Легендата на “Левски” Стефан Аладжов избягва да говори. Не дава интервюта и не ръси акъл през ден, не се влачи по безплатните софри. Аладжата е  интелигентен и говори начетено, нищо общо с болшинството футболисти. Рекордьор по изиграни мачове за “Левски” в цялата история на клуба.

 

-Не че съм играл в “Левски”, слагам ръка на сърцето си и казвам ЦСКА. Те винаги се ползваха с привилегии. Знаете, че по онова време, комунистическото,  казармата беше задължителна. И всички по-кадърни момчета отиваха в ЦСКА. В това число и левскари. Някои от тях останаха и заиграха с червената фланелка - Цанев например. Други, като Янко Кирилов, се върнаха след уволнението. Но ЦСКА взимаше най-добрите отвсякъде…

-Аспарух Никодимов каза пред “ШОУ”, че ЦСКА не се е ползвал със закрилата на властта. Дори, че генерал Добри Джуров ги е наказвал?

-За наказанието е прав. Спомням си, че след като ги бихме със 7:2 през 1968 година,

 

по нареждане на

Добри Джуров

 

цесекарите ги остригаха. Това беше последният ни мач срещу тях като цивилни, през януари 1969-а стана обединението със “Спартак” (София) и минахме под шапката на МВР. Иначе Добри Джуров и Милко Балев се грижеха добре за ЦСКА. Няма какво да спорим, те бяха отборът на армията, при всички случаи доста по-толерирани от нас.

-А при  вътрешния министър Ангел Солаков?

-Той беше много запален фен на “Левски”. Ама как да ни подкрепя, нали ние играехме на терена.

-Вярно ли е, че сте се гордеели с картите на Държавна сигурност, след като сте минали под управлението на МВР?

-Чак пък гордост. След обединението мен ме направиха младши лейтенант. Но да ви кажа и нещо друго. Не трябваше да прекаляваме и да парадираме, че имаме карти на ДС. Спомням си,  един ден минавах по улица “Будапеща” и един старшина ми вика, след като му показах документа: “Внимавай, да не те гази мечка в гората.” През есента на 1968-а  “Спартак” (София) ни би с 2:0, а през януари 1969-а ни събраха в един салон и ни съобщиха за обединението. Проверяваха ни цялата рода, да не сме срещу властта, да нямаме провинения и такива работи. Ние приехме обединението, но феновете никога не можаха да го преживеят, затова издигнаха лозунга: “Левски” – оле, нищо общо с МВР!”.

-Играли ли сте в уговорен мач? Сега е модерно да се залага на тото, по ваше време как беше?

-Играл съм, естествено, в 2-3 мача. Но тогава беше друго. Трябваше да направим например равен, който устройваше и нас, и съперника. Спомням си за един двубой с “Миньор” в Перник. Поведохме с 3:0, след това трябваше да пускаме три гола, за да ни изравнят за 3:3. Цялата защита отзад се разхождахме като на парад. Докато феновете палеха знамена, на трибуните се чу “Вечна дружба”. “Миньор” се бореше да не изпадне (б.а. – тимът от Перник все пак изпада през сезон 1976/77). ЦСКА и “Славия” обаче никой не можеше да ги бие в уговорките. Много си помагаха.

-Кой ви запали по футбола, по наследство ли е?

-Чичо ми беше голям фен на “Левски” – Иван Аладжов. В края на 50-те, още като дете, той е бил председател на пощите, а по това време те са помагали на клуба. Водеше ме по мачовете, левскар съм откакто се помня. Ние сме

 

четирима братя

в семейството

 

но баща ми не беше запален, дори мога да кажа, че не разбираше нищо от футбол.

Спомням си един комичен случай. Играем със “Славия” на “Овча купел” и повеждаме с 1:0. На трибуните баща ми седи заедно с един от братята ми. През второто полувреме резултатът стана 2:0 за нас, но баща ми казал: “Славия” изравни, нали?! А те вкараха на тази врата, на която ние отбелязахме за 1:0. Баща ми така и не разбрал, че двата отбора сменят полетата си на полувремето. Зад него седели двама полковници от Строителни войски, скъсали се да се смеят.

Иначе двама от братята ми се пробваха в леката атлетика, единият даже има две републикански титли на троен скок. Трудни времена бяха и спортът навремето беше единственото развлечение. През лятото си спомням, че работех на една борса зад Съдебната палата. Който си строеше къща, например, идваше и ни наемаше. Отивахме да работим на различни места, за да изкарваме пари. Взимах по 6 лева надница на ден.

-Къде направихте първите си стъпки във футбола?

