- Имате ли хоби?
- Да, това е ловът. Имам много интересни случки, свързани с него. Не съм от хората, които ловуват заради трофеите. Правя го за удоволствие. На два пъти щях да пострадам сериозно.

Веднъж ме нападна
ранено диво прасе

Подскочих в последния момент и на косъм се разминах с най-лошото. Зъбатата му муцуна мина на два пръста от коляното ми. Един много сериозен случай, който ме убеди за пореден път, че в лова не трябва никога да се подценява ситуацията. По-късно пък участвах в един лов край Средец, Бургаско. Ранено прасе удари двама души от дружината. На първия много лошо му беше разцепено бедрото. Закараха го веднага в болницата. Следобед продължихме да търсим животното. То отново нападна и рани много тежко човек. Един от ловците рискува живота си и подложи цевите на пушката под прасето. Така се наложи, защото то беше натиснало ловеца отгоре и го сечеше буквално. Все пак успяхме да го убием това дяволско прасе. Като го преместихме, колегата беше загубил ума и дума. Отърва се с много тежка рана в бедрото.

- Кои са най-добрите ви приятели?
- Имам много малко приятели, казвам ви честно. Познати много по света, но хората, на които винаги можеш да разчиташ, са малко. Страшно много си уважавам кумеца Цецо Йончев.

- Кога за последно плакахте?
- Наскоро беше. При раждането на четвъртото внуче.

- Кой е най-силният ви мач в кариерата?
- Гордея се с двата мача срещу „Нотингам” през 1980 година.

- Кой е треньорът с главно „Т” за вас?
- Аспарух Никодимов. Да не забравя Никола Ковачев – Тулата и Серги Йоцов. Това са хора, които няма да забравя никога.

- Кой е най-важният ви гол?
- Това е задната ми ножица срещу „Левски” на 22 март 1980 г. Бихме 3:2, а вратарят Стефан Стайков се удари в гредата при опита си да избие топката.

- Вярно ли е, че след сблъсъка на челото на Стайков грейва огромна цицина, а “червените” фенове го бъзикат: “Спас така ти го завря, че си спука говеждата глава”?
- Е, имаше нещо такова (б.р. - усмихва се). При всички случаи беше много сложно изпълнение. Бях се обърнал с лице към вратата, трябваше да подведа рамото, да се вдигна във въздуха. Сам си представете – 190 см съм висок... Трудно изпълнение. Това е и може би моят най-красив гол. За мен беше особена тръпка да играя срещу „Левски”. Когато наближаваше мачът, една седмица го чакаш с нетърпение. Все едно не си на земята, а мислиш само за това. ЦСКА ми даваше всичко. Аз и Цецо Йончев бяхме най-добрият тандем, но никога не ни повикаха да играем заедно за националния. Когато викаха него, не ме канеха мен и обратно.

- Вие бяхте любимец на Сектор „Г”. Даже песен съчиниха за вас...
- Спомням си един хубав момент, когато бяхме заедно със Сашо Томов на един мач и се запя „Спас Джевизов изненада…”. Това беше на първия мач след връщането на ЦСКА на „Българска армия”. Тогава не издържах и ми текнаха сълзите. Това е едно признание за всичко, което съм сторил за любимия отбор. Толкова спомени имам на този велик стадион...

- Ако можехте да кажете нещо на баща си, какво би било то?
- Татко вече не е сред нас. Знаете ли какво бих му казал, ако имах тази възможност?

„Тате, изпълних
своето обещание

Станах един от най-добрите. Бях винаги коректен, честен и любящ”. Баща ми, лека му пръст, сигурно ни гледа някъде отгоре и се гордее.

- Кой е първият ви треньор?
- Даката се казваше. Пенсионер беше, бивш атлет. Събираше ни, поигравахме там по терените. Къщата ни беше в средата на пет игрища. Нямаше как да не стане това, което се случи с мен като история. Аз съм роден до стадион „Девети септември” в Пловдив. Преминах през много треньори – Мутафов, Енчев, лека им пръст. В отбора бяхме аз, Славчо Хорозов, баща му на Гонзо - Сашо Иванов, Петьо Зехтински, Барашки. Все съученици от техникума „Васил Левски”. Страшно силно поколение с късмет. Всички отидохме в „Тракия”.

