Валентин Найденов е един от железните защитници в историята на българския футбол. Беше част от тима на ЦСКА с Мартин Петров, Стилиян Петров, Емил Кременлиев, Красимир Чомаков, Милен Петков. Завинаги ще остане в историята със своя красив гол срещу Атлетико (Мадрид) (2:4) за Купата на УЕФА през 1998 година. Найденов е помнен от много хора и заради една от най-ужасяващите контузии в историята - на финала за Купата на България през 2001 година между Литекс и Велбъжд, когато Иван Стойчев от кюстендилския тим му чупи зверски крака. 45-годишният днес Найденов даде интервю пред БЛИЦ, в което говори за тези спомени, както и по други теми.
- Вальо, как си? Изгуби се от медийното пространство?
- Добре съм. В момента не се занимавам активно с футбол. С жена ми постоянно сме ангажирани с децата. Училище, занимални, тренировки. Това е ежедневието ми.
- Не. Школата си е на треньора Росен Танев. Първоначално идеята ни беше да я направим само за набор 2007, но сега започна да се развива всичко и имаме около 40 деца вече. С намерения сме догодина да имаме 2005, 2006 набор. Но става много трудно. Не е заради финансите, а просто има много школи в София. Над 30. Много трудно се намират деца.
- Виждаш ли добро бъдеще в децата? Да се появи примерно някой нов Валентин Найденов?
- Има, има. Има добри деца. В Дряново ми направиха впечатление деца от Троян, от Сливен. Но трябва много работа.
- В работата с тях ли е проблемът?
- Донякъде в работата, донякъде зависи от децата. Ако са решили да се занимават сериозно с футбол – добре. Но много други тренират за здраве.
- Даваш ли им съвети?
- Давам съвети само на моя син. Но той възприема донякъде, но често ми казва: „Моля те, остави ме. Аз си имам треньор и слушам него".
- Mного хора си спомнят за теб с две събития. Първото е онзи фамозен гол срещу Атлетико (Мадрид). Спомняш ли си го често?
- Да. С всички мои приятели се бъзикаме често, че това е просто едно ритане или центриране и топката просто е влязла. Спомням си го ясно до ден днешен. Иво Димов излъга двама футболисти на Атлетико, подаде на Бончо Генчев, но той видя, че съм зад гърба му и я прескочи. Аз бях решил да си я бия. И тя си влезе. Най-красивите голове винаги са случайните.
- Какво мина през главата ти, когато топката влезе?
- Не знаех какво да направя. Еуфорията беше голяма, защото стадионът беше много пълен. За разлика от сега, когато по мачовете виждате, че има много малко хора. Гледам Славия – Септември имаше 13 зрители. Навремето отиваме на мач на „Георги Аспарухов“ срещу Левски. Още на загряваката имаше 22 000 зрители, които реват срещу нас. Ние знаехме какво ни чака. А и в Литекс тогава имаше малко чужденци. Зоран Янкович, Небойша Йеленкович. Те са чужденци, но са балканци и знаят какво да очакват. Имахме един бразилец и останалото българи.
- На какво отдаваш липсата на публика по мачовете?
- Хората се отдръпнаха може би защото най-големите ни отбори Левски и ЦСКА не са чак толкова силни. Славия, Локомотив... Едно време във всеки отбор имаше ядро от 6-7 силни футболисти, а сега са много малко. Бяха и български футболисти. Не може на дербито Левски – ЦСКА при „сините“ да има само един българин, който остана до края на мача – Божидар Митрев. А чужденците не знаят за какво става въпрос в тези мачове. Те мениджърите им обясняват в какъв отбор идват, но чужденецът това не го интересува. Интересуват го парите.
- Другият момент в кариерата ти, който помним всички, е контузията ти. Във финала за Купата на България между Литекс и Велбъжд бе счупен крака ти... Гледката беше ужасяваща. Спомняш ли си често този момент?
- Понякога се сещам на тази дата. Но минаха доста години. Даже с Иван Стойчев се виждахме на абитуриентския бал на сина на кума ми. „Здравей“, „здрасти“. Всичко е окей и е приключило.
- А след самия инцидент не се ли чухте, видяхте? Той не дойде ли при теб?
- Не. Доста години не се бяхме виждали. Но било каквото било. Минало е...
- Помисли ли тогава, че това е краят на кариерата ти?
- Да! Аз тогава бях получил повиквателна за националния отбор и трябваше да отивам след мача. Мисля, че имахме среща с Люксембург. Тогава първите ми мисли бяха: „Край, приключих!“. Бях в силата си, бях в много силен отбор – Литекс. А счупването наистина беше свирепо, ужасяващо. Даже за секунди загубих съзнание, толкова силна и нетърпима беше болката. Д-р Марков от "Пирогов" ми направи операцията, за което съм му благодарен и до днес. Благодарен съм и на Гриша Ганчев и Стойчо Стоилов, които ми уредиха възстановяването в един прекрасен център за рехабилитация в Германия. Ганчев пое всички разходи, а Стойчо съдейства да вляза в клиниката, тъй като по това време играеше в Нюрнберг.
- Повлия ли много тежката травма на кариерата ти? Ти беше доста време извън футбола...
- Една година бях извън футбола и почивах. Върнах се в Ловеч, изтече ми договорът и отидох в Спартак (Варна) с Ради Здравков. Те бяха закъсали, но останахме в „А“ група. А после вече започнах да си играя във „Б“ група. Отидох в Локо (Мездра) с Георги Бачев, вкарахме ги в „А“ група и се оттеглих.
