състезанието, не мога без да го правя. Всеки ден тичам и ако не съм с часовник, не мога да тичам. Искам днешната обиколка да бъде по-добра от вчерашната. Такъв ми е характерът. Много обичам съревнованието и като няма с кого, се съревновавам със себе си. Някои казват - роден спортист, но по душа, защото е явно, че костите ми не издържаха.

- Кое постижение като треньор смяташ за най-голямо?
- Ние сме в България и аз ще остана тук. Оказа се, че високите спортни цели, изказани от журналисти, т.е. търсене на максимален спортен резултат чрез национални гарнитури, проби в чужди отбори, не ме блазнят, не че не съм имал предложения от чужбина. Най-доброто чувство, което е останало след някаква победа е това, че успяхме да вземем правилните решения в тежките моменти на клуба. Забележете - не става въпрос за първо място, за спечелване на купа, а за взети решения, които след това се отстояват и най-накрая може да си кажеш: „Ех, добре, че взех това решение!“ Спасяването на ЦСКА, непреструктурирането, вървенето по пътя след 2011 г. до ден-днешен мисля, че е най-големият ни успех. В никакъв случай не визирам само себе си. Говоря за ЦСКА като съвкупност от треньори, ръководители, състезатели. Мисля, че нито един клуб в България не се е справял с тази тежка ситуация. А чисто спортно, карате ме да разсъждавам и не мога много бързо да си извадя точна оценка... Имаше една хегемония на „Левски-Сиконко“ - девет поредни шампионски титли. Беше добре за тях, но мракобесно за всички останали. Няма как да не си спомням 2008 г., когато за първи път станахме шампиони. Разбира се, след това направихме много силен отбор в ЦСКА, събрахме прекрасни състезатели и играхме като равен с равен с европейски грандове. Преди пет години бихме „Зенит“ тук в България. Българският отбор с българския манталитет победи и доказа, че е възможно. Чисто спортно може би са тези два момента.

- Работил си с много волейболисти, имаш ли любимец сред тях?
- Няма как да имаш любимец. Може да имаш любим модел на състезател.

- И кой е той?
- Разбира се, че трудолюбивият, но в никакъв случай не много възпитаният. Спортът е тежка професия, „добряците“ нямат много-много място. Трябва характер, мъжество, отстояване и не е за всеки. Но разбира се трудолюбивите, упоритите момчета и това всеки ще ви го каже, защото е за всяка една професия. Има и трети много важен фактор - възпитанието. Невъзпитани хора при мен никога не е имало или ако е имало, много бързо са си тръгвали.

- В стил „никога не казвай никога“, наистина ли ще има предложение, което няма да може да откажеш от чужбина или си твърд в намерението си, че ще продължиш да работиш тук?
- Мисля, че съм твърд, защото 2011 г. получих предложение за близкоизточна страна, която щеше да ме направи най-скъпоплатеният треньор в България „ever“. Радо Стойчев беше европейски шампион тогава, пък аз щях да подпиша договор за повече пари и не се съгласих, защото исках да оправя нещата в ЦСКА. Да дам пример, че не трябва да се бяга от отговорност.

- Женен си за волейболистката Елица Никодимова. Как реагира тя на непрекъснатата ти борба, която водиш за оцеляването на ЦСКА?
- Като се приберем вкъщи, не си говорим изобщо за тези неща. Тя ме познава най-добре и няма нужда от много приказки. Това също е някаква формула. Ако на някой трябва много да се обясняваш, ако не чувстваш нещата без много приказки или с половинчати фрази, пиши го, че трябват много усилия. А когато нещата се случват по естествен път, без много приказки, елегантно, интелигентно, това е гаранцията за успех. В нашето семейство не се говори много за волейбол, въпреки че и тя е волейболистка, и моят живот е непрекъснато в зала „Васил Симов“.

- Какво е мнението по същата тема на достолепния Паро Никодимов, твой тъст?
- Много интересно, но и с Паро много-много не си говорим за спорт. Може би ни е втръснало.

- И той има толкова битки зад гърба си.
- Да. Обичаме да сме заедно. Разбира се, някой спомен или случка се казва, но ние сме много близки и си говорим за ежедневието.

- Скоро ще ни гостува Аспарух Никодимов, какво искаш да го попитаме?
- Ще го питате за нашето местенце. Там, където обичаме да пребиваваме през лятото. Да запретва ръкави, защото и ние ще започнем да правим там някаква къщичка. Питайте го дали има архитектурни, градинарски и други идеи. Това ще ми е интересно.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, TV+