Европейската шампионка Миглена Селишка гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На първенството по борба в Рим тя беше наричана в пресцентъра „нежният тайфун“. Чуждестранните журналисти не пестяха суперлативи за новата кралица на най-леката категория. След европейски титли при подрастващите и сребро от континенталното първенство при жените, сега тя се настани в трона на категория до 50 килограма. По пътя към финала Селишка преодоля Гудеану (Молдова) и Станкевич (Беларус). А в спора за титлата триумфира след реванш над украинката Ливач, от която загуби на миналогодишното европейско в Букурещ. Общо в кариерата си досега новата звезда на женската ни борба има отвоювани 12 медала от големи първенства.

- Меги, здравей! След три поредни загуби стигна до успех над украинката Ливач, което ти донесе и европейската титла в Рим. Какво промени в себе си? С каква нагласа тръгна за този финал? Може би вендета, реванш?
- Да, това наистина е първата ми победа срещу тази съперничка. Три пъти се срещахме миналата година и аз три пъти загубих финал с нея. Този път може би аз бях по-мотивирана и психически по-настроена, защото трябваше да връщам един загубен голям финал. До последно имах надеждата и вярата, че съм по-добрата.

- Във финала в нито един момент не изглеждаше притеснена или просто на нас, които сме извън тепиха, така ни се е сторило…
- По принцип съм човек, който не показва много емоции. Явно и на тепиха съм така. Доста често ми го казват. До последно бях много концентрирана и не исках да мисля и да се успокоявам, че вече съм победител. Исках да съм концентрирана до края на самата среща.

- Вече имаш четири европейски титли – три при девойките. Сякаш първите винаги печелиш най-трудно, така ли е?
- Така е, да, защото предишната титла я загубих и когато не си ставал първи, нямаш тази увереност. А когато вече си я завоювал, сякаш имаш един плюс повече в себе си.

- От кои страни са най-класните ти конкурентки в най-леката категория при жените?
- Разбира се, японките. Те са най-голямата ни конкуренция не само при мен, а и като цяло във всички категории.

- Кажи нещо повече за японската школа в женската борба. Имаше лагери в „страната на изгряващото слънце“ – какво видя там? Ще продължат ли хегемонията си още дълго?
- Да, бяхме на лагер. Наистина са много странна нация, може би са малко по-напред от нас, защото развиват борбата си от доста дълго време, пък и от много малки започват да тренират. Дали ще продължат? На последното световно се видя – направиха само една шампионка, така че мисля, че скоро ще приключи тази хегемония.

- Имаше ли медиен интерес и към вас? Обикновено с японския отбор по големите първенства се движат 30-40 журналисти.
- Да, не очаквах, но имаше. Те са си такива. Направихме доста срещи и събирания.

- Нещо по-специално в подготовката?
- Може би това, че наблягат повече на техниката. Не използват повече силови тренировки или за издръжливост. Предимно залагат на техниката и на тренировки с борба.

- Защо избра да тренираш борба? До края на миналия век се считаше, че това е типично мъжки спорт, а ти изглеждаш с доста крехка физика…
- Не знам дали аз си избрах този спорт, така се случи. Просто така тръгна. Може би имах късмет, не знам. Но за мен вече няма мъжки спортове. Особено в този век, според мен жените са много повече мъже.

- Брат ти също е тренирал борба – той намеси ли се в твоя избор?
- Да, намеси се. Постоянно се биехме като малки, конкурирахме се. След като него го записаха, нямаше как да изпусна този шанс и аз.

- Всичките си медали спечели под ръководството на Петър Касабов като треньор. Как успява той да те мотивира, какво ти казва във важните моменти?
- Той е много важна част в моята подготовка. Може би дължа всичките си успехи на него. Успява да ме мотивира, а и не само мен. Мисля, че най-важното е, че ме кара да не се съмнявам в себе си. Виждам, че и той не се съмнява в мен.

- Съжалявам, но ще те върна към един кошмарен период – тежка травма в рамото през 2018 г. дълго те извади от голямата игра. Минаваха ли ти мисли да се откажеш? Какво се случи в този период?
- Наистина беше много тежък. Понякога не искам и да се сещам. Но беше момент, който явно трябваше да се случи, за да мога да продължа напред и да стана още по-силна. Със сигурност е имало моменти, в които съм мислела да се откажа и съм се съмнявала в себе си дали ще постигам добри резултати, дали изобщо ще се върна, както преди.

- При завръщането ти на големия тепих спечели сребърен медал от европейското първенство в Букурещ. Вярваше ли, че наистина ще успееш да стъпиш на подиума след тази тежка принудителна пауза?
- Не, изобщо не вярвах. Това беше първо голямо състезание за мен след такава доста дълга пауза. Може би повярвах, чак когато пристигнахме за самото състезание и видях другите момичета, с които съм се борила преди.

- Как отговаряш на репликите, че борбата не е за жени?
- По принцип не отговарям на такива реплики. Както казах, вече няма женски и мъжки спортове и дейности.

- Направи нещо историческо – отвоюва първия медал за България на дебютните плажни олимпийски игри в Доха, където заслужи бронз през миналата година. Какви емоции преживя там? Беше ли приключение за теб?
- Да, беше голямо приключение. Никога не се бяхме борили на пясък в някакво състезание. Отидохме малко и на шега, защото повечето момичета там бяха минали през квалификационни турнири. За тях това е сериозен спорт, докато при нас не беше точно така. Беше малко странно, защото правилата са много по-различни от обикновената борба. Но след това имаше емоции и много усмивки.

