Четирикратната олимпийска медалистка Ваня Гешева гостува в предаването "Код Спорт" по TV+. Голямата шампионка в каяка и единствената българка с комплект от три отличия (златно, сребърно и бронзово) в рамките на една Олимпиада говори за славните моменти в кариерата и за промените в спорта след прехода.
- Доколко живееш със славните си спомени?
- Те по принцип са част от мен. Така или иначе не могат да бъдат забравени. Независимо дали са славни или не са, всеки човек има спомени. Радващото е, че при мен те са изключително хубави. Ще останат за цял живот, защото винаги съм била свързана със спорта, а неминуемо се връщам и към годините, в които съм била активен спортист.
- Вярно ли е, че си дарила всичките си медали на Музея на спорта?
- Вярно е, дарих всичките си медали с изключение на олимпийските. Когато говорих с директора на музея Катя Иванова й казах, че искам да даря всичките си отличия, за да ги видят хората, но ми беше болно да се разделя с олимпийските медали. Аз ги чувствам като мои деца. Много е странно, но олимпийските игри са нещо изключително важно за един спортист, защото са върхът в неговата кариера. Достигането до олимпиада и спечелването на златото е нещо изключително. Мило си пазя медалите и не мога да се разделя все още с тях.
- Може би си най-подходящият събеседник за една вечна тема – разпадът на българския спорт. Твоят пик на кариерата съвпада с върха на българския спорт – в Сеул през 1988 г., когато сме седма спортна нация. Още докато вървят празненствата, тук се сменя системата, ти се отказваш от активна кариера, а в този момент българският спорт тръгва стремглаво надолу. Какви бяха времената тогава?
- Не мога да кажа, че ги помня с лошо, защото смятам, че всеки един човек трябва да се нагажда според промените. Животът се променя, не може да живеем абсолютно по един и същи начин. Трябва да сме готови за всяка една промяна, защото това е предизвикателство за нас. Когато се отказах, бях на 28 години и предварително знаех, че това ще бъде последната ми Олимпиада. Липсваше ми семейството, децата и смятах, че след като приключа със състезателната си кариера, трябва да направя нещо и в тази връзка. Малко, след като се завърнах от Сеул, забременях и когато настъпиха промените синът ми бе на година и осем месеца. Всички спортисти на Левски бяхме в МВР на работа и ми казаха, че трябва да избирам много бързо – или да прекъсна майчинството си и да започна работа в системата на МВР, или да я напусна. Трябваше в рамките на един ден да реша какво да правя. Имаше много добри хора, които работеха с нас в Левски. Един доста добър кадровик каза: "Ваня, толкова години си била в системата, най-добре е да останеш и да продължиш, ако искаш да работиш". Аз така и направих. Когато ни извикаха всички спортисти на Левски с олимпийски медали и попитаха всеки един поотделно какво искаме да правим, аз казах, че искам да остана в системата и буквално на другия ден бях изпратена в Първо РПУ, където започнах като инспектор в Детска педагогическа стая.
- Тогава усети ли, че се разпада спортът?
- Все още, не. Промяната започна много бързо да става. Близо година и половина бях отделена от спорта, бях се отдала на майчинството, на детето. Все още еуфорията от Сеул беше много силна. Емоциите не ни бяха напуснали, защото непрекъснато имахме срещи, хората ни се радваха. Все още имаше много деца, които се занимаваха със спорт.
- В България се отказаха да военизират спортисти, докато западняците започнаха по наш модел да го правят. Как си обясняваш това?
- За мен това е изключително важно в кариерата на един спортист, защото му дават шанс по-нататък, когато той реши да приключи със спортната си кариера, да може да продължи да работи в системата. Имаме не малко примери за това, защото много наши спортисти, също като мен продължиха в системата и то доста добре. Мисля, че би трябвало това да бъде държавна политика, защото е много важно да мислиш за спортистите и за тяхната социална адаптация след приключване на професионалната им кариера. Възрастовата граница при спортистите дори сега малко порасна и на 30-35 години един състезател е напълно пълноценен да печели медали. На такава възраст, ако нямаш алтернатива да продължиш, е много трудно да започнеш отначало и не би трябвало да е така. Мисля, че държавата трябва сериозно да се намеси.
- В ЦСКА изчезнаха спортистите с пагони, в Левски нещо символично се запази. Ти беше в Центъра по бойна подготовка и спорт на МВР?
- Да, до миналата година бях началник на групата на спортистите. Всъщност това е традиция от времето, в което и аз се състезавах. Благодаря на Министерство на вътрешните работи, защото тази традиция, продължава да съществува. Това дава една сигурност на всички спортисти и то на най-изявените и добри състезатели на Левски, защото там са и Мария Гроздева, и Антоанета Бонева, и Станка Златева беше, и Петър Стойчев. След като приключат състезателната си кариера, ако имат желание, биха могли да продължат да работят.
- Как се работи днес в спорта? Ти си председател на клуба по кану-каяк Левски.
