Волейболната звезда Цветан Соколов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. С България печели бронзов медал на ЕВРО 2009 в Турция и стана четвърти на олимпийските игри в Лондон през 2012 година. Избиран е за най-добър диагонал в Световната лига през 2013-а, на Световното клубно първенство през 2013-а и 2017-а, както и в Шампионска лига през този сезон. С Тренто два пъти печели Шампионска лига, три пъти стъпва на световния клубен връх, взима титла и две купи в Италия. С турския Халкбанк ликува с общо четири трофея – титла, купа и две суперкупи на страната. А с настоящия си тим Лубе е първенец и носител на купата на Италия, но през последната кампания не успя да вземе трофей, след пет загубени финала. Заради операция на коляното е под въпрос участието му на световното първенство през септември, на което домакини са България и Италия. Преди интервенцията той застана пред камерата на „Код спорт“ и говори откровено по различни теми.

- Здравей, Цецо! Кога разбра, че травмата, която имаш трябва да бъде отстранена по оперативен начин?
- Разбрах около един месец преди финалите на Шампионска лига. Преди това направих два-три прегледа при доста големи специалисти в Италия. Те също ми казаха: „Ако искате да продължавате, трябва да направите една операция и да си изчистите коляното.“ Попитах: „Добре, ако почивам лятото два месеца, с правилното възстановяване ще стане ли?“ Отговориха, че не са много сигурни дали ще се получи. Накрая отидох при проф. Мариани и той ми каза: „Виж, момче, ако наистина искаш да играеш волейбол на високо ниво, операцията е задължителна. Ако продължиш, може да се случат непрепоръчителни неща, като да скъсаш нещо вътре в коляното.“ Дори ми каза, че е възможно да скъсам самото сухожилие под капачката. Въпросът е, че нямаше как да продължавам да играя по този начин. Аз не съм спирал от началото на сезона, ако не се лъжа имам един или два пропуснати мача от общо 60. Беше наложително и просто нямах други варианти.

- Колко време ще трябва да се възстановяваш след операцията?
- Медицинският период е три-четири месеца. След това ще мога да почна да се опитвам да скачам, да тренирам с отбора. Разбира се не максимално, говорим за десет скока на ден. Професорът ме предупреди, че е много по-добре да почна, когато вече се е възстановил мускулът на този крак, за да не стане така, че да се върна един-два месеца назад, ако скъсам мускулни влакна. Каза ми, че трябват около пет-шест месеца, за да мога да почна да играя.

- Какво ти костваше да играеш толкова много време с тази контузия?
- Много обезболяващи, много инжекции и малко тренировки.

- А нямаше ли риск?
- При всеки мач имаше риск, тъй като коляното се натоварва, а аз не съм го тренирал. Мускулът не е трениран и лека-полека почва да атрофира. Разликата между левия и десния крак вече е много голяма. Рискът беше, че може да скъсам нещо, но да чукна на дърво, всичко мина добре и няма допълнителни проблеми. Сега гледам напред. Просто няма как да направя нещо друго, освен операция.

- На практика ще пропуснеш световното първенство, на което сме домакини заедно с Италия. Как приемаш този факт?
- Докато това нещо не е факт, още вярвам. Имам някакви мечти, но всички ми казват, че това е невъзможно. Процентът да играя на това световно е около 5. Но всеки един организъм е индивидуален и се възстановява по различен начин. Сега ще видим как ще мине операцията, за колко време ще се възстановя, кога ще сваля шината и ще мога да се движа нормално.

- Трябва ли да рискуваш, ако не си напълно готов? Да, българската публика те обожава. Всички знаем колко си нужен на отбора, но ще успееш ли да потиснеш тази емоция, която със сигурност ще има в теб?
- През 2015 година направих операция на рамото и се опитах да почна по-рано от това, което докторът ми каза. Той ми съобщи, че възстановяването ще бъде осем-девет месеца, за да мога да почна да играя. Аз започнах на седмия месец и скъсах мускул под лопатката. Отидох при доктора и той ми каза: „Това е толкова рядък случай, че е все едно да излезеш на улицата и да те бутне самолет.“ Рискът е да почна по-рано и да си удължа възстановяването при един скъсан мускул, в зависимост колко е голям. Предпочитам да оставя лошия сценарий настрани. Не мога да гадая дали ще мога да тренирам по-рано. Всичко зависи от възстановяването, което ще протече най-вече в Италия.