-В “Спартак” (София), там започнах. Юношите старша възраст станахме два пъти шампиони, бихме ЦСКА и “Левски”. После отидох една година в “Сливен”. Там за малко да прекратя кариерата си, а бях на 19 години. Играхме  контрола срещу турския “Алтай” (Измир). Един турчин ми влезе много остро в крака. След това се поду, мислех, че е счупен. Оказа се, че съм скъсал мускул на коляното. И до ден-днешен имам белег. Тогава ходих на прегледи на няколко места, отчаях се, че ще спра с футбола. Много ме болеше, не можех да стъпвам дълго време.

-След тази зловеща контузия изигравате над 500 мача за “Левски”!

-(въздъхва с облекчение). Акълът ми не го побира това нещо. Вие знаете ли колко са 500 мача?  Сега легенди стават хора с по 100 срещи... Още докато бях в “Сливен”, помощник треньор дойде Крум Янев, лека му пръст! През лятото на 1967-а преминах в “Левски”. По това време Крум Янев се опита да ми подхвърли оферта от ЦСКА. Отказах я. Чичо ми пристигна със служебната “Волга” и ме взе от Сливен и право в София да подписвам с “Левски”. Започна да ме навива да играя със синия екип, да не отивам в ЦСКА. А аз съм си левскар в дъното на душата си, нямаше смисъл някой да ме кара насила да подпиша с отбора на сърцето ми. Дори си спомням, че една-две вечери не спах вкъщи, за

 

да не би ЦСКА

да ме открадне

 

-Отборът тъкмо беше победил с 3:0 “Спартак” (София) на финал за Купата на съветската армия. Влязох в съблекалнята и замръзнах. Първото лице, което запечатах, беше на Гунди. Той ми направи най-силно впечатление. После дори се возих с тях, в един малък рейс от пощите. Седнах на кондукторското място, а Гунди дойде пръв при мен и ми каза: “Какво се стягаш, влизаш и играеш!”. Останалите ме приеха по-резервирано, бяха големи имена.

-Гунди – какво си спомняте от последните му дни? И от невижданото погребение, което стреснало властта тогава?

-Много го ритаха, направо  ми беше жал. На всеки футболист се случва да бъде контузен, но при Георги беше страшно. Затова и той реагира така в онзи мач с ЦСКА, когато го изгониха. Той в никакъв случай не беше груб или избухлив. Всички го помнехме като тих и спокоен, даже повече отколкото трябваше. На погребението бяхме целия отбор. Сега разправят, че е имало около 150 000 души, но аз мисля, че бяха  500 000! Не бъркам, пак повтарям, мисля, че имаше толкова хора. Докато отивахме към гробищата, един милиционер ме удари много силно, запревивах се от болка. Помислил си , че съм от стълпотворението хора, които искаха да изпратят  Гунди и Котков. Тогава беше така, това погребение бръкна в здравето на компартията, не искаха такова грандиозно шествие, тъй като трябвало  да отдадем заслуженото на тримата починали тогава съветски космонавти.

-Разкажете за шпагата с левия крак. По-старите фенове казват, че няма друг като вас?

-Наистина много  го умеех. Това е вроден талант, не съм се научил на тренировки. Можехме го само аз и Шами (Александър Шаламанов), видях го преди няколко дни и си спомнихме за стари мачове. Искам да подчертая пред читателите на вестник “ШОУ”, че в цялата си кариера имам само 3 жълти картона, два от които станаха червени. И то не заради груба проява. Играхме в Дупница срещу “Марек”, изгониха ме, защото  поднесох демонстративно топката на съдията заради  някакво негово отсъждане. Играех много сърцато, раздавах се, но не бях груб футболист. Сега братята Миневи ми харесват,  особено Веселин. Ми ти в почти всеки мач трепериш, за да не изгориш с картон.

-Вие сте от поколението, което бие “Аякс” и “Барселона” в един сезон. Рядко се случва подобно нещо?

-Никой не си е вярвал, че ще успеем, особено срещу “Аякс”. Тогава холандците бяха машина. Разликата не беше толкова на терена, явно сме били равностойни, щом сме успявали да ги победим. Като влязохме в съблекалните на “Камп Ноу”, ами то едно просторно, широко, лукс. Тук не бяхме виждали такова нещо. Стигнахме четвъртфинал за Купата на УЕФА, когато играхме с “Барселона”. Нагоре обаче не ни пускаха, съдиите ни удряха теслата, особено при гостуванията. Тогава ни обещаха, че ще ни дадат премия по 400 лева, това бяха около две заплати. Не ни ги дадоха, получихме по  150 лева.

-За какви пари играехте тогава?

