Трайко Соколов е роден през 1951 г. Играл е за "Локомотив" (Сф), “Родопа” (Смолян), "Ботев" (Пд), "Миньор" (Пк) и “Хибърниънс” (Малта). Има 298 мача и 45 гола в "А" група (258 мача с 34 гола за "Локомотив"). Шампион на България през 1978 г., бронзов медалист през 1979 г. и финалист за Купата на Съветската армия през 1975 и 1977 г. Има 4 мача за "А" националния отбор. В евротурнирите има 12 мача и 1 гол. Бил е треньор на “Локомотив” (Сф), “Чардафон” (Габрово), “Флориана” (Малта). Сега е мениджър.

 

- Аз сам отидох на стадиона през 1965 г. Отраснах в Драз махала в района на Централна гара. Тогава игрището на “Локомотив” беше на Захарна фабрика. Първият ми треньор е бате Данко Роев, лека му пръст. Той е най-големият.

- Кой беше първият ти успех? Освен Йордан Стойков – Бумбо и Боко Димитров кои други футболисти бяха в юношеския тим?

- Освен тях мои съотборници бяха още Николай Костов – известен вратар на “Родопа” (Смолян), “Хасково” и други отбори, Здравко Данков – Бомбата, братя Христови, така наречените Фъркелите. Не станахме шампиони при юношите, загубихме на полуфинала от пловдивското “Локо”.

- Спомняш ли си дебюта при мъжете?

- Разбира се. На 18 години дебютирах с отбора на ЖСК “Славия” срещу “Чардафон - Орловец” (Габрово). Започнах като титуляр в средата на терена с Тодор Колев и Ивайло Георгиев. Паднахме с 1:2.

- Това кошмарно обединение през 1969 г. как се отрази на “Локомотив”?

- Трагично се отрази и на “Славия”, и на нас. Обединението се прие на нож от феновете и на двата отбора. Беше все едно да събереш огъня и водата. Специално от “Локомотив” 7-8 човека директно приключиха спортната си кариера като например две от големите фигури – Спиро Дебърски и Иван Деянов. Никола Котков отиде в “Левски-Спартак”, Пацев и много други спряха. Повечето играчи бяха слависти. В съблекалнята имаше напрежение, конфликти.  

- Не е ли имало открито деление на локомотивци и слависти в новия тим на ЖСК “Славия”?

- Открити конфликти не е имало, но скандалите витаеха във въздуха. Имаше разделение. Показателна е и реакцията на нашата публика. Локомотивските фенове не идваха на мачовете ни в „Овча купел”. Викаха ни “Бели сажди”. Те, феновете ни, се

 

вдигнаха бунт

 

срещу обединението. Писаха открито писмо от името на транспортните работници до Тодор Живков. Знаеш ли, че той парадираше с това, че бил притежател на членска карта №1 на “Локомотив” (Сф)? Казаха ни, че бай Тошо е викал хората, взели решение за обединението и им се е накарал. Наредил им е: “Този хибрид да се разтури незабавно!”. Дали е истина, или не е, не знам. Факт е, че няколко месеца по-късно се отделихме със “Славия” и този несполучлив брак приключи.

- Като войник обаче теб те пратиха в “Родопа” (Смолян).

- Не съжалявам за това, тъй като там натрупах опит. Там се събрахме все юноши на силни клубове – Варадинов, Ковачев, Гологанов, Тасев, Атанасов. През лятото на 1971 г. играхме контрола с “Ботев” (Пд). Харесаха ме. Привличането ми стана по интересен начин. От “Родопа” ни пуснаха в отпуска, отидохме с приятелска компания в Несебър. Изненадващо получавам повиквателна: “Незабавно се явете в поделение 60020 в Пловдив”. Тръгнах с влака и директно при майор Никола Миланов – Чопъра, който после се превърна в легенда в ЦСКА. “Я си вземи багажчето и отивай в Дома на армията. Там ще стоиш, докато аз не ти кажа”, ми нареди началникът. Стоях 10 дни сам в Пловдив, без една стотинка в джоба. Така почнах в “Ботев”. Чопъра беше стриктен, невероятен организатор. В АФД-то имаше още двама майори – Виден Апостолов и Динко Дерменджиев. Играх като титуляр целия сезон 1971/1972. След един мач срещу “Лъсков” (Ямбол) отидох при Чопъра да го моля да ме пусне отпуска. Той обаче се опъна: “ Не може!”. Попитах го защо. “Казва се: “Слушам!”, сряза ме Миланов. От този момент в мен нещо се пречупи. По най-бързият начин се изнесох към София. Чопъра ми се сърдеше после години наред.

- Печелите с “канарчетата” Балканската купа. Разкажи нещо повече за тези финали с “Вардар” (Скопие)...

- Играеше се на разменено гостуване. Първата среща спечелихме с 5:0, на реванша обаче като ни насметоха – за нула време стана 4:0 за “Вардар”. В последната минута вратарят ни Карушков спря топката между краката си, иначе резултатът ставаше 5:0 и трябваше да играем продължения. Така станахме балкански шампиони. “Ботев” си беше силен тим с големи фигури. Треньор ни беше Георги Чакъров. Бяха приятни и земни хора.

- Как те посрещнаха “старите пушки” в “Локомотив”?

- Първоначално бях резерва. Резултатите ни не бяха супер, но хората се радваха, че сме пак отделен отбор, а не придатък към “Славия”.

- Твърде бързо се разделяте с легенда като Георги Берков. Какво се случи всъщност?

- Ами просто на някои хора Берков не им беше вече удобен. Пречеше им да си правят, каквото искат и да го карат по-лежерно, и се наговориха да го махнат. Станаха едни срамни изпълнения, направиха на Берката постановка. “Етър” ни би с 6:0 насред София и на другия ден бате Гошо беше сменен. По онова време имаше едно популярно безалкохолно “Етър”, което струваше 5 стотинки. Точно тогава излезе лафът, че в София

 

“Етър”-ът се

продава вече

по 6 стотинки

 

Иначе Берков беше човек, достоен за уважение. Викаха му Белия орел. 13 години общо в кариерата си е бил начело на “Локомотив”. Няма друг с толкова дълъг стаж начело на тима.  

- На кой треньор си задължен най-много?

- На Данко Роев. Васил Методиев също беше изключителен треньор. Тъпотиите, които правехме, минаваха покрай ушите и очите на Шпайдела. За това имаше и такива големи успехи. Не крия, че някои даже прекаляваха. На един лагер в провинцията в стаята бяхме 4-5 души. Всеки пали по фас, плющим карти, белотче нещо. Към 22,30 Методиев тръгна на обиколка по стаите да следи за режима. Шпайдела само отвори вратата, а то нищо се не види. Цялото помещение потънало в цигарен дим. Шпайдела се взира в пушека, ама не може да различи момчетата кой кой е. Каза само: “Абе, отворете поне прозореца, че ще се задушите, бе”. Голям психолог беше. Не държеше гарез, носеше на майтап. Намираше изход от всяка ситуация. Начко и по-старите футболисти измислиха един номер: слагаха кофа с вода над вратата. Шпайдела като тръгнеше на проверка, както отвори вратата, кофата - върху него. Но той не се сърдеше. Всички футболисти го обичахме.

- През есента на 1977 г. дебютираш в европейските турнири. Защо допуснахте този погром 1:6 от “Андерлехт” в турнира КНК, и то в София?

- Мачът с “Андерлехт” беше кошмарен. Разпраха ни с 1:6 насред “Васил Левски”! А уж играта беше равностойна, да кажеш, че са ни смазали – няма токова нещо. Обаче ние се скъсахме да пропускаме. Аз и Начко Михайлов профукахме две дузпи. Първата изпълни Начко, който рядко пропускаше – улучи гредата! После дойде и моят ред. Бих слабо, вратарят уцели ъгъла и изби топката. Ван дер Елст май ни вкара 4 гола, на гостите им тръгна играта. След резила ни събраха целият отбор да даваме обяснения в кафенето на Централна гара. Генерал Митрев – шефът на секцията, ни попита: “Добре де, сега кво праиме?”. Ние мълчим. “Андерлехт” беше горчив хап. Този мач обаче ни направи шампиони през 1978 г. Белгийците ни дадоха урок как трябва да се играе футбол.

- Беше ли уреден мачът с “Левски” 3:3 през 1978 година?

- Ще ти кажа истината. Много се опитват да кажат, че сме купили мача, че бил уговорен. Знам истината от първо лице. Обстоятелствата бяха точка за точка, гол за гол с ЦСКА. Левскарите сами решават заради случката от предната година на финала, че е по-добре “Локомотив” да стане шампион, отколкото вечният им враг. Домакинът на “сините” ден преди мача влиза в съблекалнята и им казва: “Ако вие утре направите Чорбата шампион,

 

ще подпаля

екипировката

в склада и ще

си бия камшика!”

 

И така те решават да ни помогнат на нас.

- Какви премии получихте за титлата?

- Премиите бяха регламентирани. За победа от първенството взимаш 80 лева, а за международните – по 120-140. За златните медали ни дадоха по 1200 лева.

- Да поговорим за епопеята в турнира за Купата на УЕФА през 1978/1979. Кой беше най-силният ви мач?

- Първият срещу “Ференцварош”. Унгарците бяха с 9 души национали. Централният им нападател Нилаши го знаеше цяла Европа. В София ги смачкахме – 3:0 с великолепна игра! Аз вкарах третия гол от пряк свободен удар. Стрелях над стената и препарирах вратаря им Жибораш. Голяма тръпка ни беше този мач на всички. На реванша обаче те ни натикаха в нашата половина и само късметът ни отърва от отпадане. Паднахме само с 0:2 и продължихме напред в турнира. Интересни бяха и мачовете ни с “Монако”. В София Начко им заши 4 гола за великата победа с 4:2. В Монте Карло пък аз се сбих с един от тъмнокожите им футболисти, и то в 89-ата минута при 1:2. Ние елиминирахме “Монако”, но не взех участие в мачовете срещу “Динамо” (Киев). Наказаха ме за две срещи. Много изненадахме цяла Франция. Те бяха много надути, местните вестници също изглежда ни бяха отписали предварително. Спомням си, че едно издание написа: “Ето ги българите, взели са си и готвач”. Имаха предвид Начко Михайлов. Обаче именно

 

“готвачът”

се превърна в

техния палач!

 

Набута им общо пет гола. След като елиминирахме “Динамо” (Киев), отпаднахме от най-слабия противник – от “Щутгарт”. Шефовете бяха уволнили Васко Методиев по неизвестни за нас причини и Апостол Чачевски се върна от Кипър. Той ни водеше срещу немците. Най-големият виновник за загубата в Щутгарт беше един сръбски съдия - Рауш. Тоя ни закла!

 
- Кой е най-добрият футболист, срещу когото си играл?

- Диего Мародона е най-великият. Играл съм веднъж срещу него. Аржентина тъкмо бяха станали световни шампиони... През април 1979 г. на “Монументал” паднахме с 1:2. 80 000 души на трибуните. Страхотен шум, като ревнат тези хора, забравяш къде се намираш. После играхме контрола и в Кордоба със сборен тим на областта и завършихме 0:0. С турнето в Южна Америка е свързана и една забавна случка. До Буенос Айрес летяхме с “Джъмбо джет” 12 часа през океана. По едно време стюардесата обяви: “Внимание, уважаеми пътници, летим в момента над екватора”. Тогава Борислав Хаджиев – Шмайзера, се надигна и започна да се взира през илюминатора. Понеже беше до мен ми извика: “Трайчо, мръдни, да го видим тоя екватор, да е.а мама му”. Паднахме от смях. Той си мислил, че екваторът се вижда.

- Играеш до 1981 г. в “Надежда”. После как продължи кариерата ти?

- По настояване на тогавашния председател на футболния съюз Димитър Николов – Мобуту, преминах в “Миньор” (Перник). Изпратиха ме там едва ли не насила. Аз вече напирах да ходя да ритам в чужбина, но Мобуту ми каза: “Пускам те на гурбет, ама преди това трябва да върнете “Миньор” в “А” група”. Николов беше родом от едно пернишко село – Ковачевци, и затова помагаше на “Миньор”. Нямаше къде да ходя, съгласих се. Бяхме се събрали добър отбор – с Милчо Евтимов, Ангел Славов, Весо Евгениев, вратаря Георги Тиханов, Добрев... Изпълнихме задачата и още на следващата година вкарахме “Миньор” в елита. Аз пък заминах за Малта, където заиграх за “Хибърниънс”.

- После се връщаш в ДЮШ на “Локото”, нали?

- Да, работих с младите таланти от школата. През 1988 г. тъкмо бяха сменили Начко Михайлов от поста старши треньор и начело застана Венци Арсов. Той ме покани в неговия екип. После 2 години работих в тандем с моя учител Данко Роев. Отборът вървеше добре, всички специалисти признаваха, че “Локомотив” играе най-красивия футбол в България. На бате Данко обаче му спретнаха една интрига и го уволниха. С него си тръгнах и аз. Тогавашният шеф на клуба Тодор Колев много-много не зачиташе нашето мнение по отношение на трансферите.

 

През главата

ни продаде

 

сума ти футболисти – Кирил Метков, Павел Дочев, Ради Вардаров, Краси Наков... На тренировка научавахме, че еди-кой си е продаден...