Носителката на пет световни титли, шест европейски и два сребърни олимпийски медала обяви на 18 януари, че слага край на впечатляващата си кариера.
- Свикнахме през последните 10 години интервютата с теб да са по радостен повод, най-често след награждаване. Сега е по-различно, малко ни е тъжно. Ти как се чувстваш?
- Вече се успокоих. Имаше един момент, в който не знаеш дали да спираш, дали да продължиш, но вече се успокоих и ми е по-добре.
- Каква е тази фатална травма и колко месеца трябваше да се бориш с нея, за да я преодолееш?
- Травмите са много. Знаете, че и коленете, и глезените са ми оперирани, но тази травма в кръста не отшумя и даде възпаление надолу по глезените и коленете. Преди месец и половина-два се беше възпалило даже и коляното, имаше вода. Доктор Хубенов се грижи за мен, слагахме инжекции, но е трудно. Няма как да се натоварваш по този начин, по който си го правел преди.
- Изведнъж ли взе решението или го имаше като вариант след първите Европейски игри в Баку миналото лято?
- По принцип, да. Аз го мислех, още преди Игрите, но на "Дан Колов" станах първа и изкарах още малко. Опитах се и затова може би продължих още малко.
- Истината е, че всички много искаха, но не знаят какво ти коства.
- Да, отстрани е някак си по-лесно, когато гледаш някой и казваш: "Ти можеш, можеш!". Но аз си знам какво ми е точно на мен.
- Първото нещо, което е по-различно за теб, след като обяви решението си за край на кариерата. С какво се раздели като чувство, като вътрешно усещане?
- Напрежението и стресът постоянно да си на макс, постоянно да мислиш за тази цел, да нямаш спокойствието един ден да решиш да не правиш нищо - това много тежи на спортистите. Сега някакси ми олекна и спя даже по-спокойно.
- Съжаляваш ли за нещо в кариерата си?
- Е, няма начин да не съжалявам. Имах възможност на два пъти да взема златен медал на Олимпиада, но не се получи. За това ще съжалявам, но и се примирявам, че просто не е било писано.
- Виждаш ли някаква грешка или нещо, което е трябвало да направиш по друг начин?
- Не, при подготовката съм се чувствала много добре, но там вече е психика. Това е голямо първенство, което го чакаш четири години. Всички казват: "Ти ще станеш, ти си готова, ти трябва да станеш!" и някак си се пренавиваш. Самата аз не успях, може би, защото на световно първенство е по-лесно, а на Олимпиада психически е по-трудно.
- Само това ли е разликата между Олимпиада, Европейско и Световно?
- Разликата е огромна. Олимпиадата си е най-силното първенство, което е на четири години. За този период даваш всичко от себе си, за да стигнеш дотам и когато не можеш да издържиш накрая...
- Кога най-силно започва да работи в главата това: "Трябва да успееш на всяка цена!"? Кога те затиска, преди старта или...
- Ами, не, постоянно. Имаш цел, в такъв период тренираш, готвиш се, опитваш се психически да се настройваш, за да може да издържиш и когато дойде моментът...Между другото на първата Олимпиада, може би, се примирих или прегорях, явно не исках точно по най-добрия начин да свърши, отпуснах се, не се случиха нещата. За втората Олимпиада вече наистина знаех и бях сигурна, че ще стана първа, но един миг, една грешка и всичко пропадна.
- Преди две-три години спечели риалити шоу с хиляди гласове на телевизионни зрители. Чувстваш ли се наистина обичана от хората, при положение, че в България звездите се оплакват много от завист, от злоба около тях?
- Първо аз не се чувствам звезда, чувствам се нормален човек като всички други. Аз не правя нещо по-различно от тях, но когато те покажат по телевизора, хората вече гледат по друг начин на теб и наистина има интерес. Всеки човек по различен начин приема даден човек. Примерно много хора ми се радват, само искат да ме докоснат, никога не съм чула нещо лошо по мой адрес, когато минавам покрай тях. В дадени форуми има злобни коментари, но за мен това са хора, които нямат работа по цял ден, а само се чудят как да оплюят някого. За мен отношението на хората е много добро.
- В началото на 90-те години Международният олимпийски комитет наложи състезания за жени в смятани за чисто мъжки спортове като борбата. Тогава феновете бяха скептични по темата, но сега сякаш е доста по-различно. Ти как го чувстваш?
- Вече жените навлязоха във всички спортове - щанги, футбол...В абсолютно всички спортове има и жени, така че аз няма как да кажа, че борбата е по-мъжки спорт от щангите примерно или от каратето, от бокса или от който и да било спорт. Аз се чувствам в този спорт добре, той ме е изградил и аз го обичам.
- Най-дългият период на лоши чувства, ако трябва да гадаем, може би е след Олимпиадата в Лондон през 2012 г.?
- Да, тогава беше най-тежкият момент, защото наистина много го исках, чувствах и знаех, че трябва да стана шампионка. Усещах го през цялото състезание, исках да е 1:0, но да е сигурно, да не правя излишни рискове, но не ми е било писано. Много исках да ми се случи, това беше моята мечта.
- Как се преживява една такава загуба?
- Ако си реалист и виждаш нещата, че така е трябвало да стане, няма как да ги промениш, няма как да върнеш времето назад, няма какво да направиш, просто трябва да го приемеш. Така или иначе, животът продължава.
- Ти за колко време го преживя?
- Беше ми трудно, може би два-три месеца се чувствах много зле.
- Беше казала, че не искаш да се срещаш с хората, защото смяташ, че си се провалила?
- Ами, да, очакванията бяха големи за мен. Хората наистина се радваха, после който ме срещне казва: "Аз така плаках, аз така плаках...". Не знам какво да кажа - тях ли да успокоявам или себе си.
- Кога си била най-щастлива?
- Винаги съм била щастлива. Аз оценявам това, което имам, което ми е дадено и това, което съм направила сама за себе си. Човек трябва да приема нещата и да се радва даже и на най-малките неща, които му се случват.
- Една легенда в борбата има почти "под индиго" кариера като твоята - бившият ти шеф в "Левски" Александър Томов - пет световни, пет европейски и три сребърни медали от олимпиади. Говорили ли сте си с него какво не му достигна да е "златен" на Игрите?
- И при него се е получило по същия начин. Казва: "Точка не ми е взимал на Световно или на Европейско, като дойде Олимпиада и нещата се променят.". Там психиката не е издържала.
- Има легенди, че Тодор Живков посетил олимпийците в Москва, потупал го и казал: "Саше, руснаците са ни братя, но олимпийското злато трябва да е наше!". Не знам дали ти го е споделял, но това върви като легенда.
- Не, това не го знам, но сме си говорили много пъти. Казва: "Ей, много искам да станеш олимпийска шампионка, да не си като мене, че първото място си е първо!".
- Кой е бил най-често до теб при разочарованията?
- Човекът, който най-много е допринесъл за това да продължа, защото всеки спортист е имал колебания - да продължа ли, да спра ли, това е Симеон Щерев. Той винаги е бил до мен, даже първият път, когато станах световна шампионка, баща ми почина и ми се случиха някакви такива неща, той беше до мен и ми каза: "Трябва да продължиш със спорта, защото това е животът. Хората си отиват, идват нови, но това е твоята цел и ти трябва да продължиш!". И така в много, много случаи той ми е помагал.
- Искам да сменим темата от среброто към златото на Златева. От тези 11 титли на големи първенства, имаш ли си любима?
- Може би за първи път, когато станах световна шампионка, защото тогава беше най-силно. Нито съм си вярвала, нито съм мислела, че мога да стана световна шампионка и тогава изживяването беше по-силно, защото се случва за първи път. После, не че не им се радвах, но вече бяха тежки, защото трябва да се задържиш на върха и трябва повече да тренираш, повече да даваш от себе си.
- Помниш ли стъпките, детайлите по пътя към всяко злато? Въобще колко често се отдаваш на спомените?
- Като видя някоя публикувана снимка, се сещам откъде е, какво се е случило, как съм станала шампионка.
- Кога си имала най-голям късмет на първенство?
- Късмет никога не съм имала, но предпочитах в началото да хвана по-яките и после да е по-лесно, защото понякога съм хващала по-слаби съперници и съм ги подценявала - с риск да не я ударя, по-леко да се боря, съм правила големи грешки.
- Имала ли си притеснения преди големи състезания?
- Винаги има стрес, няма състезател, който да не се вълнува, да не се страхува, да не му треперят краката и да се чувства безсилен. Но затова е важен човекът до теб, треньорът да те усеща, да ти каже: "Спокойно, сега така ще направиш.", да те успокои, за да може да те въведе в състезанието, защото с това напрежение, няма как да излезеш и да съумееш да се отпуснеш. Не че са по-добри, но от страх, не можеш да се сбориш.
- Как ти повлия престоят в Баку, където около две години се подготвяше по специална програма? Как се чувстваше там?
- Там не се чувствах на място. Имат условия, имат всичко - автобус те завежда до залата, имаш храна, имаш всякакви условия, но там не го чувствам да е моето място. Може би това допринесе за моите решения, защото България си е България. Тук си свободен, по друг начин гледаш на нещата.
- Тежка "казарма" ли изкара?
- Да, там е тежко, да.
- В коя друга държава ти е харесало най-много от толкова пътувания?
- Десет дни след Олимпиадата в Пекин бяхме в Япония на лагер и там ми хареса това, че хората наистина са организирани, подредени, тренират, много хубави неща видях. Ходила съм в Русия на лагери. Зависи от обстановката, от хората, с които трябва да общуваш, много зависи.
- В тази връзка защо японките са най-добри в женската борба?
- Може би, защото са по-дисциплинирани от нас, имат традиции, работят, имат невероятни бази. Всичко е комплексно.
- Към теб как се отнасяха в Япония, защото знаем с техните шампионки на състезанията влизат по 20-30 журналисти?
- Много добре. По принцип, където и да съм била, хората се отнасят с уважение, когато знаят за твоите титли, когато те познават, радват се и те уважават.
- Българският спорт е в невиждана и много тежка криза в момента. Очакваше ли този срив?
- От едно известно положение, спортът при нас наистина малко има спад в нивото. Много е трудно вече децата да ги задържиш в залите, има толкова компютри, игри, телефони... и те вече са облъчени и никой не иска да ходи, да се напъва в залата. Никой не иска да има резултати, някак си нещата станаха по-лесни. Никой не иска да се бори нещо да направи сам. Виждам, че държавата се опитва да прави нещо, но ние сме малка страна и нямаме такъв ресурс.
- Въпросът е имаме ли условия за тренировки?
- Имаме условия. Във всеки един град има спортно училище, има зали - сума ти спортове, които едно дете може да почне и оттам вече да тръгне неговото развитие. Но вече казах - телефони, компютри, игри...и е трудно.
- Борбата се опитва да се държи над водата като спорт, като ниво, но не сме ли обречени? Ние сме държава със седем милиона население, в Иран например има над 3 милиона картотекирани борци, бюджетът на руската федерация е колкото на целия спорт на България, в САЩ във всеки колеж има отбор по борба?
- Първо ние няма как да се сравняваме с Америка и с Русия, ние сме малка държава и макар че сме талантливи, от всеки спорт излиза винаги по един, който ще стане световен, европейски шампион, винаги ще имаме хубави кадри. Въпросът е държавата да направи така, че да има организация, навсякъде да се работи, защото, когато има конкуренция, тогава излизат повече спортисти.
- През последните години много политици се снимаха с теб, какво е отношението ти към тях?