- Сравняваш ли сегашния футбол с времената, в които ти игра? Има ли разлика?
- Аз играх с много силно поколение, много силни футболисти. И сега има, но според проблемът е, че се пренебрегват българите. Ето, евала правя на Венци Стефанов, че налага българи. Няма значение, че е във втората шестица. Така искам – всички отбори да налагат българи както Славия прави. Така ще се налагат млади момчета, ще се налагат и след 2-3 години ще имаме силен национален отбор...
Тренирахме 4-5 дни на базата в Бояна и там се готвеше и националния отбор до 19 години, водени от Ангел Стойков. Много хляб има в тях.
- Обаче се къса нишката като влязат в първия отбор...
- Да, защото не играят в клубовете си. Пускат ги по 15 минути. А в същото време идва чужденец, който взема голяма заплата, и трябва да играе.
- Спомняш ли си как започна с футбола?
- Да, спомням си. Бях много малък. Аз съм от Берковица, тренирах волейбол. Разбрах, че във Враца отварят спортно училище и отидох и си извадих документите. Майка ми не ме пускаше да ходя, но баща ми ме заведе. И така тръгнах. Даже в спортното училище бяхме заедно с Боримиров, Георги Антонов...
- Как се стига от Берковица до ЦСКА и мачове срещу срещу Атлетико (Мадрид)?
- С много работа, труд, лишения. Много е важно обаче да имаш и характер.
- Спомняш ли си първите си пари във футбола?
- Мисля, че в 11 клас вземах стипендия, тъй като ме бяха взели в дублиращия отбор на Ботев (Враца). На 3-4 човека ни даваха стипендия 60 или 80 лева. Майка ми и баща ми вземаха по толкова.
- А от първия трансфер какво си спомняш?
- Нямаше тогава трансферни суми, траншове. Аз в казармата влязох в ЦСКА, те ме преотстъпиха в Ботев (Враца). Тогава се срещнах с наистина много добри футболист – Цецо Данов, Емил Маринов. Като дете им бях гонил топката. С Георги Антонов бяхме двамата най-малки тогава. Той беше две години по-голям от мен – аз бях на 18. От там отидох в Черноморец (Бургас) и оттам ми тръгна кариерата.
- Онези времена бяха по-смътни във футбола. Силови групировки владееха клубовете. Тежки ли бяха времената тогава?
- Аз лично не съм имал никакви проблеми. В Бургас помагаше общината, а в Нефтохимик, където ме взе Херо, помагаше нефтозаводът. След това отидох при Николай Гигов в Локо (София). Никъде не съм имал проблеми.
- Имаше ли пари във футбола тогава? Носят се легенди, че са се раздавали чували с пари...
- Пари имаше, никой не може да отрече. Но тогава имаше футболисти. А сега идват някакви чуждестранни ментета, а пак им дават много пари. А това според мен не е много добре. Все пак всеки клуб си има политика и си решава.
- А ти лично забогатя ли от футбола?
- Забогатял – не бих казал. Но постигнах това, за което мечтаех като дете. Да играя в „А“ група, да стигна националния отбор. Аз съм доволен от себе си. Може би щях да играя и в чужбина, но тази контузия, която получих... Н е съжалявам обаче за нищо. Така е било писано. Говорил съм си с мои приятели по тази тема и сме стигали до извода, че никой не може да избяга от съдбата си. Виждате колко таланти, по-големи от мен, стигат до едно ниво и приключват рано.
- Играл си при големи треньори. Един от тях е Димитър Пенев...
- За мен това е един от хората, които много уважавам и до ден днешен. Той знаеше как да ни предразположи да играем за ЦСКА, а и за самия него. Тогава "Мултигруп" имаха финансови проблеми, но той все намираше начин да ни вдигне настроението. Особено за евротурнирите. Караше ни да се раздаваме, да се хвърляме. Просто ни беше като приятел и баща на всички. Той разбира много от футбола, но един от козовете му е и отношението към футболистите. Помним 1994 година. Силен отбор, различни характери. Той успя да ги обедини и виждяхме какво стана.
- Как всъщност се стигна до трансфера ти от Локомотив (София) в ЦСКА?
- Малко преди това играха Левски и ЦСКА за Купата. „Сините“ победиха с 5:0. След финала ми се обади Димитър Пенев, видяхме се в едно заведение. Каза, че прави отбор от млади момчета и държи да бъда част от него. И иска да направи нещо в Европа. И подписах договора.
- Как ти изглежда ЦСКА днес?
- Това трябва да е ЦСКА! Откакто ги взе Гриша Ганчев, се развиват добре. Виждате и публиката е на стадиона. Иска шампионска титла и участие в евротурнирите. Това е пътят на ЦСКА. А евротурнирите са истинските пари – виждате как се разви Лудогорец с успешните участия в Европа. Не може само да наливаш пари, нормално е да искаш и да вземаш.
- Мръсна игра ли е футболът?
- Да. Според мен стана мръсна. Особено с тия трансфери по Европа – 200 милиона, 300 милиона. Това е някаква лудост. Трябва да има феърплей, защото много отбори издишат.
- Развалят ли футбола тези много пари?
- Не, но вижте примерно в Германия. Там Байерн обира абсолютно всички добри играчи и всичко. Първенството не е интересно и е решено до 15 кръг. Оттам Байерн се съсредоточава само в Шампионска лига. Както е и във Франция.
Юри СЛАВЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ
