Представяме ви втората част от интервюто на смелото сърце на българския футбол Стилиян Петров за предаването „Код Спорт“ по ТВ+.  Рекордьорът по мачове за националния ни тим беше искрен, непринуден и както винаги позитивен. Без маска, без онези лицемерни и шаблонни отговори, които правилата в днешния футбол налагат на мнозина. Истории като тази, че е ходил по 3 пъти на ден на кино и е продавал хотдог, за да научи английски в Глазгоу, няма как да не са интригуващи. Акцент в първата част на разговор бе и признанието за болката у него, че Астън Вила не се реши да подпише нов договор с него, когато той се завърна като победител от битката с рака. Откровен до край беше също и че е имал разговор с ЦСКА за пост в клуба. Както и за намерението си да се заеме с треньорска работа. Продължението на интервюто е не по-малко интересно. В него не са подминати темите за преживяното в мача на живота му – срещу рака, за отказването и връщането в националния отбор и естествено, както повелява класиката в интервютата - за „творческите му планове“.

- Стенли, като футболист на Селтик чувствал ли си страх от среща с феновете на Рейнджърс? Разкажи ни какво се крие зад „Old Firm”, както е известно по света дербито в Глазгоу.
- Много интересен въпрос. Никога не съм имал проблем с фенове на Рейнджърс, не съм бил конфликтна личност. Винаги съм имал респект към привържениците на другите отбори и съм се отнасял с уважение. А какво се крие зад „Old Firm”? Може би зарядът. Това е едно от най-старите дербита. Хора от целия свят пътуват за всеки един мач. Дори и когато Рейнджърс бе в най-лошата си форма и минаха през редица проблеми, всички искаха да гледат този мач. Липсваше им, защото може би това е едно религиозно съревнование. Всеки иска да е над другия. Мисля, че това го прави по-специално.

- Кой е най-известният фен на Селтик?
- В момента може би големият ми син. (смее се) Той е невероятен фен на Селтик. Ходим на почти всички мачове, иска постоянно да го водя и да е там. Но на този въпрос ще отговоря Род Стюарт, защото той е на всеки един мач на „Селтик Парк“.

- Виждал ли си се с него?
- Да, разбира се. Когато Гордън Страхан бе треньор на Селтик, бяхме настанени за два дни в къщата на Стюарт. Тренирахме на неговия терен, правехме възстановяване в неговия басейн, обядвахме с него, имаше барбекю специално за отбора. Прекарахме много добре. Теренът му е по-хубав от може би всичките в А група. Има съблекалня с фланелки на Селтик. Направихме двустранна игра със съдии. Просто беше невероятно.

- Ти, Хенрик Ларсон и компания можехте да промените и съдбата на Жозе Моуриньо, но загубихте от Порто в Севиля. А имаше и десант от 100 хиляди шотландци. Можеше ли да се случи нещо различно във финала за Купата на УЕФА?
- Имаше 30 хиляди фенове на стадиона и 70 хиляди отвън, които гледаха на големите екрани. Един мач, който не трябваше да губим. Загубихме го с изгонването на Бобо Балде в продълженията. Може би това изигра голямата роля. Вкараха ни гол в 114-ата минута. Може би се бяхме подготвили за дузпи. Повеждаха ни два пъти, ние изравнявахме също два пъти. Спомням си, че беше много топло – 40 градуса. Теренът беше нов, тревата бе сложена няколко дни преди мача и се накъсваше. Успяхме да се задържим задълго в мача и до ден-днешен мисля, че не заслужавахме да загубим. Но на следващата година Моуриньо и Порто взеха Шампионска лига и показаха, че сме загубили от много силен отбор.

- Какво е отношението ти към Моуриньо?
- Много добро. Спомням си един разговор, когато играхме контрола с Челси, преди да премина в Астън Вила. Тогава ме бяха наказали, исках да напускам, станаха скандали. Гордън Страхан не ме пускаше. Всички загряваха за мача с Челси, но мен ме бяха наказали, нямах право да играя и ги гледах от скамейката. Тогава Моуриньо дойде до мен и започнахме да говорим. Попита ме дали искам да напускам, а аз му казах: „Да, време е вече.“ Той ми отговори, че е така. Учуди ме доста, защото говореше много за българския футбол. Нямах никаква представа, че знае толкова много български футболисти, които в момента играеха в чужбина. Имаше голяма информация за тях. Винаги сме имали респект срещу Челси и срещу Порто. Моуриньо е голям човек и треньор. Доказал го е с годините работа и с постиженията си. От такива хора можем само да се учим и да приемаме съвети.

- Кой е най-незабравимият ти мач с екипа на Селтик?
- Може би победата ни с 6:2 над Рейнджърс. Тогава започна хегемонията на Селтик. Мартин О‘Нийл пое отбора и направи много силен тим с Крис Сътън, Джон Хартсън, Алън Томпсън, Бобо Балдe – само национали. Направи боеспособен отбор. Това бе началото на един специален момент на този отбор. Този мач изпъква най-много. Успях да отбележа гол. Следващите шест години доминирахме над Рейнджърс и имахме много успехи в Европа.

- Виждал ли си се с футболиста на Сейнт Джонстън, който ти счупи крака през 2001 г.?
- Да, имах възможността да играя срещу него доста пъти след това. Беше инцидент. Може би малко прибързана и необмислена постъпка от мен. Водехме с 10 точки и знаехме, че ако победим в този двубой, трябваше да вземем само още три мача, за да станем шампиони. Беше краят на мача, а резултатът бе 2:1. Тръгнах да правя шпагат, а не трябваше. Просто от инерцията и изританата топка, захвана моя крак и се получи счупването. Неприятна ситуация. След това дойде и се извини. Пет месеца след това успях да се завърна благодарение на Хенрик Ларсон и на професор Линч. Същата фамилия носеше и професорът, който ми проведе лечението за левкемията. Явно ми върви на проф. Линч. Само осем месеца преди това той беше оперирал Ларсон, който счупи по същия начин крака си срещу Лион. Направи операцията, сложи ми пироните в крака и пет месеца по-късно бях на терена. Стойчо Младенов ме извика в националния отбор за мач с Дания. Нямаше да го направят много хора, но той имаше търпение. Преди този двубой бях изиграл само две приятелски срещи и то с втория отбор на Селтик. Може би не бях готов, но тогава националният отбор беше толкова сплотен, че Стойчо искаше всички да сме заедно за този мач, защото все още имахме реален шанс да се класираме. Но не успяхме и с Дания, а и след това с Чехия. Един момент, който ме направи още по-силен. Научих се как да работя още по-усилено и как да бъда истински професионалист.

- Треньорът ти в Селтик Мартин О‘Нийл те взе в Астън Вила. Как се раздели с феновете на Селтик и имаше ли драми?
- Драма – не, но имаше един момент на награждаването след края на сезона. Заради физиономията ми всеки си мислеше, че съм разочарован, че не ме пуснаха, но не беше така. Разделих се по най-добрия начин с феновете. Почти бях подписал в Портсмут при Хари Реднап. Беше много интересно - Реднап искаше да вземе и мен, и Гарет Бари от Астън Вила и да бъдем централни халфове. Случи се преди мача на националния отбор с Беларус с треньор Мъри Стоилов. Оставаха два дни. Всичко беше уредено – трансферът, моите условия. Трябваше само да подпиша на летището в Манчестър и на другия ден да пътувам за националния отбор. Да, но в деня, когато трябваше да подпиша с Портсмут, Мартин О‘Нийл бе направил по-голяма оферта. В 6 часа сутринта представителите на Портсмут ми звъннаха и ми казаха, че Селтик е приел по-голяма оферта – с 2 милиона повече от предложеното от Портсмут. Тогава говорих и с Хари, който беше много честен с мен. Каза, че в момента няма тези пари, за да ги плати. Пожела ми успех и изрази надежда в бъдеще да успеем да работим заедно. Каза ми също, че е загубил и Гарет Бари, защото Мартин О‘Нийл му е предложил нов договор. Така стана, че аз и Гарет Бари заиграхме заедно в Астън Вила.

