Един от големите спортисти на България - Тереза Маринова гостува в предаването "Код Спорт" по TV+. Олимпийската шампионка в тройния скок от Игрите в Сидни през 2000 г. говори за проблемите и предизвикателствата, срещу които се изправя в новата си роля на треньор.
- Тереза, разкажи малко за школата ти, може ли дадено дете да се занимава със спорт, ако няма талант?
- Разбира се. Аз мразя думата "талант", по-скоро има деца, които имат физически данни да бъдат лекоатлети, други имат физически данни да бъдат гимнастици и т.н. Но дали това ще се случи е отделен въпрос. В самото начало на моята спортна кариера не мога да кажа, че мен са ме определяли като талант. В мен виждаха наследство от баща ми, който е бивш рекордьор на 800 м. Понякога това наистина тежи, защото хората виждат в теб родителите ти. Всяко едно дете може да се занимава със спорта, който харесва и обича, защото за мен най-важното нещо е детето да идва с желание и оттам нататък нещата могат да се получат.
- Имаш ли проблем от смяната на полюсите - от работата с хлапетата до работата в НСА?
- Нямам проблем. Наистина работата с децата за мен е по-голямото удоволствие, там се чувствам доста по-добре, виждаш как се променят крачка по крачка, вървят напред.
- Ти си от спортистите, които най-често се ангажират с благотворителни каузи у нас. Кога реши да се посветиш на тях?
- Нямам спомен, но най-големият ми урок и учител в благотворителността беше една година след Олимпиадата, когато бях лице на Българския червен кръст. Там работих доста, видях доста, даже мислех да посетя места, които никога в живота си нямаше да посетя, ако не бях станала лице на БЧК. Като че ли там се пречупи нещо в мен. Когато има възможност да съм полезна с нещо, го правя.
- Кога си се чувствала най-щастлива в тези мисии и имало ли е момент, когато си била разочарована от нещо?
- Имало е много моменти, в които не съм се чувствала добре, разочарована е силно казано. Един от най-тежките моменти и до ден-днешен го помня - едно изоставено бебенце на 7 месеца в кувьоз. Прибрах се вкъщи и имах тежки емоционални изживявания. Но с двата дома за изоставени деца в Плевен имах много приятни изживявания.
- Твоите деца - Дарина и Калин ще се занимават ли с лека атлетика?
- Дъщеря ми, която скоро ще направи пет години, понякога я взимам с мен на стадиона и й харесва да е там, тича, повтаря всичко, което успява с каките. Но и много други неща й харесват, ходи на балет и на плуване. Ако избере да се занимава с това, единственото, което мога да направя, е да я подкрепя.
- Наричаш Христо Марков "втори баща", твоят треньор, с който триумфира в Сидни. Сега той работи в Катар, поддържаш ли връзка с него?
- Да, Ицо заема много важно място в моя живот като мой учител, ментор, треньор. Естествено, че той е човекът, към когото се обръщам всеки път, когато имам някакъв проблем. Сега в треньорската ми работа винаги се съветвам с него. Знам, че ще получа най-адекватното мнение.
- Мислила ли си докога ще продължи кариерата ти, ако не бяха тези зловещи контузии? Помниш ли болката от операциите?
- Слава Богу, няма болка. Наистина имах много големи притеснения, защото направих пет операции през годините. Имах притеснения, че в момента, в който се откажа, това ще има някакви последствия за мен, но слава Богу докторът, който ми е направил абсолютно всички операции, си е свършил добре работата и няма болка. Винаги съм смятала, че това е бил моят житейски път, всяко едно нещо ме е научило на нещо друго, оформило ме е, изградило ме е. Ако не се бяха случили тези травми, може би нямаше да съм този характер и нямаше да съм онова момиче, което никога с нищо не се е примирило. Това е животът, за да бъдеш най-добрия спортист трябва всеки ден да вървиш по ръба и да си на върха на човешките възможности, за да си по-добър от останалите.
- Може ли да се каже, че България има патент "олимпийска титла от раз" - Христо Марков препарира съперниците в Сеул, а 12 години по-късно ти го направи по същия начин?
- Сега се замислих колко много символика има в нашата работа от 1996 г. до 2008 г. Числото "12" е доста застъпено в нашия тандем.
- Коя от трите крачки в сектора е най-важна и коя е най-трудна?