- Спомняте ли си дебюта за „Тракия” (Пловдив) в „А” група?
- Разбира се. Беше срещу „Пирин”, вкарах и гол. Излязох с остригана глава, естествено, защото бях влязъл в казармата. Около мен бяха все големи играчи – Чико Дерменджиев, Виден Апостолов, Вичев, Тумби Попов, Танков, Вангел Делев. Каменов беше до мен като център-нападател.

- В първия ви сезон в ЦСКА играете само 15 мача и вкарвате 3 гола.
- Първата ми година наистина беше колеблива, защото представете си – новобранец на 19 години идва в най-великия клуб, при велики футболисти. Влизаш в съблекалнята и виждаш Пената, Божил Колев, Марашлиев, Денев, Цоньо и т.н. Трудно можеше да се преборя за титулярно място. Но най-много време ми изяде тежката контузия, която получих. В София дойдох с разтежение и на един от първите мачове скъсах мускул. Почти половин година бях извън строя. Това е най-тежката ми травма като футболист. Чупил съм си носа няколко пъти, ключицата също. На втората година на „Армията” се оправих, вече знаех кой съм и за какво съм там.

- Сигурно и досега ви напомнят за оня прословут пропуск на празна врата срещу „Сент Етиен” на 15 септември 1976 г.?
- Виждал съм много по-големи от мен да пропускат от по-чисти положения. Това се случи в 77-ата минута в мач от първия кръг на турнира за КЕШ. И досега положението е пред очите ми - Георги Денев проби отляво, излъга защитата и ми подаде на празна врата - вратарят Чуркович беше паднал. Реших да я вкарам с вътрешен. Топката обаче тупна, удари ме над глезена и прехвърли вратата. Но най ме дразни, че все още говорят за пропуска, сякаш бе финал за световно. Всички обаче забравят, че тогава дебютирах в евротурнирите на 20 години. Всичко започна от журналистите. Не ме обичаха вашите колеги. Никога не съм поддържал пряка връзка с някой от тях. За разлика от други мои колеги, които им даваха банкети. Аз никога и за нищо на света не съм бил близък с медиите. Именно заради това и не станах Футболист на годината.

- Как ви се отрази този пропуск?
- Закотвиха ме една година на пейката. Представяте ли си какво ми беше? Бях напът да зарежа футбола. Спаси ме контрола срещу един военен отбор от Ирак. Пуснаха ме титуляр, бихме с 5:0, а аз

бях като луда
крава на терена

Не подавах на никого, гонех всяка топка и вкарах всичките голове. След мача за мен се застъпи тогавашният военен министър Добри Джуров, който каза: „Някои май не виждат по-далеч от мустаците си”. После смениха треньора. Дойде Никола Ковачев и ми каза: „Искам да останеш”.

- Кога сте били най-близо до приза Футболист №1 у нас? Когато станахте голмайстор на първенството ли?
- Е, точно този сезон ми беше може би най-силният – 1979/1980. Завърших с 21 гола, Андрей Желязков и Чавдар Цветков от „Славия” останаха съответно с по 19 и 18. Решителен за спечелването на приза се оказа мачът в предпоследния кръг на първенството срещу „Етър”, в който бихме с 6:0, а аз забих 5 гола. Изобщо от осемте ми години като играч на „Армията” седем минаха на добро ниво. Един велик отбор бяхме, на който не се отдаде заслуженото в ЦСКА. Някак си ни прекараха между капките.

- Според мен сега получавате заслужено признание?
- Не ме интересува дали го получавам сега. Важното е, че навремето се отнесоха с нас като към някакви... Хайде да не използвам думата... А ние играехме супермодерен футбол и се равнявахме с колосите. Отстраняваш „Нотингам” – двукратен европейски шампион, без загуба години наред. Елиминираш „Ливърпул” – истинска машина...