- Дейвид Бекъм, Шаби Алонсо и Стилиян Петров – знаеш ли какво свързва тези имена? И тримата сте вкарвали гол от центъра във Висшата лига…
- Също един невероятен момент, който дойде в перфектното време. Беше една година след трансфера във Вила. Мартин О‘Нийл не ме пускаше три месеца, беше готов да ме дава под наем. Аз не играех добре. Дойдоха нови футболисти в отбора, сложи ме да играя отдясно, а аз с моята „бързина“ и „експлозивност“, ми се падна да играя срещу Ашли Коул от Челси. Много трудно беше да го надбягам. Започнах да играя по-слабо и по-слабо, формата ми падна много. Тогава купи Стийв Сидуел от Челси и Нейджъл Рио-Кокър от Уест Хем. Двама халфове, които играят на моята позиция и вкарват голове. Започнаха те да играят, аз не се справях много добре и три месеца не помирисах терен. Не влизах в групата или играех по 10 минути. Но на една тренировка и двамата се контузиха, а понякога трябва и късмет във футбола. Тренирах усърдно и знаех, че ще дойде този момент, защото във футбола нещата се променят за секунди, а много играчи го забравят. Мартин О‘Нийл ми каза, че ще промени моята позиция, ще играя по-дефанзивно. Каза, че ме е гледал в националния отбор и иска да организирам играта. Имахме бързи флангови футболисти и нападатели като Джон Карю, трябваше да разпределям топката бързо и когато я загубим, да организирам играта. Започнах да играя много добре в няколко мача и дойде този гол срещу Дарби от никъде. Тогава не минавах центъра и трябваше оттам да шутирам. Стана много красиво изпълнение. Децата все още го гледат. Мисля, че съм на 16-о място в класацията за най-красив гол за всички времена във Висшата лига. Много хубав спомен.

- През годините се е говорело, че към теб е имало интерес от Манчестър Юнайтед и Ливърпул. Ако е вярно, защо не стана трансфер?
- Да, имало е интерес. Вече мога да го споделя, защото е отминало. Преди около две години една от дъщерите на Мартин О‘Нийл се омъжи. Тогава от доста години видях Дермът Дезмънд, собственикът на Селтик, който също беше на сватбата. Каза ми, че има един грях към мен, но виновникът е Мартин О‘Нийл. Имало е оферта от Манчестър Юнайтед за мен, но Мартин е бил категоричен, че няма да се раздели с мен, защото съм много важна част от отбора, който иска да гради. Стана ми малко неприятно, но това е бил моят път, който трябваше да извървя. Знаех, че имаше интерес, но на моето място отиде Лиъм Милър. Така е трябвало да стане. Не съм имал възможността да играя в Манчестър Юнайтед, но друг българин – Митко Бербатов го направи и се представи много добре. Може би, ако бях отишъл, нямаше да го вземат. (смее се)

- Колко често ти минава през главата онзи злополучен мач с Арсенал, след който разбра тежката диагноза?
- Отначало много често, но вече не - само когато се заговорим с някой. Този момент промени живота ми в друга насока. Осъзнах колко е важен животът за един човек и какво може да загубиш, ценностите на живота. Все още не мога да си обясня как от толкова малко нещо, може да излезе толкова голямо. Но това е животът – непредвидим, пълен с трудности и изненади. Промени живота ми за добро. Осъзнах колко е важно семейството, какво мога да загубя и стойностите на живота.

- Как е възможно професионален футболист в Англия с толкова много изследвания да не бъде диагностициран по-рано?  
- Правим кръвни изследвания преди сезона и в средата на кампанията. Те показват кръвната система – дали имаш липса от нещо, как е имунната ти система, абсолютно всичко. Просто това беше рутинна проверка, заради инцидента с Муамба. Застрахователите в Англия искаха нови изследвания за всички футболисти, защото това бе пропуснато при Муамба. Нашият доктор между другото искаше да направи и кръвни изследвания. Но тези неща идват много бързо. Не забравяйте, че спортистите сме много подготвени и когато има настинка или нещо друго не е наред, много бързо го усещаме, но и го караме много по-тежко. Понякога това е добре, защото веднага можем да установим проблем.

