Стоян Петков е състезател по ju-jitsu fighting в категория до 77 кг или до 85 кг. Шампион е на България и в двете категории през последните четири години. Участва на Световното първенство във Виена (Австрия), където се класира на 9-то място през 2013 г. През 2013 г. става и световен вицешампион на hend-to-hend fighting в Москва. Петков е една от най-големите ни надежди за медал на предстоящото Световно първенство в Париж. Турнирът е от 27 до 28 ноември. За проблемите в любимия спорт, за “Златките” около силните момчета, за радостите и сълзите в кариерата му Петков разказва откровено пред “ШОУ”.

- Как и защо се насочи към бойните спортове?
- Започнах доста късно с бойните спортове. Първо, в продължение на 9 години тренирах футбол. В моя роден град Пазарджик нямаше възможност да се тренира нито джудо, нито самбо. Наблягахме на мачовете. В “Хебър” (Пазарджик) играх до 18-19-годишна възраст. Вече като студент в НСА се занимавах със спортна гимнастика и плуване. Почти всеки ден ходих да плувам. Малко преди да завърша, едва през 2008 г., се ориентирах към джу джицу fighting.

Започнах
буквално
от нулата,

с децата тренирах. Като на шега реших да се пусна на първото ми състезание. Не очаквах да се представя кой знае колко силно, но противно на прогнозите стигнах до финал. 5-6 месеца по-късно се явих на републиканското първенство. Отново стигнах до битката за титлата и отново загубих. Амбицирах се зверски. На следващата година – 2009 г., станах републикански шампион, а после дублирах титлата в категория 85 кг. От началото на моята кариера съм си в един клуб – Полицейския. В джудо и самбо участвам на състезания за ЦСКА. Пусках се и на турнири по карате, където спечелих първо място на полицейското първенство. В края на 2011 г. слязох в долната категория – до 77 кг. Във Виена (Австрия) станах девети на Световното първенство по джу джицу. Беше много тежко, в моята категория участваха 40 души. Трябваше да изиграя пет срещи и то в спора за деветото място. Представете си каква е била конкуренцията.
- Какво е нивото на конкуренцията в България? Имаш ли равностойни опоненти в твоята категория?
- За съжаление – не. Като цяло нашият спорт не е толкова развит както са джудото, самбото и борбата. Първо, че е без традиции, а донякъде и мениджърските умения на хората във федерацията не са на ниво.
- Да не би да се получава ситуацията, в която изпада Кубрат Пулев преди да премине при професионалистите? Реално той нямаше съперници до финала, защото всички се отказваха от сблъсък с него и ставаше първи на практика без бой...
- В цялата страна има само десетина регистрирани клубове. Сравнете ситуацията при нас с тази в джудото и самбото, където има по 85 отбора. Може да се тренира само в София, Варна, Берковица, Кнежа, Монтана и Бургас. Колкото до моята конкуренция...Фактически водехме с спор с едно момче за титлата в продължение на няколко сезона. Предстоеше Европейско първенство и ни беше поставено условие да свалим килограми, той не успя да влезе в категорията и се отказа, спря да се състезава. Оттогава аз нямам реална конкуренция у нас. За съжаление така стана. За да има кой да ме “дърпа”, да се развивам, трябва да има равностойни конкуренти. Липсваха ми спаринги и затова се пусках на състезания по карате, по джудо, за да трупам срещи, срещи... въпреки че спортовете са различни. Когато събера достатъчно финанси, отивам в съседните държави – Гърция, Сърбия и Румъния, но всичко опира до парите...
- Какво представлява всъщност джу джицу?
- Това е едно от най-древните бойни изкуства в света, известно повече от 2500 години. То възниква във феодална Япония като метод за самозащита срещу въоръжен противник, като защитаващият се е невъоръжен, или използва късо оръжие или подръчни материали. Джу джицу включва хвърляния, захвати, ключове, задушаващи и ударни техники. Стилът се характеризира със своята комплексност – практикуващите получават умения както за водене на схватка от дистанция (удари с ръце и крака), така и от клинч (хвърляния, подсечки) и на земя (граплинг, борба) . На японски език думата “джу” означава “меко” или “гъвкаво”. “Джу” използва силата на противника, за да надделее и по този начин прибавя неговата сила към своята собствена. „Джицу” означава изкуство, умение. На Български джу джицу може да се преведе като „Изкуство на мекотата”.
- Кой е най-добрият състезател в момента в джу джицу?
- Един французин – Персие Конса, два пъти стана световен шампион на 77 кг. №1 при жените също е французойка - Джулиана Ферер. Тя тренираше с мен в България. Приятели сме.
- Кой беше най-тежкият момент в кариерата ти?
- Най-тежкият беше през 2011 г. Успях да отида на три силни турнира – Европейско в Марибор, Световно в Колумбия и една Европейска купа в Мадрид. Усещах се, че вече набирам инерция на международна сцена.

