Валентин Райчев е роден на 20 септември 1958 година в София. Олимпийски шампион по борба свободен стил в категория до 74 кг на игрите в Москва през 1980 година. Два пъти е носител на “Златният пояс” в международния турнир „Дан Колов“ (1979, 1980), балкански шампион (1978), световен и европейски вицешампион (1981). Спира състезателната си дейност през 1986-а, след което се отдава на треньорската професия и бизнес с бензиностанция в град Костиндброд. Член е на Управителния съвет на Българската федерация по борба, очаква се да наследи Симеон Щерев на поста старши треньор на националния отбор.

 

- Откъде имате тази информация? Аз нищо не знам.

 

- Покана, както го казвате, още нямам. Има сондажи, допитвания и ред други неща. Трябва много сериозно да се помисли, преди да се вземе решение, защото имаме достатъчно добри треньори. На вратата чука нов олимпийски цикъл, дълга е нивата и не трябва да се избързва с назначението. Предстоят ми още разговори с факторите във федерацията, а след това Управителният съвет ще каже тежката си дума. Ще видим какво ще стане. Знаете приказката за бързата кучка какви ги ражда. Борбата достатъчно е грешала, време е да покажем, че сме си взели поуки.

-Да не се залъгваме, вие сте фаворит за национален треньор и май нямате никаква конкуренция за поста?

-Конкуренция има и то огромна, но щом твърдите, че съм фаворит - ще го приема като комплимент и ще замълча.

- Каква е личната ви оценка за представянето на борците ни на олимпийските игри в Лондон?

- Спечелихме много малко, а борбата винаги е носила много радост на народа. За съжаление Лондон ще остави горчиви спомени във всички българи, които обичат не само борбата, но и спорта. Толкова слабо представяне на български спорт на голям форум не е имало! В Лондон допуснахме много тактически грешки, борците ни нямаха и нужната психологическа готовност за победи, за триумф. Именно психологията стана причина да губим „спечелени“ схватки, да даваме точки на противника в последните секунди.

- Ако станете треньор, какви промени ще въведете в националния отбор?

- Без да се хваля, ще кажа, че съм видял две и двеста в борбата. Към това ще добавя и дипломирането ми като треньор във ВИФ (б.а. - днешната НСА) в най-добрите години на института. Запознат съм с всякакви методики за подготовка и какво ли не. Нашата борба куцаше през последните години най-вече заради малкото влагане на борците в тренировките. Друг е въпросът, че се смени ценностната система на спортистите ни като цяло. Станаха материални, меркантилни повече, като забравиха, че спортът не е бизнес, а на първо място игра и...много, много труд. Сега българският спортист първо мисли какво ще спечели, ако стане медалист. По наше време, когато аз се състезавах, само за пари не мислехме. Затова постигахме резултати за чудо и приказ. Българинът трудно може да изброи поне половината ни олимпийски и световни шампиони отпреди 20 години. Сега какво да изброим?!

- Оптимист ли сте за българската борба, какво се задава отдолу като състезатели?

- България винаги е имала самородни таланти, не само в борбата. Въпросът е да ги откриеш и да им дадеш поле за развитие и изява. В борбата, не знам дали ще го разберете, но най-важното е да си осигуриш партньор в тренировките. В страните, където си запазиха школите, на елитните борци им осигуряват по няколко спаринг-партньори, докарват им ги дори от чужбина. Затова тези държави не позволяват да им се бъркат в сметките на големите състезания, не можеш да им разрушиш хегемонията. У нас стана много модерно да се хули за липсата на база, което е много погрешно. Борецът се нуждае само от покрив, зала с тепих и нищо друго. Със супер екстри елитен борец не се става. Нека ви припомня народните борби, които се провеждат на поляни без трева и къде ли не. На тези борби са участвали всичките ни големи шампиони. Борбата не е художествена гимнастика, това е най-мъжкият спорт. Аз лично съм ходил и

 

печелил

десетки овни

и агнета

 

от тези народни борби. Футболът и леката атлетика са цар и царица на спортовете, но борбата е най-българският спорт и винаги ще има бъдеще.

- Ще разчитате ли на Станка Златева в националния отбор?

