Той е Тервел Пулев. Със сигурност от най-известната боксова фамилия в България. Не само заради брат му Кубрат, а и защото баща им Венко е един от най-добрите на ринга преди време. Тервел е роден на 10 януари 1983 година. Занимава се с бокс от дете, многократен републикански шампион при юношите и мъжете. Дългогодишен национален състезател. Двукратен носител на купа "Странджа", бронзов олимпийски медалист от Лондон 2012 година. Вече стъпва все по-уверено и на професионалния ринг, където има 10 победи от 10 мача. Тервел ни посреща в боксов клуб "Пулеви", където разговаряме. Ето го в малко по-различна светлина ексклузивно пред агенция БЛИЦ.

-Тервел, наближава мача ти срещу американеца Анкона, готов ли си?
-Старая се да се подготвя добре. Противникът ми е по-тежък с пет килограма. Идва от тежка категория е и не може да свали повече. Очаквам да е по-силен физически от мен.

-След този двубой имаш ли вече назначен следващ мач?
-Засега съм концентриран само върху предстоящата среща. Има други дати, но въобще не е време за това, а съм съсредоточен само върху мача на 8 юни.

-Нека те върна в детството ти, кой ти подари първите ръкавици?
-Първите ръкавици са ми подарени от баща ми. Той ги направи по поръчка. Поръча ги в завода в Русе. С тях сме се боксирали. Бях много малък, на 5-6 годинки.

-Какво време беше тогава, в което си израснал?
-Нещата бяха малко по-различни от сега. Светът се промени от тогава, всички го виждате. Например, ако говорим за бокса, тогава в един клуб в България всички тренирахме с едни и същи ръкавици, а сега всеки си има персонални. Както сега всеки има личен телефон в ръката, а преди се ходеше и се говореше от уличен телефон. Беше съвсем различно.

-Какво дете беше? Правеше ли лудории?
-Да, правех (смее се). Но от една страна за мен това е хубаво. Защото здравото дете прави пакости. Болното детенце за съжаление не може да прави пакости, лежи в една подредена стая и не може да разхвърля дори. Пораснах по нормален начин. Баща ми беше много широко скроен човек и държеше да ме научи как да се държа в живота, в обществото. Как да подхождам към жената, с която ще бъда, но никога не е бил прекалено стриктен към белите.

-Отстъпваха ли ти като най-малко дете?
-Да, да, правени са ми компромиси. Много обичам брат ми и трите ми сестри. Гледали са ме като най-малко дете.

-Спомняш ли си любимата си детска играчка?
-Бяха малко трудни времена. 89-90 година съм бил на 6-7 години и тогава в България беше трудничко. Пазаруваше се с купони, спомням си много добре купонната система. Редене на опашки, нямаше основни продукти. Играчките бяха по-друг вид – дървени, например. Не се чупеха толкова лесно и издържаха по две-три години. А не като сега на рождените дни на децата им подаряват по 20 подаръка, а в утршния ден повечето са счупени. В момента отвсякъде сме консуматорско общество. И пак стигаме до разликата във времената.

-Можеше ли да станеш друг, а не боксьор?
-Аз съм вид хамелеон, мога да бъда и друг. Не мога да кажа, че влизам в клишето боксьор. Но със самото ми прохождане съм закърмен с бокса и така ми е бил предопределен животът. Иначе и сега следя популярните спортове. Със съпругата ми гледаме волейбол, ходим на мачове на националния отбор. Независимо, че не е бокс, следя и другите спортове. Имам познати в други спортове още от ученическите ми години.

-Какъв беше в училище?
-Вървеше ми училището, колкото и нескромно да звучи. Бях отличник до едно известно време. След това се научих на по-съкратен начин, но с повече интелект и концентрация – седях в час и слушах, а след това не учех уроците вкъщи. На контролните пишех това, което бях разбрал в час. Това е начин, по който си концентриран и след това го пресъздаваш, когато те изпитват.

-Сега всички очакват да кажеш, че си биел децата наред в училище.
-О, не, не... Между децата е нормално да стават често спречквания. Въпреки това баща ми така ме беше възпитал, обръщаше много внимание на това да няма своеволия в упражняването на безмислена сила. Хиляда пъти ми е казвал да предупреждавам човека, с когото имам някакво търкане. Да му кажа няколко пъти – остави ме на мира, не ме притеснявай, не ми е приятно. Винаги е държал да предупреждавам. Това, че съм боксьор, не може да се каже, че е дало отражение и съм използвал сила сред учениците или приятелите ми. И така ми остана и до днес, не изпитвам потребност да прилагам сила на хора, с които не сме на ринга.

-Имаше ли любим предмет?
-Не случайно завърших право, любимите ми предмети бяха разказвателните – български език и литература и история, география – също. Като математиката и точните науки ми бяха по-трудни, не ми бяха сила. Трябва да седна и да се концентрирам, за да успея. Това си ми е останало като силна черта и го развих в университета, като записах и завърших право.