-Като пристигнах в “Левски”,

 

заплатите бяха

 150 лева

 

После вече като национален състезател ги увеличиха още малко. Даваха ни премии само за някои победи, най-вече срещу ЦСКА или в евротурнирите. След като бихме със 7:2, чичо ми уреди от пощите да ни дадат по 100 лева, някой донесе по един чифт обувки, а Иван Вуцов с връзки се дореди да вземе плат, за да си ушием костюми. Това беше, всичко ставаше с връзки. За кола и апартамент се чакаше. На мен ми дадоха жилище, но не голямо, тъй като не бях женен – 2 стаи и кухня.

-Вярно ли е, че през 1970 г.  журналистите бойкотират звездите в националния отбор – Гунди, Якимов, Жеков, Дерменджиев, заради слабото представяне на световното в Мексико и затова ви избират вас за футболист №1 на годината?

-Смятам, че заслужено спечелих наградата. Преди няколко дни Митата Якимов каза, че навремето повечето журналисти били левскари и затова ни избирали нас. Не му прави чест да говори така. Ако са му в повече годинките... Той беше голям футболист, след Гунди е той заедно с Христо Бонев. Но аз например през 1970-а  станах шампион и спечелих купата с “Левски”. На световното срещу Перу играх най-добре от целия отбор (б.а. – губим с 2:3, след като водим с 2:0).

-Каква награда взехте за футболист на годината?

-Нищо, абсолютно нищо. А, взех си един вестник “Футбол”, който запазих. Нямаше дори статуетка. Признанието обаче беше голямо. След като спечелих, отидох и почерпих с по една бутилка уиски двама журналисти от вестник “Футбол”. Те ми казаха, че и Бонев направил същото година по-рано, когато той стана футболист на годината.

-Защо Димитър Якимов каза, че той е трябвало да стане №1 през 1971 година, а избират Димитър Пенев?

-Не знам, но двамата хич се нямат. Нещо не се долюбват.

-Какво стана на световното в Мексико през 1970-а? За малко да постигнете първа победа - срещу Перу?

-Поведохме с 2:0, но през второто полувреме те ни скъсаха. Чакайте да ви разкажа. Първо бяхме на лагер един месец на Белмекен. На 1 май аха да ни завали сняг. Ужасни условия, това не бяха тренировки и подготовка, а мъчение. Някой от властта го беше измислил. Треньор ни беше д-р Стефан Божков. Още тук започна с яката дисциплина. Той разделяше отбора на няколко маси. На едната бяха тези, които имаха излишни килограми, на другата не пиеха вода, на третата не знам си какво. Абе, като боксьори бяхме, всеки ден минавахме през кантар. Даваха ни да пием само газирана вода, за да свикваме с водата в Мексико. Така и не разбрах защо го правеха, след като между двете нямаше кой знае каква разлика. Отидохме в Мексико като пребити. Въпреки това поведохме с 2:0 на Перу. На полувремето обаче всички бяхме обезводнени, като видяхме вода и като невидели. Напихме се като за световно и през второто полувреме, ела да видиш какво става. Не можехме да отлепим и перуанците ни обърнаха. По-интересното се случи след мача. Тези, които бяха резерви,

 

започнаха да

шушукат и

да разправят

 

че не ставаме за нищо и ако са били те на терена, нямало да загубят. Открай време сме си лош народ, завистливо племе, все гледаме да ударим по ближния. Някои журналисти дори написаха, че сме се сбили с Митата Якимов след мача. Пълни измислици, аз не съм такъв човек. Той беше особняк, чешит, имаше самочувствие, защото наистина беше голям футболист. Но да се бием...няма как да се случи подобно нещо.

-Твърди се, че това е било най-силното поколение на националния отбор?

-И аз така мисля, но просто не успяхме да запишем добри резултати на световните първенства. Бяхме събрани страшни футболисти. На световното в Мексико  бяха Гунди, Бонев, Жеков, Якимов, Георги Попов-Тумби, Чико Дерменджиев! На следващото световно през 1974-та  треньор вече беше Христо Младенов. Аз седнах резерва, на моето място заигра Стефан Величков, мисля, че мина и през ЦСКА. Много от нещата идваха отгоре - кой да играе и кой не. Естествено, че ми е кофти, че играх само в един мач на двете световни, всеки чака този турнир.

-Ходите ли на мачове на “Левски”?

-(казва го с по-слаб глас) Понякога. Не на всеки мач.

-Звучите като че ли сте обиден на някого, не толкова бодър?

-Разбирайте го, както искате! Нас, легендите, никой не ни зачита. Знам, че представителният отбор е най-важен, но...Това е друга тема, не е за разправяне. Само ще ви посоча примери  - “Барселона”, “Реал” (Мадрид), “Байерн”. Всеки почита легендите си, знае историята си. В офисите на клуба на трите етажа на 2/3 от снимките съм аз. И какво от това?