- Знаем, че даваш не малко средства за благотворителност. Не обичаш да се говори за това, но как функционира фондацията? Следиш ли случаите?
- Следим много случаи. Много е трудно. Заедно със съпругата ми Паулина работим много здраво за фондацията. Опитваме се да помагаме на колкото се може повече хора. Най-големият проблем за нас е, че не можем да помогнем на всички. Когато се набират средства е много трудно, защото има много други и по-големи организации. Но в момента успяваме да се грижим за доста хора от България. В Англия са по-малко, защото там има система и те получават помощ. Търсят ни само, когато трябва да се направи лечение на дете и трябва много да се пътува. Ние поемаме разноските на семейството. В България е доста по-сложно. Тук до 18 години много трудно се прави трансплантация. Всеки бяга навън. Правят се агитации за събиране на пари. Все пак една трансплантация струва около 200 хиляди евро, което е невероятно висока цена. Едно семейство трябва да събере тази сума за месец, а това е много трудно. Ние също агитираме, помагаме с каквото можем, даряваме пари, правим различни събития, набираме средства… Много е трудно, защото го правим двамата. Когато е благотворителност е благотворителност и събираме средства за хора, които се борят за живота си. Получавам подкрепата на много известни личности. Засега никой не ми е искал нищо. Всеки е идвал с усмивка и с желание, което е много хубаво. Засега всичките ни събития са ориентирани в чужбина, но имам идея да направим и в България. И Ицо направи невероятен мач, и Митко Бербатов, но за всичко си има времето. Знаете каква организация и колко време се изисква за едно такова нещо. Имаме идеята, но трябва да се намери точното време.

- Опиши как се чувстваше пред онези 60 хиляди души на „Селтик Парк“, които бяха дошли да те аплодират във велики битки, а дойдоха и в името на това да те видят пак здрав…
- Беше много емоционален момент за мен, за моето семейство и за всички, които бяха част от този мач. Просто невероятно. Не очаквах нещо такова. Беше наслада отново да са съм на зеления терен. Когато преминавах през трудните моменти на лечението, идеята отново да стъпя на терена, да играя футбол и да спортувам, беше мираж за мен. Накрая вече бях на предела на силите си и една седмица отказах да получавам химиотерапия. Тогава Паулина и докторите успяха да ме убедят да продължа последния цикъл от лечението си. Отново да бъда на терена пред 60 хиляди на мястото, на което съм прекарал невероятни години, беше незабравим момент. Винаги щ бъде запечатан в съзнанието ми.

- Тогава излезе на терена с двамата ти сина. Имат ли качества да те наследят като професионални играчи?
- Да, малко странно, но по-големият Стилиян е вратар. Много е запален. В момента тренира с Монтана, води подготовка, защото сме в България. Стилиян е по-талантлив, но и по-мързелив, докато малкият е като мен – не много талант, но е много запален по футбола. Всеки ден е с топката и иска да постигне нещо. На него ще му е много по-трудно, но има заряд и амбиция, а това е важното за мен. Радвам се, че и двамата искат да са футболисти. А дали ще станат – зависи от самите тях.

- Със 106 изиграни мача за „лъвовете“ си рекордьорът на България и идва ред да поговорим и за националния отбор. Помниш ли първата повиквателна?
- Разбира се, че я помня. Тогава бях много щастлив. Няколко от момчетата от младежкия национален отбор вече бяха при мъжете. Бихме Мароко с 4:1. Гошо Бачев ме прие и ме взе в неговата стая. Бях малко нервен. Всеки от нас искаше да бъде национал, да постигнем успехи като тези на САЩ‘94, да бъдем като Ицо, Данчо, Балъков, Трифон… Може би това бе най-щастливият момент за мен като футболист – да бъда извикан и да играя в националния отбор. Като бях малък, ние живеехме с тези моменти – с успехите на Ицо и на Емо и на клубно, и на национално ниво. Те прославиха България по целия свят. Минаха толкова години, а все още се говори за тях. Всички искахме да бъдем като тях. Беше незабравим момент за мен.

- Помним и турнира в Хонконг, където набра скорост, битките ти с Вилмотс в приятелския мач в Брюксел. Времена, в които се включваше с голям ентусиазъм…
- Може би там беше моята заявка да вляза в титулярния състав на националния отбор. Изиграх много силен турнир, особено срещу Хонконг. Ицо ми казваше: „Когато вземеш топката, само ми я пускай. Колкото и да е дълга, те не могат да ме настигнат и ще я хвана.“ След всеки мач идваше, прегръщаше ме и казваше: „Нали си спомняш Хонконг? Хайде, пак така.“

- Феновете сравняваха вашето поколение с предишната генерация, очакваха да направите подобен удар като американското лято. Защо не се получи?
- Ако си спомняте, тогава имаше много проблеми в националния отбор. Доста от футболистите не играеха в клубовете си - Ивайло Петков, Здравко Здравков, Георги Пеев, Мариян Христов. Когато отидеш на голямо първенство и не си подготвен, а футболистите не са във форма, е много трудно.

- Отказа се от националния отбор за четири месеца, но на практика нямаше официален мач в този период.
- Прибързана и грешна моя постъпка. Но тогава Ицо излезе голям мъж. Звъннах и му признах грешката, която направих. Осъзнах я и бях готов да понеса последствията, ако не иска да ме извика. Каза ми: „Всички сме правили грешки, винаги си добре дошъл. Ако играеш, ще те извикам.“ Понесох критиките от медиите. Знаех, че ще бъде така. Беше ми много трудно, но когато правиш грешки, трябва да си готов да си понесеш последствията. Не съм го и крил. Ицо като голям футболист и голям мъж не каза абсолютно нищо. Дори не искаше да обсъждаме решението ми. Каза: „Всички сме правили грешки. Другия месец ще видиш дали ще получиш повиквателна.“ Ицо ме извика и така продължиха нещата.

- Тръгнал си по треньорския път, но виждаш ли се един ден и като футболен ръководител в България? Не знам дали ще дочакаме Бербатов да ни оправи футбола…
- Не мога да кажа, не съм се замислял. Започвам един курс по мениджмънт, който се прави от УЕФА. Неговата продължителност е 15 месеца. Тогава ще имам самочувствието, а и ще навляза в тези среди и ще видя дали ще ми хареса. Все пак не обичам да се хвърлям там, където не мога да се справя. Ще бъде нещо ново за мен. С нетърпение очаквам да започна курсът. Прави се по една седмица на всеки два месеца в различен град по света. Още не е излязла програмата. Все още не знам дали мога да бъда на такъв пост. Може би след две години, ще можем да говорим по този въпрос. Засега съм по-близо до треньор, отколкото до ръководител. Много е трудно на човека, който ръководи българския футбол, защото много хора се мешат в родния футбол. Всеки иска да бъде ръководител, всеки иска да бъде неговото, а това е много трудно. Един ръководител трябва да бъде оставен да ръководи и да не се бъркаме. Важното е да има закони и правила. Тогава е много трудно да се мешат в работата на някой ръководител. Видях базата на националния отбор и останах очарован. Направи се нещо невероятно. Много е хубаво и се радвам. Аз не съм завистлив човек, но завиждам с добро за това, което имат днешните футболисти. Ние нямахме такава база. Пътувахме от Бояна до Панчарево по три часа в задръстване, потни и т. н. Много се радвам за тези момчета и дано да оценят това, което имат. Да идват с голямо желание, защото всички ние се надяваме да ни класират отново на едно първенство. Отново да се заговори за България. Те имат таланта и могат да го постигнат, стига да си повярват. Трябва да знаят, че доста хора са против тях и ги плюят, но има и хора с тях. Може би мнозинството е с тях, подкрепяме ги и ще продължим да го правим. 
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+