Росен Крумов е роден на 9 март 1966 г. Републикански шампион за юноши старша възраст с отбора на Правец. После играе в Левски. Има 90 мача и 16 гола със синята фланелка.  Играел е и в Славия, Етър, Шумен, германския Бад Хамбург, Септември (Сф), Нови Искър, Бенковски (Костинброд), Сливнишки герой (Сливница). Бил е треньор на Бенковски (Костинброд). Шампион на България (1988). Носител на купата на България (1986), както и на Купата на Съветската армия (1987, 1988). В момента е далеч от футбола. От 20 години бившето неудържимо крило има успешен бизнес с отглеждане на немски овчарки. Дъщеря му Мелина пък попадна наскоро в класацията на списание „Forbes” „30 под 30“ като успешен български предприемач. Любимата му жена е една от топгримьорките у нас. Синът му е част от хеви–метъл банда...

Покорява България с отбора на Правец
С тима на Правец станахме републикански шампиони при юношите старша възраст под ръководството на Георги Шуманов. Класирахме се за финалната фаза в компанията на ЦСКА, Шумен и Пирин. В полуфинала елиминирахме „армейците“, за които играеха Любо Пенев, братя Илязови, Боби Фасула (Боян Христов), Румен Стоянов, Любо Любомиров, вратар им беше Осман Авдиев (Огнян Абаджиев). Победихме ги с 4:2 след дузпи (1:1 в ред. вр.). На финала бихме Пирин с 1:0. За „орлетата“ играха Пепи Михтарски, Вальо Дъртилов, Миро Митев, Иво Андонов...
От нашия тим в професионалния футбол пробихме само аз, Цецо Митев (Славия), Коце Костадинов (Славия и Балкан Бтвг), Божидар Тодоров и вратарят Иван Атанасов (Добруджа).
Дефакто мен на „Герена“ ме изпрати силното ми представяне срещу „сините“ в първенството. В София им вкарах 4 гола, а в Правец забих хеттрик и ги бихме с 6:1. Оттам ме хареса Кирил Ивков, който беше треньор на „синия“ дубъл, после пое и мъжете.  Тогава и ЦСКА ме искаха. Имаше Спартакиада на „Васил Левски“. Събличахме се на „Армията“. Прибраха ме там, не ме пускаха да излизам, докато не подпиша.

Аз категорично отказах и направо си избягах от ЦСКА (Смее се). Още от дете съм левскар, там исках да играя. Имах и късмет в началото на престоя ми при „сините“. Имаше голяма конкуренция обаче. Тъкмо навлизаха и други нападатели: Андрей Аспарухов, Румен Чарлов, Николай Тодоров -  Кайзера...Там бяха Гибона, Мишо Вълчев...Титуляр на дясното крило беше Руси Гочев. В началото играх в дубъла при Стефан Аладжов. Контузи се Гочев.
На „Герена“
Записах първи три срещи за Купата на България през късната есен на 1985-а. С Тракия (Пд) играхме в невероятен студ в Стара Загора и спечелихме с 3:1. Леден вятър, сняг, арктически условия. „Канарчетата“ първото полувреме бяха с вятъра и Блангев ни наказа с шут от 35 м. Реферът Богдан Дочев даде 40 минутна почивка. През това време ние сменихме екипа си, съперникът нямаше резервен. Марин Бакалов не можа да излезе, защото беше измръзнал. През второто полувреме Тракия не можеше да мине центъра. Сираков им вкара два гола. После отстранихме Локо (Сф) с 3:2 на четвъртфинала и Етър със 7:3 на полуфинал. В спор за трофея през пролетта на  1986 година ударихме ЦСКА с 2:1 с две попадения на Мишо Вълчев. 
Дебютирах в „А“ група на 12 март 1986 г. срещу Сливен (1:1). Подадох на Мишо Вълчев за изравнителния гол. Само 10 дни по-късно беше адски тежко срещу кандидат-шампиона Тракия (Пд). Те бяха страшно силен съперник. „Герена“ беше претъпкан. Наско Сираков вкара единственото попадение след 80-ата минута. С Михайлов тъкмо ги бяха върнали отново във футбола. Гостите излизаха 7 пъти сами срещу Боби и той все спасяваше. Спомням си и грубата игра срещу мен на Благой Блангев.  През следващия сезон записах само 10 мача, защото Руси Гочев се върна след контузия.