- Зависи от политиците. Познавам политици, които съм виждала сама как се отнасят към хората, как правят някакви неща, за да им помогнат, опитват се да бъдат на нивото, на което са били. Виждала съм и такива, които попадат на неправилното място с неправилните хора и после всичкият негативизъм отива върху тях.
- Тези политици помагат ли според теб на спорта, освен че винаги чакат да се снимат с някой спортист, който е медалист, популярна личност?
- Да, специално към мен винаги е имало добро отношение, също и към борбата. Виждам, че и към другите спортове е така. Има някои спортове, които са неолимпийски, има си регламент и няма как да ги спонсорират по един и същи начин с олимпийските спортове. Има и недоволни, но общо взето се опитват хората да правят нещо.
- На едни парламентарни избори прие да си в листата на една от партиите, съжаляваш или не за това решение?
- Не, аз никога не съжалявам за нещо, което се е случило в моя живот, поради факта, че опознах много хора, видях нещата от друг ъгъл. Когато си спортист и си по лагери, ти виждаш едно и също - състезания, усмихнати хора, животът е друг, но когато се сблъскаш с реалността, с беднотията, това е било урок за мен.
- Как човек като теб, който по мое мнение, е доста скромен, свиква с медийното внимание?
- По принцип не обичам да участвам в предавания и да има такъв голям интерес. Искам спокоен живот, да живея като всички нормални хора, но виждам, че това е неизбежно и понякога трябва да правиш жертви.
- Променяше ли се през годините отношението ти към журналистите?
- Когато хората те уважават и ти се радват, няма как да не се промени. Те също са хора, само че това е тяхната работа и те трябва да си я свършат, както моята - аз трябва да си свърша. Разбирам ги от тази гледна точка.
- Имала ли си конфликти с представителите на медиите?
- Не, конфликти, не.
- А разочарования от техни публикации?
- Дразнещо е, когато почнат да оплюват, да не са доволни от теб, макар че ти си се постарал да направиш най-доброто и почнат: "Този не става, еди какво си направил, пък не знам си какви пари му дали."...Това вече е грозното. Когато човек е на върха и има успехи, всички го тупат, ако сгреши малко...Това е български манталитет.
- Имаш ли нерви да си треньор, не е ли твърде инфарктна тази професия?
- Честно казано, спокойствието, което ми е нужно, го имам. Провеждаш тренировката, но зависи от човека, кой иска да вземе и кой не иска. На мен ми е било напрегнато с това, че съм искала толкова много да стана и постоянно съм търсела, обаче напрежението винаги те стиска за гушата. Сега някак си ми е спокойно, който иска - да се развива, който не иска - това си е негов проблем.
- По време на активната ти кариера, ти се налагаше да живееш в различни градове, сега си в Сливен, тук ли се чувстваш най-добре?
- Всички знаят, че аз съм от Крушаре и си го обичам и Крушаре, и Сливен, завършила съм в Ямбол. Тук някак си ми е по-спокойно, заради това, че мога да отида на Карандила, да разпусна, да остана сама. Обичам спокойствието, да няма напрежение, да няма стрес. В големите градове е по-различно, тук е по-спокойно, хората са по-добри.
- Други спортове обичаш ли да наблюдаваш или практикуваш?
- Била съм и гимнастичка, практикувала съм и конен спорт. Минала съм през някакви спортове, за да стигна до борбата. Харесва ми да гледам, но един спорт, за да го гледаш и да го харесваш, трябва да го разбираш. Примерно и Григор го гледам, но не разбирам точно. Радвам се на успехите му, дори и да не може да стане първи, пак му се радваш на това, което прави. Но аз не го разбирам този спорт и ми е труден.
- За какво мечтаеш?
- За спокойствие.
- Явно доста си се уморила през годините.
- Да, животът ти е минал постоянно в пътувания, непрекъснато сакът ти трябва да е зареден. Няма уют, няма спокойствие, няма нищо - само стрес.
- Постът старши треньор на националния отбор за кадетки, който сега заемаш обаче, означава пак лагери, състезания. Не искаш ли повече време за личен живот?