- На кое място виждаш отбора на България на шампионата на планетата през септември?
- Дотогава има много време, много тренировки и много подготовка. Срещу Аржентина в Китай отборът игра много добре, всички се включиха чудесно и помогнаха на тима. Нека да изчакаме и да видим как ще продължим напред и как ще играем в следващите мачове. Няма какво да се лъжем - отборът е много перспективен, всички се раздават в мачовете, на тренировка всички момчета имат огромно желание и искат да печелят. На световното първенство мотивацията ще бъде още по-голяма. Вкъщи и стените помагат. Очаквам отборът да играе много добре и да изненадаме всички.

- Лесно ли се преживяват пет загубени финала – в точно толкова съставът ти Лубе отстъпи тази година?
- Не бих казал, че се преживяват лесно. Особено последния финал, който загубихме в Шампионска лига.

- А бяхте много близо…
- Да, но докато не спечелиш нещо, колкото и близо да си… Последната крачка е най-важна. Трудно се преживява, защото наистина тази година бяхме на финал на абсолютно всички първенства – суперкупата и купата на Италия, за „скудето“, за световното клубно и накрая в Шампионска лига, но на нито един не взехме златния медал. Не бих казал, че съм разочарован, защото да стигнеш до всички пет финала в една година, не е малко. Дори нашият президент и ръководители са доволни. Той ми каза, че такъв волейбол, какъвто сме играли на последния финал, много рядко се вижда и че е щастлив, че има отбор като нашия. Смесени са чувствата, защото хем съм доволен, хем съм разочарован. От пет финала поне един трябваше да спечелим.

- Според теб на какво се дължи доминацията на Зенит (Казан)?
- Играят силов волейбол и много натискат на сервис. Разликата прави сервисът при тях. Ако имат ден на сервис, според мен няма кой да ги спре. И роботи да сложиш от другата страна, е трудно да се играе срещу тях. Абсолютно всички са ръстови състезатели, много добре поставени на всяко едно място, на блок са много подредени. Но ние изиграхме доста красив финал.

- Теди Салпаров, когато играеше там, ми е казвал, че този отбор няма лимит на средства и се прави всичко, което трябва.
- Е, да не забравяме кой им е спонсор. Бюджетът им е страшно голям, може би четири-пет пъти, колкото на Лубе. Спечелиха всичко от пет финала и мисля, че шефовете им са доста доволни от случилото се. Нямат забележки, не мисля, че са се оплакали до момента. (смее се) Чувал съм от Теди, че наистина имат всичко. Базата е много добра, постоянно пътуват с частни самолети. В Русия проблемът с пътуването е решен, в чужбина също.

- Защо се върна в Италия? Знаем, че беше много успешен и в Тренто, и в Кунео, после обаче подписа с Халкбанк. Не ти хареса Турция или просто шампионатът на Ботуша ти допада най-много?
- Наистина шампионатът в Италия ми допада много. Отделно семейството ми, все пак съм баща на две деца. Реших, че семейството ми ще се чувства много по-добре в Италия, отколкото в Турция. На мястото, на което съм в момента, е един клуб с традиции винаги да прави отбор, който да се стреми да печели титли, а моето желание е да взимам купи. В Турция имах два много успешни сезона. Вторият беше след операция, но станахме шампиони и взехме купата. Първата година в Италия също беше много успешна. Спечелихме „скудето“ и купата. Просто волейболът, който се играе в Италия е много динамичен, съвсем различен е. Всяка седмица играем мач, в който няма ясен победител. Всяка среща е финал. Тази година бяхме първи в класирането и паднахме от последния. Ако не излезеш на 100% в един мач в Италия, има възможност да загубиш от абсолютно всички, дори да си най-добрият отбор на хартия. Красиво е да се играе, тактически е много по-различно и волейболът е на друго ниво.

- Лесно ли постигна споразумение с шефовете за нов договор?
- Ако бъда честен, да. Наистина беше доста лесно. Нямаше много уговорки – искаш ли да останеш, не искаш ли да останеш. Просто беше „да“.

- Печелил си много купи и титли. Кой е най-ценният ти успех в кариерата до момента?
- Най-ценният ми спортен успех може би е миналата година, когато спечелихме „скудето“ и купата. Изживях го много различно. С Тренто сме печелили титлата на Италия, купи, световни клубни, Шампионски лиги, но някак си беше различно. В тези два финала участвах доста активно и бяха много положително изживяване. Но ако говорим за националния отбор, то четвъртото място на олимпиадата беше нещо незабравимо, тъй като това бяха първите ми олимпийски игри. Нито един не вярваше, че можем да направим нещо. Всички казваха, че сме дошли само за участието, но ние показахме, че сме отбор, който се бори от началото до края, независимо от проблемите през тази година. Съумяхме да излезем във всеки един мач като отбор. Важното е да излизаме като отбор, а не като единици.

- Кой треньор ти е помогнал най-много за израстването ти? Знаем, че си работил с много специалисти, но все пак…
- Всеки един треньор ми е помогнал страшно много. От първия ми треньор в Дупница до последния Джампаоло Медей. Имах голямо израстване в Тренто с Радо Стойчев. В Дупница с Виктор Карагьозов, Христо Райчев, Павел Митев, Найден Найденов също, с когото играехме заедно като посрещачи, Людмил Найденов. С Бленджини, който е в момента е треньор на националния отбор на Италия, с Лоренцо Бернарди. От всеки един треньор съм взел по нещо, но може би тези три години в Тренто и четвъртата година в Кунео с Роберто Пиаца за мен бяха скок.

- Какво е усещането да си звезда в твоя спорт? Как те приемат италианските тифози и журналисти?
- Аз никога не съм се чувствал като звезда. Да не забравяме, че тръгвам от едно малко село, от Дупница. Едно момче, което никога не е очаквало да стане нещо такова. В началото за мен беше много странно да има някакъв интерес. В Италия ме приемат много добре, всички се държат чудесно. Феновете на Лубе наистина са „топли“. Винаги са ме подкрепяли, дори и когато имам слаб мач. С журналистите имам много добри отношения. Разбирам се с абсолютно всички. Досега винаги са ме приветствали с широко отворени ръце.

- Защо избра волейбола? Как тръгна твоята приказка в този спорт?
- Бих казал, че той избра мен, а не аз него. Почнах да се занимавам с волейбол, за да не стоя вкъщи и да не помагам на нашите с работата. Започнах на шега да тренирам. Дори след първата седмица се замислих защо да се връщам? Имахме два дни почивка и се питах – да се връщам ли, да не се ли връщам? Много добре си спомням, че Павел Митев дойде вкъщи и каза: „Момче, какво се случва? Защо не идваш?“ Не че не исках да ходя, но точно тогава имах изпити. Но Митев ми каза да отида, за което много му благодаря. Продължих да се занимавам с волейбол. След пет месеца ме извикаха в националния отбор за младежи и оттам си казах, че ще опитам и да видим какво ще стане. И ето какво стана.

- Спомняш ли си първия лагер-сбор с мъжкия национален отбор? Как те приеха, кои бяха тарторите?
- Доста добре си спомням, бях на 16 години. Сборът беше в Град хотел Варна. Бях в стая с Христо Цветанов. Славеше се като по-строг към всички младежи. Сутрин ставах да му взимам кафе и му го носех в леглото. Беше много странно да видя хората, които съм гледал само по телевизията и съм си мечтал да се запозная с тях. След това бях в стая с Матей Казийски. Виках си: „Майко, къде се намирам!“ Там бяха Владо Николов, Пламен Константинов и си казвах - дано един ден и за мен да говорят така. Беше много приятно, в началото много притеснително. Сега много се радвам, че бях с тези хора точно в началото, защото те помагат за едно спортно възпитание и за дисциплина. Наистина съм им много благодарен.

- А сега някой носи ли ти кафе от по-младите?
- Това е много смешно и не знам дали е добре да го казвам, но докато бяхме заедно в стая с Добромир Димитров, сутрин ставахме и играехме на камък, ножица, хартия кой да отиде за кафе.

- Изглеждаш много ведър и лъчезарен на терена, какво може да те извади от равновесие?
- На терена много често ми се случва това да стане от съдийски грешки. Страшно много ме нервира и ако някой от другия отбор се прави на най-голям. Но също така ме мотивира и ме кара да се съсредоточа и да играя още по-добре.

- В Италия много се коментираше бойкотът на волейболистите на Модена, които се изказаха много остро по адрес на Радостин Стойчев. Как ще го коментираш – събират се четири-пет звезди и свалят треньора?
- Мисля, че това се случва за първи път във волейболните среди. Беше ми много странно, когато го разбрах и бях много изненадан. Да се събере целият отбор и да отиде да бойкотира треньор, който е спечелил абсолютно всичко на клубно ниво… Стойчев има толкова титли зад гърба си, че да кажеш, че той не тренира добре и няма отношение към играчите…. Познавам Радо, бил съм с него в един отбор. Той е един от най-големите професионалисти във волейбола. Ако може, ще стои 23 часа в денонощието в залата и ще работи над това отборът му да печели. Един час ще отиде да поспи малко, за да събере сили и пак наново ще се върне в залата. За мен е много странно. Не мога да коментирам, защото не съм бил в „кухнята“ и не мога да кажа какво се е случило, но за мен това нещо не е правилно, защото те излязоха пред камери и говориха без той да присъства и да се защити.  

- Каква е следващата цел на Цветан Соколов?
- Първо да се възстановя добре и след това да спечеля всичко, което може да се спечели.

- Следват няколко лични въпроса. Имат ли влечение синовете ти – близнаците Виктор и Никола към волейболната топка?
- На моменти имат влечение, на моменти нямат. Например Никола има повече влечение да си играе с топка и дори да подава с две ръце отдолу, опитва се и да забива. Виктор също пробва, но повече обича да бяга като всяко едно дете, както и да рита. Няколко пъти излиза с мен на игрището, докато Никола е по-притеснителен. Имат влечения, но никога не бих тръгнал да им казвам, че трябва да тренират волейбол, защото аз го правя. За мен те сами трябва да си изберат пътя, по който да тръгнат.

- Как издържа съпругата ти Деляна на тежката ти програма и с какво ти ѝ помагаш?
- Наистина как издържа – това е много хубав въпрос. Много съм благодарен, че винаги ме подкрепя и че с децата навсякъде са с мен. Благодаря за всичко, което прави, защото е зад всяко мое решение и винаги ме подкрепя. Издържа трудно, защото в седмицата три-четири дни ме няма. А в останалите дни тренирам по два пъти. Това означава, че се прибирам за по пет часа.

- Някои казват, че така се стига до „златна сватба“…
- Не съм го чувал, но дай боже да си останем заедно. Наистина съм много благодарен, че я срещнах и че ме дари с двама прекрасни сина. Много съм щастлив, че съм с нея.

- Роден си на 31 декември – колко пъти и лесно ли си празнувал рожден ден?
- Празнуваме повече Нова година, а не рожден ден. Миналата година съпругата ми ме изненада много интересно на 30 срещу 31-ви вечерта. Беше събрала целия отбор на място, на което обичам да ходя. Тръгнахме от вкъщи, тя ми завърза очите и ми каза: „Аз карам, а ти не виждаш къде отиваме.“ Каза, че ще ходим на ресторант да се видим. Майка ѝ беше вкъщи и децата останаха с нея. Най-накрая наша вечер, само двамата. Завърза ми очите още от входната врата. Беше организирала купон и отпразнувахме моя рожден ден. Това беше един от малкото пъти, в които усетих, че имам рожден ден.

- Нещо за финал?
- Успех на всички и късмет!

КРАСИМИР МИНЕВ, ВЛАДИМИР ПАМУКОВ / ТВ+