Възникна конфликт
между мен и хора
от федерацията

Две седмици по-късно ме отрязаха от финансиране. Казаха ми да се оправям сам. Почнах сам да търся пари от спонсори, от приятели. За два – три турнира даже се наложи да тегля заеми от банки, за да играя. В този период бях пред отказване от спорта. Беше ми писнало, бях отчаян и обезверен. Бях тръгнал да подарявам кимона, протектори, всичко, което имах. Не исках повече да стъпвам в залата. Тогава обаче моята съпруга Десислава изигра много важна роля и ме върна. Тя изтегли заем от банка и успяхме да купим билет за следващ турнир. Отидох и станах пети.
- Имаш ли тежки контузии?
- Куриозното е, че по-тежките травми ги получих от футбола. Откакто съм в бойните спортове, нямам нещо сериозно. Е, получават се доста контузии и при нас, но съм имал късмет. При нас най-често се получават сакатлъците с лакти, коленни стави, ръце. На два пъти получих отлепване на ребра. Даже на една Балканиада отлепих ребро още в първата среща. Изиграх 5 срещи въпреки болките на спрейове и обезболяващи инжекции. Преди Европейското по ръкопашен бой пък извадих лакътната става. Тогава също беше доста гадно.
- Хвърляш ли се в ММА?
- Получавал съм предложения, но съм ги отхвърлял. Не ми се вижда рентабилно, в смисъл такъв, че ако загубя една среща после сам трябва да си търся финанси за възстановяване. А освен това там рискът от тежка контузия е доста по-голям.
- Около силните момчета от бойните спортове винаги се въртят и красиви момичета. Много ли са златотърсачките в България? Какви са личните ти впечатления?
- Има ги, разбира се. На всяко състезание може да ги видите. Аз обаче изобщо не мисля за подобни неща извън спорта. Както вече споменах, съм женен, а моята съпруга ме подкрепя всячески. Тя е най-близкият ми човек. Тя търпи лишения заради мен. Трепери по време на всеки бой, при нея даже е по-голямо напрежението, отколкото при мен. Никога не ми е минавала мисълта да залитна по златотърсачки или “Златки”.
- Преди време Благой Иванов – Багата, влезе в “Биг Брадър”. И други твои “колеги” имат постоянно светски изяви. Как приемаш това, намираш ли го за нормално?
- Не, не ги разбирам. Може би защото са доста популярни получават такива покани. Лично аз обаче никога не бих участвал в такова шоу.
- Предстои ти участие на Световното първенство в Париж. Кои са другите ни национали?
- В категория до 56 кг има едно момче с огромни шансове за медал. Радослав Марков се казва. Той по принцип се състезава в по-горната категория, но реши на Мондиала да се пусне в по-ниската.
- Шокиращо звучи това, че българският отбор заминава за Париж без лекар и треньор...
- Ами, просто такова е положението. На последното състезание аз играя, свършва моята среща и сядам в ъгъла на другото момче. Много често или никой не сяда в моя ъгъл, или сяда мой съотборник. Дано сега да се намерят пари поне за треньора. Липсват ни нормални, елементарни условия. Доста сме далеч от нормалните държави. А не става въпрос за кой знае какви пари. За пример ще ви дам предишният Мондиал, който ми излезе 1000 лв. Сега, в Париж, разходите ми ще бъдат около 1300-1400 лева. Федерацията ще покрие само пътните на Радо Марков. Другите 2 или три момчета са от варненски клуб. И те като мен се оправят сами. Аз отивам на Световното благодарение на

моите приятели
Лъчезар Тодоров
и Боян Попов,

които ми осигуриха престоя там. Ако не беше тяхната помощ, аз нямаше да мога да замина. От страниците на “ШОУ” искам да благодаря и на Красимира Томова от ЦСКА.
- Колко пъти седмично тренираш?
- Абсолютно всеки ден. Понякога тренирам и двуразово. Не сме професионалисти. Случвало се е да работя по 12 часа в службата, където си изкарвам хляба, и после отивам в залата. Пак ви казвам, че финансовото положение е тежко, но отделям от заплатата си, за да си купя кимоно с герба на гърдите, или за други консумативи.
- Използвал ли си на улицата или в нощно заведение твоите бойни умения?
- Винаги съм го избягвал това, но понякога се налага и да се сбиеш. При възможност, съм се опитвал да не се стига чак дотам. Не са ми никак приятни напомпаните и татуирани момченца. Имало е сбивания, но никога не съм бил аз инициаторът. Винаги съм се опитвал да се разберем по друг начин.
МИЛЕН ДИМИТРОВ