- Сборът от трите е най-важен, но най-любимата ми крачка е първата, тя е и най-трудната. Там може да спечелиш състезанието, може и да го загубиш, защото връзката между първа и втора крачка е най-сериозното предизвикателство в тройния скок.
- Би ли разказала някой куриоз от финала в Сидни?
- В момента, в който аз направих своя първи опит, точно тогава заваля, стана проблем с електронното изписване на резултата и всъщност аз знаех, че съм скочила над 15 м, но не знаех точния резултат. Всъщност разбрахме резултата от България, един приятел веднага се обади на Ицо и каза: "Браво, браво!", а той му отвръща: "Чакай, ние не знаем резултата". (смее се)
- Има ли шанс тройният скок отново да украси короната на леката ни атлетика догодина на Олимпиадата в Рио?
- Силно ми се иска да кажа "да". Стискам палци на Габи Петрова с цялото си сърце. На Олимпиадата не е най-важното да я спечелиш от първи опит, просто добър резултат от първи опит ти дава спокойствие, защото след това може да тръгнеш да рискуваш. Ако трябва да сме максималисти след този първи опит, наистина тръгнах на риск и исках да преследвам следващата си мечта - да направя световен рекорд, която така и не осъществих, но в крайна сметка осъществих много други.
- Кажи ни за състоянието на българския спорт, сравнено със Сидни, когато имахме петима олимпийски шампиони, как виждаш нещата?
- Тежко, нещата си имат своето изражение, не сме ние хората, които ще откриват топлата вода. В крайна сметка петима олимпийски шампиона срещу колко в Лондон? Статистиката сама говори. Като че ли искаме да кажем, че нещата се оправят, но в същото време нещата въобще не се оправят.
- Имаш ли рецепта как това да се случи?
- Естествено, но не знам дали моята рецепта е най-правилната. Всеки, който попитаме, си има своя собствена рецепта. Има пирамида, която да си я следваме, а основата на пирамидата винаги е в децата. Когато си вкарал 1000 деца в залата, имаш шанса да изкараш едно добро и талантливо дете, което наистина да има шанса да се бори за олимпийски медал. Когато тези деца са 100, този шанс изключително много намалява, когато са 10 пък въобще го няма. Веднага давам пример - 1995 г., когато аз станах европейска шампионка за девойки, ние бяхме отбор от 20 човека и почти нямаше човек от отбора, който да не беше финалист и да не беше между първите 16. От всички тези хора, аз бях единственият човек, който след това стигна до големите върхове. Сега колко човека пращаме на световни и европейски първенства за девойки?
- Сега отчитаме спечелена олимпийска квота като медал...
- България има много големи традиции в спорта, ние сме били четвърта нация по медали. Говорили сме си в годините, когато аз спечелих шесто място на Европейско, шесто място на Световно, тогава бях хокана, хулена. Още тогава казах: "Хора, това да си шести в света е нещо изключително голямо и то за една малка държава като България". Но ние сме свикнали с големите успехи.
Всеки ги иска и ги търси, но за да се случи реално това, трябва да стартираме отначало, да се влага в младите, в новото поколение. В противен случай просто ще си имаме някаква единици, на инат на малкото треньори, които са останали да работят в България, защото истината е, че много други държави започнаха да печелят медали благодарение на български специалисти. Това е тъжната истина.
- Следиш ли световните скандали в леката атлетика и какво е мнението ти?
- Нормално е да следя всичко, което се случва в леката атлетика. Тя ще бъде в моя живот до края на живота ми. Като че ли много скандали се събраха в леката атлетика. Спортът колкото повече се комерсиализира, толкова по-големи стават скандалите.
- Толкова големи грешници ли са руснаците, според теб?
- Те са на мишената, но в последно време и други имена започнаха да се спрягат, включително и една моя колежка, тройна скачачка, гъркиня. Много често оставам със силното убеждение, че от цялата тази игра на голямо ниво, страдат само атлетите, а според мен те са най-малко виновни.
- Голямо ли е изкушението, когато тренираш да се злоупотреби с шарените хапчета? Да си кажеш, че малко ако вземеш, резултатите ще скочат много...Ти как се опази от това нещо?