- Трудно и с ентусиазъм. Обикновено като кажем спорт, веднага си представяме пари, и то много пари. Винаги си казваме, че спортът не може без пари и това наистина е така в професионалния спорт.
- Спорт и пари вече звучи като виц, защото в България няма пари.
- Да, като кажем спорт си представяме много пари, но казват: "Няма пари, оправяйте се!". Общо взето така се оправяме. Разбирам, защото икономическото състояние на България е изключително тежко и трудно, хората наистина буквално няма какво да ядат, нямат работа. Но аз мисля, че спортът трябва да го гледаме и като превантивна мярка. Спортът е здраве, т.е. ако ние искаме да имаме здрава нация, децата да бъдат отделени от улицата, от наркотиците, от тази агресия, за която сега непрекъснато всички медии говорят... Ако по някакъв начин бихме могли да помогнем на децата, то това е чрез спорта. Нищо друго не би могло да бъде с толкова голям ефект, както е спортът.
- Не е ли късно обаче?
- То е късно, но така или иначе трябва да се започне, защото ако го оставим, ще стане още по-страшно. Ние просто ще загубим нашето бъдеще, а това са децата.
- Председател си и на Българска асоциация на спортистите олимпийци. Малко с черен хумор, но възможно ли е съвсем скоро, ако не на тази олимпиада, то на следващата спортистите ни да се съберат в едно купе?
- Всичко е възможно. Много говорим и по принцип това е болна тема на всеки един от нас, особено на човек, който дълги години е бил и е отдал живота си на спорта, но на мен ми се струва, че е по-добре да не ги сравняваме времената, защото те са много различни. Методите трябва да бъдат едни и същи, отношението трябва да бъде едно и също, спортът трябва да бъде държавна политика, но ние не можем да очакваме това, което е било преди 30 години. Тогава системата беше друга, времето беше друго. Сега нещата са коренно различни – децата имат много други интереси. Ние непрекъснато срещаме проблем да привлечем децата да се занимават със спорт. Родителите не искат и казват: "Детето ми няма да спортува, защото трябва да учи в елитна гимназия, след това трябва да отиде в елитен университет и то трябва да има време, за да се подготвя да учи". Те просто не могат да помислят, че спортът би му дал още повече тази възможност, защото това е средството, чрез което детето би изградило много свои качества, които биха му помогнали в кариерата.
- Чувстваш ли, че старият режим ти е отнел поне един олимпийски медал заради бойкота на Игрите в Лос Анджелис? Тогава ти вече беше в голямата игра.
- За моя радост съм от спортистите, които не успяха да се представят добре на тази Олимпиада по обясними причини, защото два месеца преди това на нас ни беше съобщено, че Олимпиада няма да има. Наистина се готвихме като за олимпийски игри, защото все пак това са четири години подготовка.
- Говориш за турнирите-заместители?
- Да, всъщност през 1984 г. участвах на такъв турнир - "Дружба". Не искам да съжалявам, но от друга страна смятам, че спортът е нещо велико и той не може да бъде използван за политически цели. Знаем, че откакто съществуват олимпийските игри, дори войни са спирани заради тях. Толкова велики хора са подавали ръка в името на тази велика идея. Спортът по-скоро е една благородна цел, която трябва да бъде подкрепяна, а не да бъде използвана по такъв начин.
- Вярно ли е, че си сънувала всеки голям триумф в нощта преди финала?
- Да, това е истина. Странно, но сънувах олимпийската си титла вечерта преди самата гонка и световната си титла също преди самата гонка. Беше много истинско. Както вече казах, знаех, че олимпиадата в Сеул ще бъде последна за мен и след това ще бъда само зрител, но не и участник. Преди това имах спечелен олимпийски сребърен медал от Москва’80 и много ми се искаше да спечеля злато. С Биргит Фишер, когато се срещахме винаги тя беше номер 1, а аз номер 2 и по едно време си мислех, че никога няма да мога да я победя. Станах световна шампионка, защото тя липсваше, тъй като беше излязла в майчинство. Вече беше станало подсъзнателно, лягах си и си казвах: "Не, трябва да стана олимпийска шампионка!". Сутрин ставам, отивам на тренировка и си казвам същото. Сънувах гонката, пробягването, награждаването, абсолютно всичко. За първи път видях Биргит да плаче, когато я победих, защото тя беше непобедима.
- Да, осем пъти олимпийска, 20 пъти световна шампионка с единствена загуба от теб. Но кажи защо не си искала да видиш вода дълго време.
- Да, това е при всички големи спортисти. Никой не иска след това да практикува спорта, който дълги години е упражнявал. Ходя на Панчарево, когато имам работа с клуба, но иначе не ми се влиза. Ходя да плувам.
- Стефка Костадинова също ни призна, че няма скок след края на кариерата си.
- Да, абсолютно. Не знам защо е така. Може би има пренасищане. Понякога го правиш, но чак насила. Много пъти съм си казвала: "Няма ли да дойде време да свърши това нещо най-после, за да си почина?!"
- "Волга" и две "Лади" са твоята премия за олимпиадата в Сеул. Как те гледаха околните тогава?