-Вълнуваш ли се от историята? Често с брат ти говорите на тази тема и хората мислят, че го правите с някаква цел.
-Ние така сме възпитани. Не е самоцелно, а от любов към България и историята ни. Един път бях със сина ми на Вечния огън до Александър Невски и две испанки ме видяха и ме питаха какво е това. Казах им какво е, разказах им каква е символиката. Винаги, когато имам възможност, ми е приятно да говоря на тази тема. Смятам, че ние трябва да си спомняме историята. Не да лежим мързеливо на нея, не казвам това. Но покрай този преход отблизо 28 години с всички нововъведения… Навлязоха чужди празници в България. Нашите деца в България не знаят, когато има почивен ден защо почиват, какъв празник или събитие отбелязваме, за тях това е обикновен почивен ден. Но когато е Хелоуин всички са с маски, по заведенията навсякъде знаем, че е Хелоуин. Но не знаем, че има празник на народните будители. Или кога честваме празник на Съединението. Този преход разми доста нещата за добро или за лошо – всеки си има гледна точка. Трябва да мислим за историята, да я знаем, да я познаваме, да говорим. Защото нашите деца какво ще запомнят?! Хелоуин и една камара ненужни глупости, които се говорят по телевизиите. Историята ни дава самочувствие, не трябва да забравяме кои сме ние, и откъде идваме.

-Кой беше най-трудният момент в детството ти? Може би, когато загубихте майка ви?
-Не мисля, че има какво да говорим по тази тема, прекалено е лична. Загубил съм майка ми и мисля, че съм го преодолял. И съм продължил напред. Имах уникална връзка с майка ми. Усещах любовта й и благодаря за всичко.

-А когато си отива баща ви?
-Беше друго, защото бяхме доста по-големи. А и баща ми беше на възраст.

-Как се опазихте от улицата?
-Много просто. Чрез спорта. Това ни задържа в системата на спорта и имахме определен режим. Даде ни и цели в живота. Защото когато нямаш цел и няма какво да правиш и в мозъка ти се въртят какви ли не глупости си способен на всичко. Ние сутрин отивахме на училище от 7 часа, след това тренировка, след това отново на училище и вечерта нова тренировка. Така се прибираш вечер скапан и заспиваш. Реално в този добре структуриран график нямаш енергия и време за глупости.

-Защо е по-лесно да критикуваш, отколкото да похвалиш?
-Всеки избира позицията, която да заеме. Но ще ви кажа, че и двете са само говорене. По-трудното е да действаш, да направиш нещо. Действието е обратното на страха. Все пак се научих да гледам положителното и ако мога, да похваля.

-Каква е мечтата ти?
-Моите мечти до тук съм ги изпълнил, имам медал от Олимпиада, имам хубаво семейство и две прекрасни деца. С правото ми се сбъдна желанието, но сега искам да се реализирам. Искам като спра със спорта да се справя и в тази насока.

-Един въпрос към като дипломиран юрист. Настъпиха времена, в които потърпевшите често излизат виновни...
-Като ходя на стаж в съда и говоря със съдиите, ми разказват как са се изменили нещата след влизането ни в ЕС през 2008 година. Дават ми пример с определен казус. Как съдът не може да си свърши работата, защото посдъдимият има повече права отколкото съдът. Подсъдимият е болен, не може да му се направи нищо – имал аневризма в мозъка и от заседанието можело да му стане нещо. И това дело не влиза в съдебна зала години за някаква измама. И човекът е на свобода. А хората, които са измамени как се чувстват? И затова не са удовлетворени от съдебната система и не вярват на държавата.

-Защо все още изненадваш хората и не могат да приемат, че един спортист може да бъде умен и да завърши право?
-Това е вид страх. Може би ги е страх, когато чуят за някой, че е успял и е повече от тях и гледат да избият комплекс. В една малка страна, когато си повече от някой друг, искат да те смачкат, а тези хорица не гледат да отидат да се потрудят, за да успеят. За радост,  много повече хора ценят и подпомагат успелите. Всички тези, които през годините емигрираха, видяха какъв труд коства всичко навън. Така, че тази вълна от емигранти един ден може да се върне с начин на мислене и манталитет от развитите страни.

-Страстта ви с брат ти е шахматът.
-Още от деца баща ни ни научи да играем. Първо ни биеше и ни показваше, а след това започна да губи от нас. Постепенно си развихме това хоби.

-Беше казал, че през годините много хора са искали или са правели така, че да се откажеш от бокса. Защо?
-Много просто. Аз съм такъв човек, че когато има нещо, го казвам. В интервюта съм казвал някои истини и съм бил неудобен. И им е по-лесно да ме ликвидират. Например, аз не съм от ромски произход и не се радвам, че съм на лагер в националния отбор и че сме на храноден или имаме екипировка. Моята мечта е била да взема медал от Олимпиада. Докато тези момчета от махалата – когато им помогнат да вземе някои медал и казват, благодаря на еди кой си... Само че аз благодаря на родителите ми, които са ме създали и са ми дали основата, на моя личен треньор, който ме е научил да играя бокс и… за федерацията или за някой некадърен треньор в националния отбор - нищо. И те почват да недоволстват. Само че аз не съм от ромски произход - без изобщо да го казвам с лоши чувства към ромите.

-Преди Олимпиадата в Лондон 2012 година имаше три поредни операции на носа. Хората не знаят на практика какво се случва, а след това лесно критикуват. Обижда ли те това нещо?
-Не, приемам го. След като те не знаят и не са наясно със ситуацията. Нека да хулят, те са полезни и без тези хора нямаше да успея да стигна до това ниво. Трябват и ти, така те мотивират. Даже съм им благодарен.

-На кого посвещаваш победите си?
-Ще спомена баща ми, моя личен треньор, които са ми помогнали. Има и други хора, които са помагали, не съм ги забравил и съм им го показал лично.

-Тежи ли ти известността на брат ти?
-Не. Когато съм бил по-малък, може би ми е тежала. Но когато пораснах, вече съм над тези неща. Радвам му се истински и го обичам, искам да успява и дори с каквото мога му помагам. Чувал съм хора, които казват – той иска да е като брат си. Не, не е така. Аз не искам да приличам на брат ми. Възхищавам се на качествата му, но той си е той, а аз съм си аз. Аз искам и съм себе си.

-Има ли мръсни игри в бокса? Спомняш си организацията около мача на Кубрат с Кличко.
-Вие сте го видели. Аз бях и по-близо и видях много повече. Виждал съм с очите си още по-брутални неща и никой не може да ме убеди, че не е така. И ако го кажа, някой може би ще ми се смее. И за ръкавици, и за подход и за начин на действие. Мислят ни за някакви наивници, а в същото време ние тези номера сме ги виждали още в училище, както се казва. На това ниво се изненадваш, когато виждаш такива дребни тарикатлъци, чак е смешно да видиш световен шампион от 10 години да изпад в жалка ситуация.

-Съвременният бокс само пари и наддаване между спонсори ли е?
-Професионалният бокс е бизнес и пари. Не е лъжа. Но като спорт е на ринга, не може да кажем, че е само бизнес и пари. Там нивото е много високо.

-А ако нямаш добър мениджър зад гърба ти?
-Трябва и да успяваш да се ориентираш в ситуацията, кой може да те промотира по-добре. Има голямо значение. Ето един Мейуедър има много добри съветници и виждаме как се развива.

-Ще станат ли синовете ти спортисти?
-Ще настояваме да са активни деца, да са здрави и с тонус, а не някакви мързеливци, които лежат и не могат да се помръднат. Но каквото искат и каквато цел имат – нека да я следват. Ако иска да стане цигулар, няма да му кажа – не, ти ще си спортист. Това е личен избор. Смятам, че професията трябва да ти идва от сърце и с желание. Защото, ако всеки ден ти е мъка, как ще се развиваш?!

-Какво означават за теб парите?
-Много са необходими, живеем в пазарна икономика. Не може без тях, но и не трябва да бъдат единствена самоцел. В нашето детство беше друго, не ти трябваха много пари, заплатите бяха символични, цените също. По-различен беше у нас, разчиташе се на това, че всички бяха много по-социални. Например, съседът можеше да ти помогне и да ти отремонтира колата. Но тези времена отминаха, това е някаква романтика, която остана в миналото. Аз се чувствам и сега добре. Чарлз Дарвин казва, че оцелява най-адаптивният и приспособимият.

-Справяш ли се в кухнята?
-Не мисля, че ще ми се опре, но и нямам това време. Майка ми беше главен готвач. Баща ми е от сладкарска фамилия. Като дете ни правеше домашен сладолед. Но аз нямам афинитет към готвенето, правя си само бързи закуски.

-Правим интервюто във вашия спортен център. Защо го отворихте?
-Идеята се роди с моя треньор, докато се местехме от един в друг клуб. Тогава имахме за цел един ден да направим наша зала. Този момент се роди преди няколко години. Имахме време и финанси и нещата се получиха. Идват деца, има интерес, което е хубаво. Повечето деца тренират за двигателна култура, тренировките им играят роля на час по физическо. Стараем се да направим, каквото можем и се радваме, че има много деца.

-Винаги имате български агитки, които ви подкрепят по време на мачовете?
-В началото говорихме за хората, които критикуват, но аудиторията да не остава с впечатление, че това са голяма част. Аз смятам, че са малка част, а повечето ни уважават. Всеки ден по улицата като вървя, ме спират и искат да ми стиснат ръката. Или се обръщат и казват – това е Тервел Пулев. Това е уважение. Или да мине някой да ти каже – браво, продължавай така. Това е безценно…
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