- Този пост ме устройва, защото те нямат толкова лагери, колкото при жените и при мъжете, които са целогодишно по лагери и турнири. Кадетките имат две първенства и правят лагери 20 дни преди това. Докато не навляза и не се чувствам готова да искам да съм постоянно треньор, това ме устройва.
- Сега всички очакват от теб да извадиш "бъдещата" Станка Златева.
- Това не е лошо да имат очаквания, защото ако нямат очаквания, няма смисъл изобщо да ме слагат там като треньор. За да изкараш друга Станка Златева, трябва да я откриеш, трябва да я направиш и тогава да се случат нещата. А това са деца, които са станали на шампионата първи, тренираш ги и взимаш вторите за партньори. Те не са твои, просто си треньор, който трябва да им проведе подготовката за 20 дни, което е твърде малко да ги научиш на каквото и да било, защото тогава се чудиш да ги напънеш, да ги подготвиш или да ги научиш на борба. Присъствах на такъв лагер и видях за какво става въпрос. Треньорите реват: "Сега да ги натоваря ли или да им показвам?". Това пак е трудно.
- Не ти ли е любопитно да отидеш в някоя школа и на базата на твоя опит да видиш дали пък няма някое дете, което е останало в страни от полезрението на твоите колеги?
- Винаги ще има такива деца. Всеки си е харесал няколко, които вижда, че имат качества и цялото внимание отива върху тях, а някои изостават. Няма как да обърнеш внимание на абсолютно всички деца, защото когато една зала е пълна, може да се концентрираш върху три-четири двойки, най-много. При другите, ако те не идват да те търсят, няма как да се получи.
- Как гледаш на тезата, че голям спортист става от гладен човек, от беден човек?
- Наистина е така. Много хора, на които родителите им имат средства и им дават всичко, са презадоволени и няма за какво да се борят, те са там да си отбиват номера. Някои от тях, обаче, стават. В Сливен има едно дете, чийто баща има средства, но той иска да е спортист. Сам става, ходи на походи, в залите тренира, участва и в трите спорта - самбо, джудо и борба, и тази година е медалист и в трите стила на Европейско и на Световно. Това е талант.
- Мислила ли си някога какво щеше да правиш без борбата?
- Нямам идея. Това, че животът ми е протекъл така не е случайно и се радвам. Влязох първо с конния спорт, но знаете, че е скъп спорт, трябва да имаш бази и едно бедно семейство не може да стигне напред.
- Как гледаш на днешния национален отбор по борба за жени, имат ли шанс за Олимпиадата в Рио?
- Всички знаят, че Тайбе Юсеин има квота и ще участва. Има момичета, които вече са взели медали от големи първенства и оттук нататък трябва да градят, да имат опит, да участват и всичко може да се случи.
- Ти ще бъдеш ли в Рио?
- Не, предпочитам оттук да гледам.
- Ще те очакваме на турнира "Дан Колов"?
- Да, ще дойда да гледам.
- Накъде отива българската борба - едно експертно мнение?
- Аз не съм експерт, но има много таланти, които сега израстват и се сменят поколения. Това няма как да не се случи и ще има малко спад занапред. Големите като Явор Янакиев, Иво Ангелов, Кирил Терзиев, Радослав Великов вече се отказват и идват новите. На новите така или иначе ще им трябват три-четири години да се наложат, да имат опита, да имат лагерите, партньорите, за да израстнат и може би ще има някакъв спад, но така или иначе, един все ще пробие и борбата винаги ще има медалисти.
- Беше на гребена на вълната в спорта цели 10 години, а как се виждаш след още 10 години?
- Нямам идея. Сега първо малко да се възстановя, защото травмите наистина много ме тормозят и вече каквото животът ми предложи.
- Пожелаваш си същия късмет, може би.
- Първо да съм жива и здрава, каквото има да се случи, ще става.
Красимир Минев и Владимир Памуков, TV +
