Тереза Маринова е родена на 5 септември 1977 г. в Плевен. Тя е европейска шампионка за девойки в Недерхаза (1995) с 13,90 м. Световна шампионка и световна рекордьорка за девойки в Сидни (1996) с 14,62 м. Трета на Европейското първенство в Будапеща (1998) с 14,50 м. Тереза е олимпийска шампионка от Сидни 2000 с 15,20 м. и национален рекорд на България (пето постижение в тогавашната ранглиста за всички времена). Световна шампионка в Лисабон (2001) с 14,91 м (личен рекорд в зала). Трета на Световното първенство в Едмънтън (2001) с 14,58 м. Европейска шампионка в зала във Виена (2002) с 14,81 м. Спортист №1 на България за 2000 г. Прекратява кариерата си преди Олимпиадата в Пекин през 2008 г. Става треньор в любимия спорт. Има своя детска школа по лека атлетика и е организатор на ежегоден спортен празник за деца от 6 до 12 г. Коментатор и водещ в БНТ на две Олимпиади. От 2012 г. е преподавател в НСА. Тереза даде интервю за вестник "ШОУ".

-Г-жо Маринова, от 5 години сте асистент в НСА. Как намирате младите хора, с които работите? Повечето от тях сигурно искат да се реализират в чужбина?
-Като цяло е така. Има доста младежи, които мислят, че не ни чака розово бъдеще. Други път са на различно мнение.

-По време на състезателната ви кариера колко предложения получихте да се състезавате за друга държава?
-Да, имах такива оферти. Първата дойде още през 1996 г., когато направих световния рекорд за девойки в Австралия – 14,62 м.

Домакините ми
предложиха да
остана там

Видя ми се много далече, а и бях още малка за такава авантюра. Немислимо беше да бъда толкова далеч от семейството. Отказах предложението. По-късно  ме потърсиха от Австрия. За мен лично като вътрешно убеждение никога не е стоял въпросът дали да се състезавам за друга държава. Винаги съм била твърдо решена да побеждавам само за България.

-Как гледате на тези наши сънародници, които се състезават под чужд флаг?
-В никакъв случай не ги обвинявам. Всяко едно заминаване е продиктувано от вътрешни мотиви, които ние, гледащите отстрани, не можем да разберем. От сегашна гледна точка, вече и с две деца зад гърба си, може би щях и аз да взема друго решение. В крайна сметка човек трябва да даде добро бъдеще на децата си.
 

-Искам да ви върна към детството и първите стъпки в спорта. Как започнахте?
-Тренирала съм много спортове. За първи път влязох в залата на 6 години и така беше до 2008 г., когато прекратих кариерата си. Никога не съм излизала за дълъг период от атлетиката. Баща ми Мончо Маринов беше известен лекоатлет в близкото минало. Постигал е отлични резултати в бягането, бил е рекордьор на 800 м. Може би това ми е повлияло и аз да се насоча точно към този спорт, по-точно към Кралицата на спортовете.
 

-Вярно ли е, че получавате името си Тереза чак месец след раждането?
-Абсолютно е вярно. Просто в гражданското не са искали да ме регистрират. Правилата са били такива – имало е именник, от който българите задължително трябва да избират имена за децата си. Само руски и традиционни наши имена. Отклонения от правилото не са се допускали.   Но баща ми много е държал точно на Тереза. Дори са мислили, че първото дете на родителите ми – брат ми, една година по-голям е от мен, ще бъде момиче и татко го е гласял с това име (смее се). В крайна сметка баща ми е успял да се пребори с бюрокрацията.
 

-Кои бяха вашите идоли?
-Стефка Костадинова и Христо Марков. До края на живота си няма да забравя първата ми среща със Стефка. На едно състезание в зала „Фестивална“ се случи. Бях много малка, но за мен беше нещо невероятно. И до ден-днешен си спомням реакцията ми. Бях като закована. Даже не смеех да мръдна. Просто стоях и я гледах, не можех да откъсна очи. И в един миг разбрах, че искам да бъда като нея.
 

-В крайна сметка успяхте да повторите нейното постижение – златен медал от олимпийски игри...
-Да, така е. Това е върхът в кариерата на всеки спортист. Всички олимпийски шампиони наистина са докоснати от бога.
 

-В Сидни през 2000 г. вие станахте най-младата ни олимпийска шампионка в леката атлетика...
-Не знам, в спорта наистина годините, в които си във върхова форма, са ограничени. Ако пропуснеш момента, после е късно.  Необходими са страшни усилия и години убийствени тренировки, за да постигнеш такова съвършенство на техниката, че да бъдеш един от най-добрите. Аз имах шанс, за което благодаря на Бога. Като че ли изпреварих своето време. Да не забравяме, че бях 19-годишна, когато поставих

световен рекорд за
девойки, който вече 20
години не е подобрен

На самия турнир в Австралия победих втората в класирането с 98 см, нещо, което изглежда невероятно.
 

-От чуждите атлети кои са ви вдъхновявали?
-Много са. Един от моите любимци е Джонатан Едуардс, също така – Карл Люис. Те са извън всякакви граници и описания.  Моята детска стая обаче не беше облепена с техни плакати, просто защото бяхме многолюдно семейство – четири деца, отгледани в малко жилище. Със сестра ми и един от братята ми деляхме една стая. Нямах право на кой знае колко голямо лично пространство. Спомням си, че за много кратко се задържа един плакат на Флорънс Грифит-Джойнър.
 

-Защо тайно от баща ви започвате да тренирате?
-Татко беше много против да се занимаваме с брат ми с неговия спорт. Може би, защото искаше да ни предпази от това, което той беше преживял навремето. Беше изключително разочарован от това, което му се е било случило. Брат ми проправи пътеката, майка ми Цветанка го прикриваше, беше му като ятак, така да се каже. Цветомир е рекордьор на 400 м за юноши и втори на Европейското първенство в Недерхаза (1995). После аз проявих желание. Всичко си дойде по-късно на мястото.  Човек, когато му е писано да извърви даден път, рано или късно го намира. Първият ми треньор беше в спортното училище, където се готвех на средни и дълги бягания. Него обаче го съкратиха и трябваше да се преквалифицирам. Първият, който ме насочи към скоковете въобще, беше Светослав Топузов. Той ме изведе до европейска и световна титла при девойките.
 

-Световният ви рекорд за девойки от Сидни 1996-а все още не е подобрен...
-Все още си е мой. Няма да има тъга, ако той падне. Аз моето име съм си го записала в историята. Много ще се радвам българка да го подобри, естествено. Но това е много сериозно постижение. Трудно ще стане. С този резултат тогава аз щях да съм финалист и медалист на Олимпиадата в Атланта.  В САЩ участва Ива Пранджева. В случая обаче аз трябваше да избирам - Игрите или Мондиала? Понякога съжалявам за избора си.  Но пък така изживях момента и той си остана само мой (смее се).
 

-Само три световни шампионки за девойки от общо 146 са ставали олимпийски по-късно...
-Това не го знаех. Не съм правила такива изчисления. Може само да ме радва.
 

-В периода 2001 – 2002 г. се намирате в пика на кариерата си. Защо след световната титла в зала от Лисабон 2001 година изпуснахте златото в Едмънтън?
-Истината за там е, че сама съм си виновна. Това беше годината, в която бях подготвена най-добре. Бях готова да правя чудеса. Можех да скачам над 15 м. И до ден-днешен съм убедена, че направихме грешка с изчисленията на аклиматизацията. Пристигнах прекалено късно в Канада. На квалификациите направих 14,76. При това опит без дъска, без приземяване. Феноменален опит. Само два дни по-късно обаче дойде тотален срив. Не можех дори да се движа въобще по пистата. Даже се чудя как успях и трета да стана. Свръхусилия ми костваше. Тогава ме победи Татяна Лебедева. С рускинята постоянно се борехме по състезанията коя ще е първа, коя - втора.  Върнахме се от Едмънтън и отлетях за Австралия, където скочих 14,90.
 

-Кои бяха най-големите ви съпернички?
-Лебедева най-вече. Шарка Каспаркова, Олга Васдеки, Олена Говорова...
 

-Правеха ли ви мръсни номера от конкуренцията?
-Не, не е имало такива неща.  Никога. Винаги цареше добро приятелство, с всички съм дружка и до ден-днешен. През 2001 г. в Осака спечелих турнир и след финала се събрахме всички момичета и нещо си празнувахме там. Един от мениджърите дойде и учуден попита:

„Ама вие как така
всички на една маса?“

Не беше виждал такова нещо човекът (смее се). Нашата битка беше само до края на състезанието. Оттам нататък ти си само човек. Не разбирам защо да не може да се държим нормално. С гъркините бяхме много близки, като едно семейство.

-Какво е за вас Христо Марков?
-За мен той е като втори баща. Част от семейството ми е, човек, на когото изключително много дължа и държа. Освен всичко друго ми е и кръстник. Маркони е първият, на когото мога да се обадя в труден момент, той е първият, който може да ми помогне да решавам важна житейска дилема.

-Любопитно съвпадение е това, че и двамата ставате олимпийски шампиони на 24 септември – той през 1988-а с постижение от 17,61 м, а вие – 12 години по-късно...
-Да, така е. Ние въобще не знаехме това до моята победа в Сидни. След награждаването големият журналист Григор Христов, лека му пръст, дойде и ни каза за съвпадението. Бяхме много изненадани. Плюс това Йорданка Благоева поставя световен рекорд години по-рано отново на този 24 септември. Това е още едно доказателство, че нищо в живота ни не е случайно. Човек често е изправен на кръстопът, чуди се коя посока да хване. Ако е вярната, стига до целта, която си е поставил. Тръгне ли обаче по грешната...
 

-С Марков стигали ли сте почти до бой по време на тежките тренировки и дългите лагери?
-До бой? Неее. Е, чак до там никога не сме стигали. Истината в индивидуалните спортове е в това да направиш тандема между треньор и състезател. Да намериш човека, с когото наистина можеш да работиш и побеждаваш. Имало е тежки моменти в работата ни. Например е имало дни, в които аз имам предварително начертан план как да протече тренировката. Обаче съм адски изморена и не мога да следвам плана. Маркони ме натиска да ги правя. Убеждава се много бързо, че просто днес не ми е ден и сменяме целия план. Така че всичко е построено на взаимното доверие. Той знаеше, че никога няма да го подведа или предам. Когато отида на стадиона и му кажа: „Маркони, виж, аз това наистина не мога да го направя“, значи наистина не мога. Даже наскоро се видяхме с Ицо и професор Стефан Стойков – ръководител секция „Лека атлетика“ в НСА го попита: „Маркони, как я направи Тереза шампион?“. Отговорът беше: „Не аз, тя сама се направи.“ И може би е имал предвид точно това. Аз всеки божи ден на пистата знаех защо съм там. Нямах излишни движения, нерви, абе – нищо излишно. Отивах и всичко правех като машина – за около час, час и половина. Друг в същото време изкарва по три часа тренировка, но не може да свърши и половината от работата, която върша аз. Така че, най-важното е да знаеш защо си там. Оттам нататък вече е много лесно.   
 

-Имахте ли някакъв специален ритуален преди състезание?
-В началото имах. Носих си едни и същи късметлийски чорапи. Само с тях скачах. Но пък това обременява. Не дай си боже да ги забравиш, или да объркаше нещо, загубиш си багажа - какво правиш? Когато се появи такъв проблем и има нещо, което може да ти повлия негативно, моментално трябва да се отървеш от него. Никакви ритуали не съм имала и спазвала. Нямам и талисмани.
 

-Често ли гледате отново и отново шампионския скок от Сидни?
-Не. Дори много рядко. Обикновено около 24 септември, когато го видя по някоя от медиите. Иначе аз да си го пускам специално – не.
 

-Какво бяха последните думи на треньора преди победния скок?
-И до ден-днешен си спомням в детайли случилото се. Истината е, че и двамата с Маркони знаехме, че съм в отлична форма. Имах основания да се целя в титлата. Да, Лебедева имаше по-силно лично постижение през годината, но всяко състезание си е само за себе си.