- Ние бяхме може би едни от първите, които попаднахме в новата система на Световната антидопингова агенция, в която подлежахме на контрол първоначално 24 часа, постоянно, даваш едни отчети за три месеца, ставаш затворник отвсякъде. Ако не си на посочения от теб адрес, следват наказания. Лека-полека стартираха кръвните проби, като в самото начало най-често се проверяваха дългите бегачи, нас по ни щадяха с кръвните проби. Контролът винаги е бил засилен.
- Лесно ли е да се изкушиш?
- Не знам колко е лесно. Това е въпрос на риск, дали си рисков играч, дали би могъл, дали не би могъл. Това пак е въпрос на личен избор и спортистът си носи последствията.
- Остава впечатлението, че без стимуланти, не могат да се постигнат високи резултати.
- Честно казано, не съм убедена в това. Прекалено много се спекулира с тази тема, прекалено много хора смятат, че това е най-важното, а забравяме, че най-важното е какво си направил на стадиона, на пистата. В крайна сметка, ако беше само това, то и вие щяхте да бъдете олимпийски шампиони. Не оставиш ли сърцето си на пистата или там, където тренираш, нищо няма да стане.
- Материалната база, условията ли са голямата болка на леката атлетика?
- Най-големият проблем. В България има много талантливи деца и не само в леката атлетика. Щастлива съм, че все повече родители се обръщат към спорта и водят децата си на спорт. Осъзнават, че това наистина е важно нещо. Спортът не е само форма на професия след време, той е нещо, което възпитава характери, учи, което е изключително важно. Не е случайно, че има много успели хора, които преди това са се занимавали със спорт. Макар да не са били добри спортисти, признават каква основа в характера им е дал спортът.
- Но как един родител да заведе детето си на места, където условията са лоши?
- Евала на родителите, че въпреки всичко водят децата си. Въпреки тежките условия моята най-голяма роля е аз така да запаля детето, че то да иска да идва всеки следващ път, независимо от условията. Друг е въпросът, че по принцип не би трябвало това да е най-голямата ми роля. Би трябвало да имаме добри условия, не казвам перфектни и детето само да иска да идва. Много е
трудно, тежки са условията и не за пръв път го казвам, не само аз, но и всички треньори, че най-тежкото нещо са базите. Оттам трябва да се стартира, не може една столица да няма лекоатлетическа писта, при положение, че това е един от основните олимпийски спортове. Няма къде да тренираме зимата и губим цял сезон.
КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ
- Тереза, разкажи малко за школата ти, може ли дадено дете да се занимава със спорт, ако няма талант?
- Разбира се. Аз мразя думата "талант", по-скоро има деца, които имат физически данни да бъдат лекоатлети, други имат физически данни да бъдат гимнастици и т.н. Но дали това ще се случи е отделен въпрос. В самото начало на моята спортна кариера не мога да кажа, че мен са ме определяли като талант. В мен виждаха наследство от баща ми, който е бивш рекордьор на 800 м. Понякога това наистина тежи, защото хората виждат в теб родителите ти. Всяко едно дете може да се занимава със спорта, който харесва и обича, защото за мен най-важното нещо е детето да идва с желание и оттам нататък нещата могат да се получат.
- Имаш ли проблем от смяната на полюсите - от работата с хлапетата до работата в НСА?
- Нямам проблем. Наистина работата с децата за мен е по-голямото удоволствие, там се чувствам доста по-добре, виждаш как се променят крачка по крачка, вървят напред.
- Ти си от спортистите, които най-често се ангажират с благотворителни каузи у нас. Кога реши да се посветиш на тях?
- Нямам спомен, но най-големият ми урок и учител в благотворителността беше една година след Олимпиадата, когато бях лице на Българския червен кръст. Там работих доста, видях доста, даже мислех да посетя места, които никога в живота си нямаше да посетя, ако не бях станала лице на БЧК. Като че ли там се пречупи нещо в мен. Когато има възможност да съм полезна с нещо, го правя.
- Кога си се чувствала най-щастлива в тези мисии и имало ли е момент, когато си била разочарована от нещо?
- Имало е много моменти, в които не съм се чувствала добре, разочарована е силно казано. Един от най-тежките моменти и до ден-днешен го помня - едно изоставено бебенце на 7 месеца в кувьоз. Прибрах се вкъщи и имах тежки емоционални изживявания. Но с двата дома за изоставени деца в Плевен имах много приятни изживявания.
- Твоите деца - Дарина и Калин ще се занимават ли с лека атлетика?