В шампионския ни сезон 1987/1988 играех по-често (16 мача, 1 гол), защото треньорът ни Васил Методиев ме пускаше в домакинските мачове. В провинцията излизахме с двама нападатели – Наско и Гиби. Първият си гол вкарах при победата над Пирин с 3:1 (27 март 1988 г.)  Малко инфарктно грабнахме титлата след 2:1 във Враца. Домакините поведоха след фрапантна грешка на Динко Господинов, който подаде на Илия Войнов. После Пепи Курдов влезе в игра и изравни. Емо Велев ни донесе безценната победа. Така последният мач със Спартак Вн (6:1) се оказа без значение.
Кюфтета по Шпайдела
Това е малко преувеличена история, легенда, така да се каже. Никой не е замерял Васко Методиев. Ще ти разкажа истината за случая. Станахме ние шампиони, поканиха ни на събор и приятелско мачле в едно монтанско село – Септемврийци.
Домакините бяха толкова доволни, че  ги уважихме... Дадоха ни туби с ракия и вино, а на всеки от футболистите, треньорския щаб и ръководството на клуба – по едно агне. Да, не преувеличавам (смее се). Всеки от нас получи и по един плик с кебапчета, пържоли и кюфтета. Спомням си, че даже възникна проблем с тези агнета. Последните две, които останаха, се паднаха на баш началниците. Та те започнаха да мрънкат, защото това бяха най-малките животинки. Рейсът беше станал на нищо отвътре. Замеряхме се с кюфтета, вярно е, но никой не е хвърлял по Шпайдела, държа да подчертая. Този човек има изключителен характер. Не го е страх дори на големите звезди да каже истината в очите. Не цепеше басма никому – и на титуляри, и на резерви. 

Цар на дузпите
Аз печелех страшно много дузпи. Ако има статистика, може би съм изработил най-много в историята на Левски. Поне за 30 се сещам. Само през 1988/1989 имах 9. А вкарах 12 гола, ако бях изпълнявал наказателните удари, сигурно щях да завърша сезона с 22. Спомням, че тогава Ицо Стоичков стана стрелец №1 на първенството с 23 попадения. Любо Пенев имаше 21. Нашите ги биеше Кокала. По принцип не изпълнявах дузпите. Нито веднъж не съм симулирал. А, не, сещам се за един случай. Локо (ГО) ни гостуваше, до 75-ата минута резултатът беше още 0:0. Минах между Ангел Червенков и вратарят ме побутна в пеналта. Паднах, разбира се и така получихме дузпа. С нея и изтръгнахме трите точки. Веднага обаче давам и обратния пример. През същата година Славия ни би на „“Герена“ за Купата с 4:1. Е, тогава съдията не ми свири 4 дузпи, ама от чисти по-чисти.
На „Овча купел“
Защо се разделих с Левски? И аз не зная, честно казано. Никой не е искал да ме освобождава. Кръстю Чакъров много държеше на мен. Панов обаче ми вика: „Росене, по-добре да заминеш в чужбина.“ Много ми беше мъчно. Дойде покана към мен от Славия. Боби Григоров им беше президент. Аз и Цецо Дерменджиев от Ботев (Пд) преминахме при „белите“ за рекордни суми тогава в нашия футбол - по 150 000 лв. Парите имаха друго измерения. С тези пари можеше да си вземеш 12 тристайни апартамента в „Люлин“. Аз получих оферти от швейцарския Санкт Гален и от Брюж. Последните ме харесаха след мач за Интертото. Целият стадион ми ръкопляскаше, бях ги направил луди. Белгийците даваха 350 000 долара, но Боби Григ не ме пусна. Така и не разбрах какво точно стана. Жужо (Андрей Желязков -б.а.) ни беше технически директор. Върнахме се и Григоров го уволни.
Профуква жилище заради хазарт
Спонсор ни беше английският медиен магнат и милионер Робърт Максуел. Човекът беше взел за клуба един микробус „Рено“. Понеже аз си счупих колата и ми разрешиха да карам „Реното“. Въпреки, че евреин богаташ ни се водеше спонсор, бяхме доста зле платени. Малкия Чико взе една „Лада Самара“, а аз само едно апартаментче. Почнах обаче да играя хазарт, бързо отиде жилището. Дебютирах за Славия в дерби срещу ЦСКА (0:0). Трифон Иванов трябваше да ме пази. Бог да го прости, на Трифката му беше трудно да играе срещу мен. От другите беше малко по-бърз, от мене тази стотна я губеше. Подадох тогава на Сашо Начев и на Наско Киров на празна врата на два пъти, и те я изкарваха топката навън...
Кой предаде бялата чета?
През сезона 1990/1991 Славия беше само на крачка от шампионската титла. Дълго време водехме в класирането, дръпнахме на Етър. Пробиха ни обаче отвътре. Сигурен съм в това. Ние си ги знаем тези неща. Най-вече се получи, защото отборът нямаше стабилност, нямаше финанси, заплатите малки и т.н. Президентът с някои от колегите дадоха някои мачове. Това е цялата работа.
Боби Григоров го уважавам, но беше особен човек. Целият отбор тогава беше се вдигнал срещу него. Организираха подписка на 15 октомври, искаха да го свалят. Даже на мача с Локо (Сф) – победа с 1:0, излязоха със сини ленти на ръкавите в знак на протест. Само аз не сложих парафа си под подписката срещу Боби. Зимувахме на върха на класирането въпреки тези сътресения. Започнахме силно пролетния полусезон  - 5:2 над Пирин след 4 гола на Сашо Начев. После спечелихме в Сливен с 2:0. Велиян Парушев, Бог да го прости, ми стъпи върху опорния крак и... частично разкъсани връзки и капсула. Извади ме от игра до края на първенството. Бях само зрител. Пред очите ми мечтата за титла започна да се изпарява. Дръпнахме на преследвачите с 3 точки аванс (за победа се даваха по 2 точки) след 1:0 над Етър в 23-ия кръг. Зарко Мачев вкара гола. Но после дойде издънката от Черноморец в Бургас – 1:2, после – 1:2 от Локо (Сф).  Надвихме Левски в уникална драма с 4:3. Със „сините“ по-страшен беше есенния мач. Тогава изпуснахме 6-7 чисти гола, а накрая Михтарски ни пожали на два пъти. Левски бяха много слаби тогава, въпреки че взеха Купата. Но това 1:3 в Габрово ни изхвърли от битката за титлата.

До ада и обратно
В Шумен с шеф Григор Топалов-Шогуна се чувствах  най-добре. Той ни даваше сериозни суми. Не е било чак с чували, но с куфарчета – да (смее се). Събрахме се сериозна компания – с Гибона, Пламен Гетов, Стефан Колев, Мариус Уруков, Румен Апостолов.
През зимата на 1993 година обаче направих катастрофата (б.р. - мълчи дълго). Никога няма да забравя този ден – 27 декември. Инцидентът стана на пътя между Костинброд и Петърч. Един циганин си беше пуснал конете. Те изскочиха срещу мен и стана нещастието (б.р.- въздиша). Всичко е свързано с мозъка. Трябваше да ми правят операция на главата и реално тогава разбрах, че вече никога няма да бъда същият. Чаках една година, преди да ритна отново топката.  Лекарите ми бяха забранили. Казаха ми, че ако не съм бил спортист, е нямало да оцелея никога. Още две момчета бяха с мен в колата. Тази дъска, която я извадиха, ми е била пробила не само черепа, но и три от мозъчните кори. Беше ли пробила и четвъртата – край. Изходът щеше да бъде фатален. Няма спасение. Но аз съм извадил късмет. Помогна ми много и един доктор Манов от „Пирогов“, голям левскар. Викаха му Златните ръце. 40 дни съм бил в реанимация. Изредиха се на свиждане десетки колеги – и от Левски, и от Славия, и от Шумен. Както и да е, оправих се, но после нищо не беше така, както трябва. Изиграх няколко мача, но не бях вече същият. Все пак успяхме да вземем най-важния мач – срещу Локо (ГО) като гости – 2:1 (22 март 1995 г. – б.а.). Аз подадох за двата гола и ми свърши силата после. Но задачата беше изпълнена – ние се спасихме, а „железничарите“ изпаднаха. Шогуна вече се беше оттеглил, нямаше пари, нямаше нищо.
