Стефан Стефанов, който бе начело на националния отбор на Малайзия по вдигане на тежести в продължение на 15 години, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. С представителния тим на азиатската държава участва на три олимпиади – в Атина, в Пекин и в Рио де Жанейро. Въпреки железните религиозни канони в Малайзия, Стефанов основава първата школа по вдигане на тежести за жени. През 15-те години работа в една от най-красивите държави в света състезателите му са проверявани за употреба на допинг през три месеца. Гордостта му е, че нито веднъж те не са били уличени във взимането на забранени стимуланти. “Допингът за възпитаниците ми е риба, ориз, манго и жълта диня” - обича да казва доказаният специалист. През седмицата пък дойде добра новина за българската федерация по щанги, която най-накрая събра сумата от 250 хиляди долара, за да изплати глобата, наложена заради положителни допинг проби от март 2015 г. По този начин правата ни ще бъдат възстановени автоматично и това даде възможност кадетите ни да участват на европейското първенство в Италия.

- Г-н Стефанов, здравейте! Защо решихте да се завърнете в България след 15 години работа в Малайзия?
- Мисля, че това е дълъг период, който изкарах в Малайзия при едни тежки условия – климат, храната и работата ми. Трудно се работи с националния отбор по вдигане на тежести на Малайзия. Системата Европа - Азия е различна. Второто са лагерите и организацията, а третото – малките категории. Имаше много неуредени неща в началото.

- А как стигнахте до тази азиатска държава?
- Бях треньор в спортното училище във Варна и през 2002 г. бях поканен на световното първенство във Варшава. Там получих поканата да поема юношеския отбор на Малайзия. Бях много резервиран и уплашен, тъй като е на 13 хиляди км от България и бях чувал само лоши неща.

- В началото работите в клуб, а след това и в национален отбор. Каква бе ситуацията в Малайзия, когато пристигнахте в тази страна? Как гледаха хората на спорта вдигане на тежести?
- Много добре, тъй като там са минали руски специалисти, български треньори като Слави Канелов, Димитър Славов и други. Те са направили лагер през 1991-1992 г. и са останали много очаровани и доволни.

- Какво искахте да постигнете със спортистите на тази страна?
- Те имат целта да взимат само медали от азиатски и световни първенства, също и участие на олимпиади. Искат само медали, а това не може да стане изведнъж. Много е трудно.

- Докъде стигнахте в поставените цели?
- Всички съм ги изпълнил, даже и надхвърлих плана. Ако нямах медали, развитие и резултати, нямаше да ме държат 15 години.

- А как успяхте да убедите шефовете на федерацията в Малайзия, че жените също могат да се състезават в спорта вдигане на тежести?
- Много трудно. Да си призная, тръгнахме добре, но жените не вървят. Малайзия е мюсюлманска страна. 70% от населението са мюсюлмани, 25% са китайци – будисти и 5% са от Индия, Пакистан и други народности. Много е трудно мюсюлманка със забрадка да я изведеш на подиум. В Малайзия – да, но на международно състезание е много трудничко.

- Какво ви костваше това – просто да опитате?
- Това е олимпийски спорт и няколко щата започнаха да го развиват, но ме извикаха и ми казаха да бъде по-деликатно. Не може мюсюлманка да се съблича по трико. Резултатите при жените не ми вървят. Даже имахме идея българска треньорка да дойде там, да работи само с жени, но е трудно.

- Кои са големите ви успехи в Малайзия като треньор на националния отбор?
- През 2008 г. имам представител с осмо място на олимпиадата в Пекин и през 2016 г. на игрите в Бразилия имам 12-о място в кат. 59 кг.

- В какво състезателите на Малайзия отстъпват на водещите сили в този спорт?
- В много неща. Признавам, че разликата между Китай и Малайзия в двубоя е огромна – около 20 кг. Радваме се, ако сме в топ 10 или 15 на световно и на олимпиада.

- А откъде идва тази разлика?
- Разликата идва от методиката, от храната, от възстановяването и много други неща.

- В България много се говори за финансиране – имахте ли достатъчно средства, за да могат състезателите ви да тренират спокойно?
- В първите години бюджетът беше много оскъден, тъй като нямаха резултати или пък постигаха нещо, но то се губеше за две-три години. После пак излизаха нови момчета, взимаха медали за Малайзия и последните четири-пет години съм много доволен. Даваха голям бюджет, позволявахме си да ходим в Аржентина, Бразилия, Перу, в други азиатски страни. Имахме много лагери в Тайланд и Китай.

- Как успявахте да задържите най-добрите състезатели на Малайзия?
- Трудничко, тъй като след спечелен медал малко се възгордяваха, вдигаше им се настроението. Даваха им парички и от клуба, и от щата и от министерството на спорта, без спонсори. Вдигането на тежести на Малайзия няма спонсор, всичко се финансира от националния спортен съвет на страната.

- Правили ли сте си сметка с колко спортисти сте работели през тези 15 години?
- Над 100-150 човека. Вече има много забравени. Много от момчетата, с които съм тръгнал, сега са военни, в полицията, преподаватели в университета, направили са си частни клубове. Общо взето успявам да балансирам нещата.

- А как се работи с толкова много спортисти с различни характери, които трябва да убедите, че трябва да тренират по ваша методика. Имахте ли проблеми с това нещо?
- Големи проблеми имах, тъй като там е минала китайската и руската школа. Всеки е оставил следа след себе си. Като има резултати и медали, федерацията е много доволна, както и аз.

- Кое беше най-шокиращо за вас, когато пристигнахте в Малайзия?
- Най-шокираща беше топлината, всеки божи ден по 35-40 градуса. Заради екватора, най-голямата влага е в Сингапур, Малайзия и Индонезия. Без посолство, без консулство, без представител от България, само седем-осем човека българи – двама музиканти, четирима треньори.

- Това беше цялата общност.
- Да, това беше, а сега са над 100. Има много млади хора, IT специалисти, фирми, контакти и т.н.

- Знам, че имате договор до 2020 г. Защо го прекратихте и опитаха ли се шефовете на федерацията на Малайзия да ви задържат по някакъв начин?
- Разделихме се малко неприятно, останаха изненадани, защото работата вървеше и изведнъж взех това решение. 15 години бях много далеч от страната, от децата, родителите, познатите и близки. Това са три олимпийски цикъла. Малко български треньори могат да изкарат 15 години в чужбина.

- Знам, че допингът е най-голям бич за спорта и по-конкретно за вдигането на тежести. Имахте ли проблеми със забранени стимуланти при работата ви в Малайзия?
- Да, имах. През 2008 г. ме извикаха да подпиша декларация, тъй като българският национален отбор беше спрян от олимпиадата и имаха съмнения. Заедно със секретаря на международната федерация, началниците ми, президента и треньорите подписахме декларация, че ние не употребяваме, но имаше клубове и щати, в които им даваха.

- Колко пъти са ви проверявали за тези години?
- По пет-шест, понеже съм български треньор. Особено 2008 г. от световната федерация два-три пъти, а на местно ниво постоянно.

- Не ви ли тежеше тази лоша слава на българските щанги в последните години?
- Тежеше ми, даже не ми даваха да правя лагер в Европа и по-точно в България. Имаха някакви опасения, съмняваха се.

- Какво ви липсваше най-много в Малайзия? Знам, че съпругата е била с вас.
- Да, жена ми е треньорка по стрелба с пистолет за момчета и момичета до 20 г. в един прекрасен град – Пенанг. Тя е заслужил майстор на спорта, четвърта на световно, пета на европейско, участничка на много международни първенства, 20 пъти е шампионка на България на двата пистолета – малокалибрен и пневматичен. Но е освободена от варненското спортно училище не знам по какви причини.

- Поредният парадокс в нашия спорт.
- Изгонена от родния си град – пореден парадокс. Но се чувства много добре, работи си, произвежда, даже има две момчета и две момичета в националния отбор.

- Някъде четох, че прекараните години в Малайзия няма да ви се считат за трудов стаж – така ли е наистина?
- Първо България няма споразумение с Малайзия. Има някакъв договор от 1946 г. за ненападение, който всички страни са подписали. 1991-1992 г., когато Жельо Желев и външно министерство искат да отворят посолство, пристигат в Куала Лумпур. Видяла им се затворена мюсюлманска страна. Отиват в Джакарта (Индонезия), виждат океана, Австралия, Нова Зеландия и решават там да направят посолство. То обслужва Сингапур и Малайзия.

- Фактически тези 15 години, в които сте се трудили, къде отиват?
- Нямам трудов стаж, няма посолство, няма нищо. Няма как, просто е неизбежно.

- Какво смятате да правите – може ли да започнете работа в родната федерация по вдигане на тежести? Някой потърсил ли ви е?
- Засега не, а и не съм правил опити. Но смятам, че във Варна ще ми помогнат. Имам и други предложения за друга страна. Чувствам се добре, обичам Варна, тук имам приятели, израснал съм, поддържам добри контакти. Искам да изкарам един хубав сезон и да си почина след 15 години в Малайзия.

- Какво е състоянието на българската щанга?
- Много лошо, много тежко. Не желая да коментирам. Не съм наясно, тъй като не съм бил тук 15 години, но нещата не са добри.

- Как оставихте вдигането на тежести преди 15 години, когато заминахте за Малайзия и какво заварвате сега?
- Когато бях в спортното училище във Варна, работихме много добре, имахме хубави групи, хубави деца. Три-четири момчета бяха в националния отбор. Имаше и спонсори, нещата вървяха. Говоря за 2001-2003 г. Хубаво поколение имаше. Сега не знам, отделил съм се, контактите ми със спорта в България са много малко.

- Каква е оценката ви за работата на Иван Абаджиев?
- Голям треньор и голям специалист, въпреки че е много и да, и не…

- Много спорна личност. През годините някои хора непрекъснато го критикуваха за методите му на работа – имаха ли основание според вас?
- Мисля, че лакомията на българската тежка атлетика изяде всичко. Имам предвид лакомията за медали. През 1986 г. на световното в София България взе 7-8 златни медала от 10 категории, взе и сребро, и бронз. След това станаха фауловете през 1988 г. Не може една малка България да взима осем златни медала на световно първенство.

- Кого подразнихме с този факт?
- Подразнихме света.

- А има ли кампания против българската щанга?
- Има и то от международната федерация и продължава да има.

- Защо?
- Някаква завист и злоба – нещо, натрупано с годините. Не мога да кажа, но е много лошо отношението към българските треньори, които работят в чужбина.

- Смятате ли, че вдигането на тежести в България ще загине и този спорт ще изчезне?
- Не, не може да изчезне. Виждате, че седем страни са наказани, включително Китай, Казахстан и Азербайджан. След една година се възстановяват, заплаща се всичко, изчистват се нещата. Жалко за България, че трябваше да внесе толкова голяма сума.

- Защо вдигането на тежести страда толкова много от допинга? Може ли едно състезание да мине „чисто“, без някой да бъде хванат?
- Трудно ми е да отговоря. Другите страни минават – имам предвид Иран, Ирак, Казахстан, Китай.

- Това навежда на мисълта, че някъде се дават едни пари, за да може спокойно да минат дадени спортисти.
- Най-вероятно е така. За едни има медали, за други няма.

- Може ли след лятото отново да се запътите към друга азиатска страна?
- Всичко е възможно, в Азия имам добри позиции, но тук се чувствам много добре. Имам предложение от друга страна, но искам да остана поне година в България.

- Как да завършим разговора?
- Искам да пожелая на българската федерация по вдигане на тежести да се оправят нещата. Министър Красен Кралев прави много. България има много талантливи момичета и момчета във вдигането на тежести. Този олимпийски спорт е донесъл толкова много медали за България. Нека отново има светлина.
Владимир ПАМУКОВ и Красимир МИНЕВ, ТВ+