- Дъщеря ми, която скоро ще направи пет години, понякога я взимам с мен на стадиона и й харесва да е там, тича, повтаря всичко, което успява с каките. Но и много други неща й харесват, ходи на балет и на плуване. Ако избере да се занимава с това, единственото, което мога да направя, е да я подкрепя.
- Наричаш Христо Марков "втори баща", твоят треньор, с който триумфира в Сидни. Сега той работи в Катар, поддържаш ли връзка с него?
- Да, Ицо заема много важно място в моя живот като мой учител, ментор, треньор. Естествено, че той е човекът, към когото се обръщам всеки път, когато имам някакъв проблем. Сега в треньорската ми работа винаги се съветвам с него. Знам, че ще получа най-адекватното мнение.
- Мислила ли си докога ще продължи кариерата ти, ако не бяха тези зловещи контузии? Помниш ли болката от операциите?
- Слава Богу, няма болка. Наистина имах много големи притеснения, защото направих пет операции през годините. Имах притеснения, че в момента, в който се откажа, това ще има някакви последствия за мен, но слава Богу докторът, който ми е направил абсолютно всички операции, си е свършил добре работата и няма болка. Винаги съм смятала, че това е бил моят житейски път, всяко едно нещо ме е научило на нещо друго, оформило ме е, изградило ме е. Ако не се бяха случили тези травми, може би нямаше да съм този характер и нямаше да съм онова момиче, което никога с нищо не се е примирило. Това е животът, за да бъдеш най-добрия спортист трябва всеки ден да вървиш по ръба и да си на върха на човешките възможности, за да си по-добър от останалите.
- Може ли да се каже, че България има патент "олимпийска титла от раз" - Христо Марков препарира съперниците в Сеул, а 12 години по-късно ти го направи по същия начин?
- Сега се замислих колко много символика има в нашата работа от 1996 г. до 2008 г. Числото "12" е доста застъпено в нашия тандем.
- Коя от трите крачки в сектора е най-важна и коя е най-трудна?
- Сборът от трите е най-важен, но най-любимата ми крачка е първата, тя е и най-трудната. Там може да спечелиш състезанието, може и да го загубиш, защото връзката между първа и втора крачка е най-сериозното предизвикателство в тройния скок.
- Би ли разказала някой куриоз от финала в Сидни?
- В момента, в който аз направих своя първи опит, точно тогава заваля, стана проблем с електронното изписване на резултата и всъщност аз знаех, че съм скочила над 15 м, но не знаех точния резултат. Всъщност разбрахме резултата от България, един приятел веднага се обади на Ицо и каза: "Браво, браво!", а той му отвръща: "Чакай, ние не знаем резултата". (смее се)
- Има ли шанс тройният скок отново да украси короната на леката ни атлетика догодина на Олимпиадата в Рио?
- Силно ми се иска да кажа "да". Стискам палци на Габи Петрова с цялото си сърце. На Олимпиадата не е най-важното да я спечелиш от първи опит, просто добър резултат от първи опит ти дава спокойствие, защото след това може да тръгнеш да рискуваш. Ако трябва да сме максималисти след този първи опит, наистина тръгнах на риск и исках да преследвам следващата си мечта - да направя световен рекорд, която така и не осъществих, но в крайна сметка осъществих много други.
- Кажи ни за състоянието на българския спорт, сравнено със Сидни, когато имахме петима олимпийски шампиони, как виждаш нещата?
- Тежко, нещата си имат своето изражение, не сме ние хората, които ще откриват топлата вода. В крайна сметка петима олимпийски шампиона срещу колко в Лондон? Статистиката сама говори. Като че ли искаме да кажем, че нещата се оправят, но в същото време нещата въобще не се оправят.
- Имаш ли рецепта как това да се случи?
- Естествено, но не знам дали моята рецепта е най-правилната. Всеки, който попитаме, си има своя собствена рецепта. Има пирамида, която да си я следваме, а основата на пирамидата винаги е в децата. Когато си вкарал 1000 деца в залата, имаш шанса да изкараш едно добро и талантливо дете, което наистина да има шанса да се бори за олимпийски медал. Когато тези деца са 100, този шанс изключително много намалява, когато са 10 пък въобще го няма. Веднага давам пример - 1995 г., когато аз станах европейска шампионка за девойки, ние бяхме отбор от 20 човека и почти нямаше човек от отбора, който да не беше финалист и да не беше между първите 16. От всички тези хора, аз бях единственият човек, който след това стигна до големите върхове. Сега колко човека пращаме на световни и европейски първенства за девойки?