- О, това не зависи от мен. Станка трябва да си го реши на първо място. Тя буквално се срасна със Симеон Щерев, станаха като сиамски близнаци. Всяко нещо обаче си има край, понякога и тъжен, не както ти се иска. Станка претърпя операция и все още не е решила какво ще прави. Може и да се откаже и така Лондон да бъде бенефис, последното й състезание. Не бих се отказал от нея, но чувам, че иска да спира. Лично аз смятам, че тя е много уморена, няма сили. Три олимпийски цикъла изкара, четвърти ще й дойде много. Защото олимпиадата в Рио де Жанейро е чак след четири години, а борбата е още по-тежка за жените. Предполагам, че Станка ще се откаже, ако не е сигурна, че ще стигне до олимпийското злато. Нямаше късмета на олимпиади дотук, а вече ще и е по-трудно предвид и напредващата й възраст. Готов съм обаче да й помогна с всичките си познания да реализира това, което не е успяла досега.

- Как разбрахте, че борбата е вашият спорт?

-Аз съм роден и израснах в столичната махала „Ючбунар“, днешния квартал „Коньовица“. Нямахме компютри и телевизори, затова играехме. Първо се захванах с лека атлетика. Бях изключително бърз на 60 метра гладко бягане. Този спорт обаче не ми беше интересен и отидох да тренирам футбол в „Септември“. Но когато започнах, имаше само „сухи тренировки“, без топка. Отказах се, как може да

 

тренирам футбол

без топка?

 

Един ден в полянката край училищния двор се боричкахме с някакъв приятел. Не беше борба, боричкане си беше. В същото време обаче ни видял борецът Стефан Стойков, впечатлил се и ни покани и двамата в „Спартак“ (София). Това се случи през 1969 година, а на следващата „Спартак“ и „Левски“ се обединиха в общ клуб. За „Левски-Спартак“ се състезавах 17 години, никъде другаде не съм бил освен в националния отбор. В юношеските си години станах републикански шампион във всички възрастови групи. Капо бях само на първото ми състезание, но тогава се случиха едни други работи, борих се с по-големи от мен и завърших чак на седмо място.

- Какви „други работи“ са станали?

- Ами, нямах години, за да се включа в състезание. Малък бях, нямах 12 години, но исках да участвам. Треньорът ни просто беше принуден да измисли нещо, за да се пусна в борбите. И се измисли да участвам в състезанието за пионери сфалшивокръщелносвидетелство.Не знам как беше набавен този документ, но си спомням, че на него пак се казвах Валентин. Сборих няколко от батковците, но в категорията бяхме около 30 борци. Щяха да ме пишат в „Гинес“, ако бях станал шампион.

- Не е ли парадокс, че борец с вашите качества има злато само от олимпиада?

- Има нещо такова, но не е чак парадокс. Аз буквално съм смазвал най-успешните борци, но съм нямал шанс да печеля срещу тях, когато вече се раздават медалите. Турнирът „Дан Колов“, който съм печелил два пъти, имаше репутацията на световно и олимпийско първенство. Участваха само най-силните борци в света и само с покани. Побеждавал съм най-успешните свободняци на планетата, имали са ми респекта, което е не по-малко важно от златните медали.

- Има ли доза „случайност“ при триумфа ви в Москва?

- Недей така, момче! Каква случайност, обиждаш ме?! През 1980 година нямах нито една загуба, не само на игрите в Москва. Бях на 22 години, в съвършената си сила, и никой не можеше да ме спре. Преди Москва нашите шефове казаха, че ако вляза в шестицата, където даваха точки за отборното класиране по държави – ще съм изпълнил програмата-максимум. Игрите почнаха на 19-20 юли, т.е. в седмия месец от годината, а аз дотогава газех наред. Моят триумф може да е бил случайност само за тоя, който не разбира от борба. Старши треньорът на СССР беше обещал от 10 категории да спечели 10 титли. Шахмурадов им беше треньор на руснаците, капацитет и половина. Аз, Исмаил Абилов и един италианец при 48-килограмовите провалихме целия план на руснаците. Много подготвен бях, много! Три дни се борехме в нашата категория от 74 кг, а в последния ден трябваше да изляза на тепиха за пет схватки. Правилата на борбата тогава бяха три части по три минути – буквално се изцеждаш откъм сила. Почнах с руснака Павел Панигин, който имаше европейска, световна и олимпийска титла в долната категория. Качиха го в моята категория, защото Шахмурадов добре знаеше, че съм най-опасният препъни камък в мегаломанския му проект да вземе титлите във всичките категории. Панигин го туширах точно за минута и 59 секунди. Поведе ми с 2:0 по елементарен начин, което буквално ме влуди. Издебнах го, взех го на раменно хвърляне и до там – класически туш. Съветската публика онемя,