- По-трудно ли е на пясъка, отколкото на тепиха?
- За мен беше по-трудно, да, защото се боря по такъв начин, че трябва постоянно да удрям коленете си. А там нямах никакво право – това беше директна точка за съперничката.

- Имаш ли конкретен план по дни до световната квалификация за олимпиадата в Токио в края на март в Будапеща? Освен това изпитание, имаш право и на поправителен на квалификацията в София…
- Започваме тренировки в София, а след това заминаваме направо в Будапеща. Там ще ни е лагерът преди квалификацията. Надявам се още там да се класирам за финала, за да мога да взема квота и след това да няма поправителен.

-Минава ли ти мисълта, че може да се разминеш с Токио или не си позволяваш подобни неща?
- Гледам да не го мисля много. Като цяло избягвам мисли за Токио, как ще се развият нещата преди и след това.

- Най-трудното в елитния спорт днес?
- Може би напрежението, коментарите на външните хора. Особено хората, които не разбират от борба.

- Социалните мрежи как влияят?
- И там има много негативни неща, които понякога те тормозят. Но затова се опитваме да сме по-дистанцирани и по-затворени.

- Борбата е труден спорт, който изисква много комплексни качества – сила, гъвкавост, издръжливост, бързина, светкавична реакция. Как успяваш да тренираш всички тези неща?

- Опитвам се. Не мога да кажа, че всичките ги мога доста добре. Но се опитвам да ги съчетавам, колкото е възможно.

- Къде имаш резерви?
- Може би в гъвкавостта и в бързината.

- Имало ли е случай да съчувстваш на съперничка, която си победила?
- Не, защото на мен никой никога не ми съчувства, особено на тепиха. Само веднъж ми се случи, когато на едно момиче ѝ изпука коляното и това ми беше грешката, защото я пуснах, точно тогава се обърнаха нещата и ме победи. Затова гледам да не изпитвам такива емоции.

- Коя страна от човешките взаимоотношения ти е най-неприятна и не можеш да приемеш?
- Предателството на близките хора или на хора, от които си очаквал много, пък след това се обръщат нещата. Това е нещото, което най-много не харесвам в хората.

- В този смисъл, когато беше тежката контузия, успя ли да си преброиш приятелите?
- Да, със сигурност ги преброих. Няколко пъти.

- Сега в дните на награждавания, медийни изяви, поздравления за какво най-често си мислиш?
- Покрай медийните изявления, със сигурност за почивка, защото откакто сме се върнали, нямаме почивка, в която да си сам и да осмислиш какво си направил.

- Свикна ли вече с медийното внимание?
- Не искам да свиквам. Не обичам да съм открита, да си показвам емоциите. Не искам да си давам личното пространство.

- Прави впечатление, че със съотборничките ти в Левски и в националния отбор Тайбе Юсеин, Мими Христова и София Георгиева сте много близки. Как разпускате след тренировки, шегувате ли се помежду си? Има ли настроение по лагерите, каквото по принцип властва от много десетилетия в мъжката борба?
- Точно между тези момичета със сигурност има някакви шеги. Наистина сме много близки. Почти 24/7 сме заедно. Те са ми като второ семейство, като сестри. Не е точно като в мъжките национални отбори, все пак сме жени, но има доста настроение и емоции.

- А по време на състезания, концентрираш се само върху твоите изяви или хвърляш поглед и на тях?
- Заради тези момичета постоянно съм под още едно напрежение. Не само за себе си, а и за тях. Много са ми близки – когато те са зле, и аз съм зле.

- Влияе ли на самочувствието ти, когато видиш, че загуби твоя сътборничка?
- Понякога влияе, но вече толкова време сме заедно, че вече сме претръпнали. Бързо се концентрираме в нашите срещи.

- Какви страхове имаш в днешни времена? Направи ли те борбата по-смела?
- Конкретни страхове? Не знам. Със сигурност ме е направила по-смела. Научих много неща за много различни хора – и добри, и лоши. Може би ме направи с по-голямо самочувствие.

- Остава ли ти време да се интересуваш от проблемите на днешния свят? На държавата например? Или заради сравнително затворения начин на живот по лагери и състезания подобни проблеми минават покрай теб?
- Гледам новини, но не се интересувам специално от проблеми, различни от спорта, защото имам достатъчно други неща, за които да се тревожа. Гледам да ги избягвам тези неща.

- Разчувстваш ли се, когато чуеш химна?
- Да.

- Виждали сме те да плачеш… Доколко силно е това чувство у теб?
- Доста е силно, защото знаеш, че химнът свири в твоя чест и цяла България го слуша. А и не само Баааългария, а целият свят, цяла Европа, както беше сега. Това ти показва какво си направил и какво можеш още.

- Каква е Миглена Селишка извън тепиха? Как се забавляваш, за какво мечтаеш извън спорта? Например мислиш ли за твое семейство?
- Не знам каква съм извън спорта. Другите може да кажат, че съм много тиха и мълчалива. Дали мисля за нещо извън спорта? Да, със сигурност. Всеки човек иска да има собствено семейство. Аз имам няколко, но искам и още едно. Това е най-важното, което ще постигна след спорта.

- Това, че си по-мълчалива, по-затворена плюс ли е според теб в днешния свят?
- Мисля, че да, защото много хора казват приказки, които не мислят. Правят си проветрение на устата. За мен това не е добре.

- Най-святото нещо, в което вярваш?
- Семейството.

- Голямата ти цел днес?
- Да спечеля златен медал в Токио!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+