- Помните ли дербито с „Левски” през есента на 1981 година?
- Помня го, разбира се. Изритах Пламен Николов и напуснах терена. Той ме провокира, влезе ми грубо. Не ми издържаха нервите, забих му един шут и си тръгнах към съблекалните още преди да ме изгонят.

- Няколко месеца по-късно – през април 1982 година, става нещо интересно. Вие май сте единственият футболист в света, който не играе в евротурнири заради наказание от вътрешното първенство?
- Така е. Това ми е голяма болка. БФС ме наказа да не играя в първия полуфинал за КЕШ срещу „Байерн” (4:3) заради натрупани картони във... вътрешното първенство. Истинско и уникално безумие! Вместо да се радваш на успехите и да помагаш на нашите отбори, ти пречиш! Това не мога да си го обясня! С моето участие нещата щяха да се развият по по-различен начин. Пламен Марков беше тежко контузен. Ако и ние двамата бяхме на терена, можеше и да ги елиминираме. Колко пъти в живота ще ти се падне да играеш на полуфинал? И след сто години ще се говори за тия мачове. ЦСКА бе един от четирите най-добри отбори в Европа. Но аз

не бях особено
тачен от Партията,

защото бях от хората, които не си мълчаха. Бях с чепат характер, признавам си. Не цепех басма на никого.

- С прочутия Никола Миланов-Чопъра имали ли сте си пререкания?
- О, много. Много. Единственият човек, от когото той имаше страх, бях аз.

- Кое беше в основата на великите ви победи в Европа по онова време?
- Вижте, често чувам, че на първо място причината за успехите ни била в колектива. Да, обаче такъв имаше само на терена. Извън него никога не сме били приятели. Но на игрището и тревата изяждахме в името на клуба, на фланелката, на България (вълнува се).

- За мнозина е била изненадваща смяната на суперуспешен треньор като Никодимов през декември 1983 г. От какво беше продиктувана тя?
- Най-вече от конфликта му с Чопъра. Единствената му грешка на Паро беше, че застана на страната на футболистите. За което шапка му свалям. Прави му чест тази постъпка. И до ден днешен той си остава истинският човек за мен. Имаше и други отстранени от отбора. На мястото на Паро дойде Апостол Чачевски, след това Симо Манолов... „Умните” глави през 1984 г. решиха, че аз, Цецо Йончев, Георги Илиев, Пламен Марков и Ангел Калбуров сме излишни. Бяхме чепатите характери, искаха да се отърват от нас, за да не „мътим водата”. Искаха треньор в школата да ме правят. Аз отказах. Отнеха ми пагоните на секундата. Взеха ми и апартамента, взеха ми и звездите. Може би съм единственият в историята, на когото му взеха жилището. Даже ми пратиха предизвестие в 7-дневен срок да напусна.

- Защо не приехте Чачевски?
- Никога! Нямаше как. Още на първата тренировка му казах, че няма място в ЦСКА. Той ми отвърна, че който оживее, той ще остане. И така се развиха нещата. На полусезона го освободиха и назначиха Боби Станков. И пак станахме шампиони. Мен ме пратиха да се развивам в Кипър.

- Не потърсихте ли съдействие от Добри Джуров?
- Не. Другарят Джуров беше достоен човек, за уважение. Не търся помощ от никого. Като мъж ставам и си тръгвам. С Джуров имахме по-специални отношения. Единственият от отбора, който имаше достъп до него, бях аз.

Той обичаше
мъжкарите

Беше човек на точната дума. Обичаше футбола и не пропускаше мач. След като го свалиха от власт, дойде на „Армията”. Хората минаваха покрай него, подминаваха го. Аз нямаше как да го подмина. Това ми беше последната среща с него. Прегърнахме се, разцелувахме се.