Бяхме сигурни, че
медал ще взема

Оставаше да видим само с какъв блясък ще бъде той. Цялото указание беше тръгвам за много хубав първи опит. Така и направих – 15,20 м! Оттам вече тръгнах към световен рекорд, само че не ми се получи.
 

-Кога осъзнахте, че вече сте звезда? Когато ви разпознаваха по улицата ли?
-(Смее се).  Истината е, че мен лично това винаги ме е притеснявало. Не ме е радвало. Само реакцията на хората ми беше приятна – че по някакъв начин си ги направила щастливи и горди. Но чак „звезда“? Аз никак не я обичам тази дума. Ти просто си един разпознаваем, обикновен човек.

-Да, но сигурно популярността ви е помагала в не един или два случая?
-Е, естествено. Отварят се врати, които иначе никога няма да ти се отворят. Това е повече от ясно.
 

-Какво представлява прословутият тайпинг на ходилата?
-Става въпрос за вид масаж, който е задължителен за всеки един скачач. Той предпазва ходилата от много остри травми. Натоварването в тройния скок е огромно, направо безумно върху целия костно-ставен апарат.
 

-Много ли травми имате от спорта?
-Имам пет операции. Четири от тях са на връзки и сухожилия и една имам на кост. Всичките бяха извършени във Финландия при проф. Юки Толикура. Още в началото на моята кариера лекарите ме предупредиха, че сухожилията ми не са разтегливи, скъсени са и че ще имам големи проблеми. Така и стана. Това ми е генетично заложено и няма как да се промени. Никога не съм имала сериозна мускулна травма.  Ахилесът ми е създавал най-много ядове също. Именно тази травма ме отказа от спорта. Няма по-лоша контузия от тази. След като отвориха и оперираха ахилеса, вече не бях същата. Иначе съм преживявала и счупване, но само година по-късно станах олимпийска шампионка.    

-Вярваща ли сте?
-Вижте, аз съм убедена, че има нещо, което ни направлява. За себе си съм приела, че това е Господ. Но всичко крайно ми е чуждо. Не съм и фаталистка. Това черна котка да ти мине път, или пък да станеш от леглото първо с левия крак...Не, няма такова нещо.

-А проклятието на петък 13-и?
-Е, не. Точно на петък 13-и са са случвали едни от най-хубавите събития в моя живот. Винаги.

-Била ли сте лъгана в живота и от кого?
-А, била съм, сто на сто. Но аз не съм от хората, които си го носят в себе си лошото. Някой си някъде във времето така е решил, така е направил.  Предатели съм срещала. Няма човек, който да не е срещал.  Случвало се е някой да се присламчи към мен, в началото му е било хубаво. След това аз потъвам, той се отказва. В такъв момент си даваш сметка. Неслучайно има добро и зло в живота. Ако го няма злото, как ще оцениш доброто? Моята зодия е Дева, лесно прощавам. Не съм злопаметна.

-Много се дискутира в последно време темата за олимпийските премии. Много или малко са обещаните 250 000 лева за шампион?
-Не съм съгласна, че са прекалено големи. Нашите шампиони не са поставени на равни начала с тези от нормалните държави.

Тренират при
по-лоши условия,

при недостатъчни грижи, липсва организация, всеки се спасява сам за себе си. А това е немислимо, ако искаме да правим голям спорт. За да стане първи един българин, повярвайте ми, той полага многократно повече усилия в сравнение със свой западен колега. При това повечето от нашите спортисти не се водят на нормална заплата, нито договори имат, нито нищо. Нямат и трудов стаж. Значи, ти тренираш до 34-35 г. И нямаш нито ден трудов стаж. Започваш от нулата. Каквито и премии да им гласуват, никога няма да са прекалени.
 

-Вие каква премия получихте за златото от Сидни?
-Взех 70 000 лв. Но вижте, не са съпоставими нещата от тогава и днес.

-Чувал съм съжаления от доста големи наши спортни легенди от миналото, че не се били родили по-късно...
-Не е вярно това. Не мога да се съглася. С моята премия през 2000 г. си купих апартамент. Сега ще направя същото. В София колко ще ти струва сносно жилище. Нещата не се измерват само в цифри, има някаква стойност зад тази цифра.
МИЛЕН ДИМИТРОВ