Аз се върнах в Септември (Сф) в „Б“ група. Тръгнахме силно. Отстранихме и Славия за Купата след 2:0 на „Красна поляна“ и 0:1 там. После поиграх малко и в Германия – отбора на Бад Хомбург. Подвизавахме се в регионалните лиги.
Хоби или съдба?
От близо 20 г. се занимавам с отглеждане на немски овчарки. В началото ми беше като хоби. Моята кучка – страхотната Лана, стана 15-а в света. Класира се там сред 320 участници на Мондиала в Германия. Имах късмета да взема кучето от един сърбин и да попадна на подходящата генетика. Другото ми любимо куче е двегодишният Вейт. Ако имам още един като него, може би ще го продам. Вейт един месец беше в Сърбия да запложда. Едно заплождане струва 400 евро. Заплодил е 6 кучки. Но не издържах дълго без моя любимец. Отидох и си го взех. Много емоционално ги възприемам нещата. Кучето е най-вярното животно. Само то те обича истински. Наскоро загубих една кучка... Доста тежко го преживях Най-скъпото ми куче, тоест това, за което съм платил най-много, го взех от Сърбия за 8000 евро. Не съм си върнал изцяло инвестицията, но съм доволен от него.  Сега е 14-годишно, дадох го на един познат в Орландовци. Живо и здраво си е. Само с месо и ориз го хранят.
Най-скъпо продадох брата на Лана – 20 000 евро. Класира се 27-и в света. Сега при мен е още един неин брат – Леополд се казва. Лана след успеха й на световното можех да я продам реално за 55 000 евро. Даваха ми ги, но аз отказах. Иначе най-скъпото – Ларус Бату, което аз не съм го виждал, струва 1 милион и живее в Китай. Представяш ли си? Китайците по принцип дават най-много пари, после са корейците, американците и руснаците. Азиатският пазар е най-силен. Едно заплождане там е 1500 долара.
Гордее се с децата си
Моето семейство ми е най-голямото богатство. Имам син и дъщеря. Разделих се с първата ми съпруга, когато децата бяха съответно на 11 и на 15 г. Тя замина за чужбина, а те си израснаха при мен. Дъщеря ми Мелина се занимава с много дейности и проекти. Тя завърши с пълно отличие университета „Ричмънд“ в Англия. Мелина направи училище за рок музика – Rockschool има филиали в София и Варна. Направи го с 2000 лв. В момента дават между 250 до 300 уроци на седмица. Обучават хората по китара, бас, барабани, пеене, пиано, цигулка, гайда, музикална теория, тежки вокали и студийна работа. Дъщеря ми създаде Drooble - това е социална мрежа, в която музиканти от цял свят се обединяват, за да си помагат, да творят и да се развиват заедно. В момента има десетки хиляди потребители. Друга нейна инициатива е „Да живеем в чистота“, която започна със своята група Grimaze. Идеята е следната: където и да ходят на концерт с бандата, носят със себе си чувалчета и събират отпадъците, които са разхвърляни. След това снимат събраното и качват снимката facebook. Може да се каже, че Мелина е една успяла млада жена. Намери място и в класацията на списание „Forbes” „30 под 30” като успешен български предприемач. 
Синът ми Павел също се занимава с музика. Вокал е в хеви метъл бандата на сестра си. Направиха я с още две момчета.  Той тренираше леката атлетика, после бокс – стигна и до сребърен медал от републиканско. Винаги съм давал свобода на моите деца. Никога не съм им въздействал или натискал, исках сами да си изберат пътя в живота.
Жената до мен се казва Христина Христова. От 10 г. сме заедно. Винаги ме е подкрепяла. Позитивен човек е, винаги е усмихната, давала ми е положителни емоции. Тя е една от топгримьорките в България. Работи с много едни от най-известните салони. Ползват я много известни хора.
МИЛЕН ДИМИТРОВ/ШОУ