- Вратарят на „Марек” Стоян Стоянов е признавал, че има страх от вас. Когато разбрал, че няма да играете на финала за Купата на Съветската армия през 1978 г., се зарадвал и казал на съотборниците си: ”Щом Спас го няма, купата е наша”.
- Така ли? Това го научавам сега, от вас. Точно така беше. Заради контузия аз не взех участие в този финал. В предишния кръг отстранихме след дузпи „Чепинец” (Велинград). Влезна ми един кютук долу в глезена. Разпори ми крака. При приземяването пък счупих рамото. Излязох с превързана ръка и куцащ. Отне ми доста време да се възстановявам след това. Беше ме много яд. Не вярвах да паднем от „Марек”, но дойде и този момент.

- Не ви ли дадоха твърде малко шанс в ЦСКА като треньор?
- Не, не, не. Нямаше шанс как да пробия там. Нещата бяха трагични, нямаше време нито за селекция, нито за подготовка.

- През март 2000 г. преди вас за няколко часа на поста беше Георги Димитров. Защо той не остана треньор?
- Не мога да кажа. Намесиха се май и феновете и повлияха на собственика. Беше голяма грешка, че поех отбора точно в този момент. Отделни футболисти бойкотираха мачовете. Димитър Пенев също пострада преди мен. И аз на другата седмица ще вдигам отбора срещу „Левски”? Как да стане? Но патриотизъм, огромното желание... Нямаше как да откажа.

- През последните години съдбата ви свърза с „червената” ДЮШ...
- Е, голяма болка. Голяма болка... Любима работа. Работил съм в крайно тежки условия. Примитивни е меко казано. А трябваше да се държи ниво в същото време, да се гонят титли. Издържах в най-безобразните години. През последния сезон знаете ли, че нямахме пари дори за гориво за автобуса. Ако не бяха верните ни фенове, децата нямаше да могат да пътуват в провинцията. Помагаха ми хората, иначе щяхме да губим служебно. Благодаря им от сърце. Трябваше да играем финал на републиканското, а пари нямахме. Така се случи, че предния ден ми бяха дали заплатата. Цялата я вложих в това пътуване и играхме на финала. Абе, какво да ви разправям... И сега, тъкмо когато почнаха да се нормализират нещата и имах светли идеи за бъдещето, решиха, че нямат нужда от мен. Но да са живи и здрави.

- С Пламен Марков сте играли дълги години рамо до рамо. Били сте и приятели. Как ви съобщи той, че сте съкратен от поста?
- Каза ми го с половин уста. Даже е мислел да го стори по телефона, защото трябваше да ме гледа в очите. Но аз го приех като мъж. Лоша дума от мен няма никога да излезе срещу ЦСКА. Изключено е това. Журналистите чакат отново да избухне война. Написаха куп мръсотии по темата. Някакъв боклук във фейсбук

ме нарече
„измекяр”

На този боклук искам да му кажа, че не може така да ми говори. Нито ме познава, нито е бил до мен. Ако иска нещо да ми каже, нека дойде и ми го каже в очите. Този същият боклук безподобен ме нарече и „корумпиран човек”. Това е една от най-големите обиди, които съм чувал по мой адрес. Аз съм такъв, че дори една стотинка да намеря на земята, ще я сложа на масата (б.р. - просълзява се). Това е закон. Така са ме учили моите родители.

- Няма какво да се лъжем. В ДЮШ на почти всички клубове се говори за корупция. Едва ли в ЦСКА е някакъв остров на спокойствието...
- Не се е родил човекът, който ще каже, че ми е давал пари под масата.

- Друга болна тема в детско-юношеския футбол е „черното тото”. Вие имали ли сте сблъсъци с подобни хора?
- Да, и то на няколко пъти. Мои отбори не са участвали в подобни схеми. Виждал съм на много мачове обаче разни момченца с таблети, лаптопи и т.н. Лично аз съм гонил въпросните лица от стадиона. Изхвърлях ги с шутове. Виновни са обаче не тези хора, а организаторите на „черното тото”. Сигурно са оказвали натиск и върху футболистите, но никой не може да го докаже. Търсил съм съдействие и от прокуратурата. Подавал съм сигнали. Лично на генерал Васил Василев, шефа на Комисията по феърплей към БФС, съм се обаждал. Той ми е пращал хора. Следили са ги, и нищо. Нищо...
Интервю на МИЛЕН ДИМИТРОВ