- Сега отчитаме спечелена олимпийска квота като медал...
- България има много големи традиции в спорта, ние сме били четвърта нация по медали. Говорили сме си в годините, когато аз спечелих шесто място на Европейско, шесто място на Световно, тогава бях хокана, хулена. Още тогава казах: "Хора, това да си шести в света е нещо изключително голямо и то за една малка държава като България". Но ние сме свикнали с големите успехи.
Всеки ги иска и ги търси, но за да се случи реално това, трябва да стартираме отначало, да се влага в младите, в новото поколение. В противен случай просто ще си имаме някаква единици, на инат на малкото треньори, които са останали да работят в България, защото истината е, че много други държави започнаха да печелят медали благодарение на български специалисти. Това е тъжната истина.
- Следиш ли световните скандали в леката атлетика и какво е мнението ти?
- Нормално е да следя всичко, което се случва в леката атлетика. Тя ще бъде в моя живот до края на живота ми. Като че ли много скандали се събраха в леката атлетика. Спортът колкото повече се комерсиализира, толкова по-големи стават скандалите.
- Толкова големи грешници ли са руснаците, според теб?
- Те са на мишената, но в последно време и други имена започнаха да се спрягат, включително и една моя колежка, тройна скачачка, гъркиня. Много често оставам със силното убеждение, че от цялата тази игра на голямо ниво, страдат само атлетите, а според мен те са най-малко виновни.
- Голямо ли е изкушението, когато тренираш да се злоупотреби с шарените хапчета? Да си кажеш, че малко ако вземеш, резултатите ще скочат много...Ти как се опази от това нещо?
- Ние бяхме може би едни от първите, които попаднахме в новата система на Световната антидопингова агенция, в която подлежахме на контрол първоначално 24 часа, постоянно, даваш едни отчети за три месеца, ставаш затворник отвсякъде. Ако не си на посочения от теб адрес, следват наказания. Лека-полека стартираха кръвните проби, като в самото начало най-често се проверяваха дългите бегачи, нас по ни щадяха с кръвните проби. Контролът винаги е бил засилен.
- Лесно ли е да се изкушиш?
- Не знам колко е лесно. Това е въпрос на риск, дали си рисков играч, дали би могъл, дали не би могъл. Това пак е въпрос на личен избор и спортистът си носи последствията.
- Остава впечатлението, че без стимуланти, не могат да се постигнат високи резултати.
- Честно казано, не съм убедена в това. Прекалено много се спекулира с тази тема, прекалено много хора смятат, че това е най-важното, а забравяме, че най-важното е какво си направил на стадиона, на пистата. В крайна сметка, ако беше само това, то и вие щяхте да бъдете олимпийски шампиони. Не оставиш ли сърцето си на пистата или там, където тренираш, нищо няма да стане.
- Материалната база, условията ли са голямата болка на леката атлетика?
- Най-големият проблем. В България има много талантливи деца и не само в леката атлетика. Щастлива съм, че все повече родители се обръщат към спорта и водят децата си на спорт. Осъзнават, че това наистина е важно нещо. Спортът не е само форма на професия след време, той е нещо, което възпитава характери, учи, което е изключително важно. Не е случайно, че има много успели хора, които преди това са се занимавали със спорт. Макар да не са били добри спортисти, признават каква основа в характера им е дал спортът.
- Но как един родител да заведе детето си на места, където условията са лоши?
- Евала на родителите, че въпреки всичко водят децата си. Въпреки тежките условия моята най-голяма роля е аз така да запаля детето, че то да иска да идва всеки следващ път, независимо от условията. Друг е въпросът, че по принцип не би трябвало това да е най-голямата ми роля. Би трябвало да имаме добри условия, не казвам перфектни и детето само да иска да идва. Много е
трудно, тежки са условията и не за пръв път го казвам, не само аз, но и всички треньори, че най-тежкото нещо са базите. Оттам трябва да се стартира, не може една столица да няма лекоатлетическа писта, при положение, че това е един от основните олимпийски спортове. Няма къде да тренираме зимата и губим цял сезон.
КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ
