Тони Адамс (46 г.) е прекарал цялата си кариера в Арсенал и е считан за един от най-големите в цялата история на клуба. И точно защото е сред най-големите, от 9 декември 2011 г. насам пред стадион „Емирейтс” бившият защитник се радва на своя собствена статуя. Но това е едната страна на медала. Другата е далеч по-мрачна – в огромна част от кариерата си дългогодишният капитан на Топчиите е бил пропаднал пияница, на границата между живота и смъртта…

- Мистър Адамс, свирите ли още на пиано?
- Не, от известно време не. Но когато спрях да поркам след Евро’96, свиренето на пиано беше част от терапията ми. Упражнявах се всеки ден. Исках да се науча да се концентрирам, да се откъсвам, да мисля за нещо друго, а не за шибания алкохол. Но това вече ми се отдава и без да седна на пианото.

- Но поне за Коледа сядате да посвирите, нали?
- Трябва да ви разочаровам, но не го правя. Така и не успях да стигна нивото на Моцарт, само си дрънках. Дъщеря ми отдавна ме изпревари на пианото. Вкъщи тя отговаря за музиката. А аз предпочитам да слушам.

- Спомняте ли си за първия си ден без поркане след 13 години зависимост?
- Първият уикенд ми е като в мъгла, спомените ми са много неясни. Но мога да кажа съвсем точно, че ми беше писнало от всичко. И повече не исках да съм алкохолик.

- Имаше ли някакъв конкретен повод да спрете?
- Поводите са достатъчно, даже и в годините преди това. Но аз ги игнорирах, докато не се превърнах в човек, какъвто не исках да бъда. Но за да стигна до този извод, ми беше нужно известно време.

- Колко време трая отказването?
- Започна в онзи уикенд, след това в понеделника посетих сбирка на Анонимните алкохолици и така до днес. Защото знам, че ако пак съм слаб, алкохолът ще ме победи.

- Кога решихте да разкриете публично преживяванията си като зависим в книгата "Addicted"?
- Това стана през 1998 г., 2 години след като бях спрял. Това беше и част от терапията, за да отработя преживяното.

- Не беше ли писането на книгата сглобяване на счупени спомени?
- Да, естествено. Защото се опитвах да игнорирам всичко, а много неща се изгубиха с пиенето. После ми се наложи да сглобя цяло десетилетие. Беше много болезнено преживяване. Но кой би си признал, че не е суперспортсмен, какъвто е изглеждал в публичното пространство, а пропаднал тип - един мизерник?

- А как изобщо започнахте с поркането?
- Бях 17-годишен и не ми беше толкова сладко, но ми допадаше как алкохолът ми влияе. Когато пиех, ставах по-сигурен в себе си и по-освободен.

- Вродена ли е склонността към алкохолизъм, или е по-скоро последствие от социализирането на човека?
- На базата на моя опит мога да кажа, че има и от двете.

- Като млад играч можехте ли изобщо да отказвате пиене, когато са ви го предлагали?
- Можеш да откажеш всичко, но трябва да си готов да живееш с последствията. През 80-те години в английския футбол отборното поркане беше нещо свещено, също както и отборната молитва в църквата. Ако не се бях присъединил, щях да съм аутсайдер. Затова участвах. Но не искам това да звучи като алиби. Порках си с удоволствие.

- Световният шампион от Мондиал 1966 Джими Грийвс е инжектирал портокали с водка, които е ядял по цял ден, за да крие зависимостта си. Какви трикове използвахте вие?
- Алкохолизмът отслабва тялото като всяка друга болест. А това, естествено, не пасва на имиджа на спортистите. И затова правех големи разходи, за да не ме види никой в безпомощно състояние.
Никой не трябваше да вижда, че нощем спях в коридора или че сутрин по половин час не можех да си приготвя сака, или казано още по-точно, никой не трябваше да вижда, че съм развалина. Въпреки че тогава активното поркане на бара с компания в настроение, парадоксално, беше признак за жизненост. Колкото повече можеш да носиш, за толкова по-голям мъж те смятаха. Така че не трябваше да крия самото пиене, а само фаталните последствия от него.

- Кой знаеше, че пиете много?
- Повечето ми съотборници и мениджърът Джордж Греъм знаеха колко употребявам, но и за тях, като за мен, това не беше болест. Само жена ми разпознаваше опасността, но нейните предупреждения срещаха стената.

- По колко пиехте?
- Обикновено седмицата изглеждаше така – порках от неделя до сряда, a след това изтрезнявах до събота. След това всичко започваше отначало.

- Как се тренира с махмурлук?
- Най-добре е да не тренираш изобщо. Затова първата бира за отскок я пиех още преди тренировка. А след един определен момент толкова бях привикнал към пиенето, че не правех разлика между 1 бира и 20.

- Играли ли сте пиян в официален мач?
- Да, на няколко пъти в края на алкохолната ми кариера, когато съвсем бях изгубил контрол.
Тогава виждах двойни и топката, и съотборниците ми и собствените ми крака и правех грешки, които решаваха мачове. Джордж Греъм трябваше на момента да ме изважда от игра. Но съм доволен, че не го направи. Защото иначе щях да пия до смърт.

- Имате повече от 500 мача за Арсенал, станахте 4 пъти шампион, взехте и КНК. Щяхте ли да сте по-добър футболист, ако не пиехте?
- Със сигурност! Но имах късмет, че по онова време не бях единственият играч, който не пускаше бутилката...

- Бяхте част от легендарната четворка в защитата на Арсенал със Стив Боулд, Лий Диксън и Найджъл Уинтърбърн. Поркахте ли си заедно?
- Не. Аз се наливах в кръчмата до къщата ми. Затова и никога не ми се случи да пия с нашия нападател Пол Мърсън (друго легендарно пиянде, комарджия и наркоман). А това беше учудващо. Защото по онова време всеки лондончанин си бе пил с него поне по веднъж.

- Няколко пъти ви хващаха да карате пиян до козирката и затова бяхте даже в затвора. Няколко пъти сте се били по заведения. Алкохолът ли ви правеше толкова агресивен?
- Най-вероятно. Със западането идва и оскотяването. А 3-те месеца в затвора направиха всичко още по-лошо. Въпреки че там не можех да пия, не оставих бутилката. Защото през цялото време вътре си мечтаех за поркане. И то не за едно питие, ами за 100. И когато излязох навън, порках по-здраво отвсякога.

- Страхувахте ли се да не умрете заради поркането?
- Да! Страхувах се от смъртта, а фактът, че бях пияница, се отразяваше много зле психически на семейството ми. Но този страх го потисках с алкохол. Бях в омагьосан кръг.

- Може ли в днешно време един алкохолик да се наложи в английския футбол?
- В никакъв случай! Физическото натоварване стана много по-голямо. И процесът на подбор вече просто не допуска играчи с големи колебания във формата. Повратният момент дойде с основаването на Висшата лига през 1992 г. С тази нова ера дойдоха и големите кинти. А тях ги печелеха само тези, чиито тела си струваха инвестицията. Днес за момчетата има други опасности като зависимостта към комара, манията за пазаруване или себелюбието. Всичко това води дотам, че някои рухват, въпреки че изглеждат мощни като машини.

- Назначението на Арсен Венгер през лятото на 1996 г. ли бе повратният момент за вас?
- Бях спрял с поркането 6 седмици преди той да дойде. Или както се казва: учителят идва тогава, когато е готов ученикът.

- И какво научихте от него?
- Чак при него, вече 30-годишен, станах истински професионалист. 13-те години преди това бяха анархия и опити за саморазрушение. И само благодарение на това, че физиката ми беше по-добра от нормалното, изобщо можех да бъда спортист. Венгер ме научи как да се грижа за тялото си и как системно да се натоварвам. Така той ми подари още 6 години футбол, в които можех да играя на абсолютния лимит и през 2002 г. спечелихме дубъл и краят на кариерата ми беше триумфален. Затова съм много благодарен на Венгер.

- Сега сте треньор. Какво бихте направили, ако някои от играчите ви е зависим от алкохола?
- Ако иска да му помогна, ще му помогна. С всички средства, които са на разположение. И благодарение на фондацията ми ще го изпратя в свързаната с нея клиника, която ще му повлияе.

- Липса ли ви алкохолът сега?
- Не. Ако ми липсваше, това щеше да значи, че копнея за смърт.

- А липсва ли ви футболът?
- Той да. Но гледам да не го казвам на висок глас, защото имам чувството, че аз не му липсвам.

Превод, вестник "7 дни спорт"