 

уплаших се

от гробната

тишина

 

в залата и се съмнявах чак дали съм победил. Страшно усещане беше. Неколцина българи крещяха от радост на трибуните, а аз буквално им чувах и дъха на тези фенове...

- После какво стана?

- На втория ден се изправям срещу един индиец, за когото нямахме никаква информация. Пак много тежка схватка, защото се беше намазал. На десетата секунда се изпоти и ела да му направиш захват. Цели шест точки ми направи, все след мои неуспешни опити да му приложа хватка. Хлъзгаше се много, по едно време така се омазних от него, че ми мина през акъла дали и аз не съм намазан (б.а. - най-после Райчев нарушава сериозния тон и се отпуска за кратък смях)...Бих индиеца с 9:6, но ако беше сух, щях да го туширам още при първия захват. Като влязох в тройката – във фазата за разпределение на медалите, повалих еврошампиона Карабин от Чехословакия по точки и отивам на финал срещу монголеца Давааджав. В първата част ми поведе с три точки, но в третата бяхме 5:5. При равенство той ставаше шампион, защото показателите му бяха по-добри. Много бях уморен от дългата серия борби, но си викам: “Ще бъде жалко, ако някакво монголче стане шампион, без да ме е победил.” Толкова бях уморен, че към края трудно различавах Давааджав и рефера на срещата. Направо не можех да мисля, борех се рутинно. По едно време някой от треньорския ни щаб нареди да му се гмурна. Сигурен съм, че от трети път чух, осъзнах и повярвах най-важното, че гмуркането му е майката. Гмурнах се успешно в последните секунди и 6:5 за мен. Монголската делегация толкова си беше повярвала, че недоумяваше как са загубили срещата. Когато Давааджав слизаше от тепиха, телевизията не го показа, но треньорите му го посрещнаха с шамари и ритници. Руснаците едва ги укротили, защото тупалките продължили и в съблекалните. След Москва ме наградиха с най-големия държавен орден "Народна република България"- I степен. Еквивалент на тази награда в днешно време е орден „Стара планина“. Колко спортисти имат „Стара планина“, за да говорим за случайни успехи?

- Хубави, приятни спомени. Защо оставаш на следващите световно и европейско със сребро?

- Защото рухнах психически, загубих от борци, които винаги съм побеждавал, без да се изпотя. Стана така, защото след Москва за треньор на отбора бе назначен Желязко Димитров. С него станах втори на световното в Лодз през 1981 г., а преди европейското във Варна ми скъса нервите, докато реши кой ще участва. Желязко не знам какво целеше, но ни изби от преборвания с Александър Нанев от ЦСКА. Със Сашо сме клубни противници, въпреки това приятели до ден-днешен. На една от тренировките ми прекипя и казах на Желязко да пуска Сашо, усещах, че гласят него, тъй като е родом от Варна. Напрежението, което нагнети треньорът ни в подготовката,

 

не можеше да

се издържи

 

В крайна сметка избраха мен, може би защото бях капитан на отбора. На тепиха записах две загуби и край. После се захванах със здрави тренировки за олимпиадата в Лос Анжелис, която пък пропуснахме заради бойкота. Така постепенно загубих мотивация и игрови ритъм. През 1986 година в националния отбор върнаха треньора ми от Москва - Огнян Макавеев. С него започнахме здрава подготовка за световното първенство, на което останах седми, за да разбера, че ми е дошло времетода сляза отголямата сцена.

- Какви са постиженията ви като треньор, как навлязохте в занаята?