- Първо странно. Такава беше държавната награда. Когато трябваше да отидем да ги вземем, ми казаха да си избера една от трите коли, защото другите не могат да ми ги дадат, а ще ми ги платят. Нямаше никакво значение, но все пак реших, че трябва да избера "Волгата", след като съм станала олимпийска шампионка.
- Знаеш ли какво е "Голям шлем" в спорта по времето на соца? Тогава се шегуваха, че това е да си на щат във военно ведомство, да си студент –задочник във ВИФ "Георги Димитров", да имаш последен модел "Лада", закупен без да чакаш ред и апартамент в някой от новите квартали.
- Да, то това ни се обещаваше в интерес на истината. За спечелен медал – кола и апартамент, но не подарен, а предоставен за закупуване. Когато тръгнахме за олимпиадата ни беше казано, че ако се върнем като шампиони, на нас ще ни бъдат предоставени апартаменти за закупуване.
- Днес по-добре ли са премирани нашите елитни спортисти?
- Мисля, че да.
- Въпросът е, че спестяват много пари на държавата, защото не успяват да вземат медалите.
- Да, в това отношение държавата е обявила доста добри награди за спортистите. В много други държави премиите са много по-малки. Смятам, че премиите у нас са напълно нормални. Спортистите заслужават, те са хората, които прославят България навсякъде.
- Това първо трябва да се възпита в семейството. В крайна сметка родителите са тези, които първоначално трябва да дадат основата, след това може би спортът извайва, защото ако не работим в екип, нещата много трудно се получават. Амбицията е хубаво нещо, всеки иска да направи велик шампион, но те не се раждат толкова често.
- Колко пъти си гледала на запис победата си в онова паметно за родния спорт състезание в Сеул?
- Честно да си призная, често го гледам, защото живеем в много трудно време. Когато човек изпадне в настроение, което не е подходящо за него, трябва да се върне към нещо, което би му вдигнало духа и да му даде сили да продължи. Именно в такива моменти се връщам към него.
- Как успя да овладееш емоциите си след златния медал, тъй като час по-късно предстоеше и финалът на двойка каяк?
- За мен това бе една изключително голяма отговорност. Когато си сам, провалът е твой, но когато си с още някой, вече отговаряш и за него. Дори носиш още по-голяма отговорност, защото другите очакват от теб да бъдеш в синхрон с тях и да направите нещо общо заедно, защото и те са вложили същия труд, както и ти. Затова, когато участваш и на многоместна лодка, отговорността е много по-голяма. Готвейки се за олимпиадата, знаех, че трябва да покривам и трите дисциплини, защото искахме да спечелим и да се борим и в трите женски дисциплини. Аз бях най-добрата и просто трябваше да ги покривам и трите дисциплини. С Диана Палийска, партньорката ми от двойките, бяхме много близки приятелки и ми беше много трудно, защото знаех, че на всяка цена трябва да спечелим олимпийски медал. За нея това бе първа олимпиада, на която участва и бе изключителен шанс. Нищо не се знае, всеки един спортист, отивайки на една олимпиада, не може да каже, че ще участва и на следващата, защото за четири години може да се случи всичко. На загрявката видях страх в очите й и тя ме попита: "Ти сега ще гребеш ли?". Отговарям положително, а тя ми казва: "Ама, нали сега стана олимпийска шампионка?". Казвам й: "Сега отивам за втори път да стана олимпийска шампионка!"
- Най-голямото ти разочарование в спорта и в живота?
- Преди бях по-емоционална и може би приемах по-навътре и по-болезнено всички неща, които се случват, защото човек не може да няма разочарования в живота. С напредването на възрастта разбрах, че човек трябва да гледа малко по-философски на нещата. Много неща ние не можем да променим и когато човек разбере, че трябва да ги приеме, животът става много по-лесен. Разочарованието идва от най-близките хора, но за голяма моя радост до момента не съм го изпитала. Останалите мои близки или познати ги приемам и с положителните, и с отрицателните им характеристики.
- Имаше известна турбуленция миналия месец със световната ни шампионка в кануто Станилия Стаменова. Тя смята, че държавата не се отнася адекватно към нейните постижения. Твоето мнение?
- Аз не мога да я съдя. Трябва да уважаваме мнението на всеки един спортист, независимо дали е правилно или не. По-хубаво е да казват това, което мислят. Има някакво разочарование не само в нея. Държавата премира олимпийските спортове много повече от неолимпийските, но това е държавна политика, която не е само при нас. То е регламентирано и няма как да бъде избегнато или променено. Хубавото е, че кануто стана олимпийска дисциплина и искрено се надявам, че тя ще съумее да се запази, да се подготви, да отиде в Токио и да спечели олимпийски медал. Разбирам я, но не трябва да се драматизира от всяко едно такова изказване. Спортистите трябва да си кажат мнението, но на тях трябва да им бъде обяснено, че има правила и принципи, които трябва да се спазват.
- Имаме един състезател, който спечели квота – Мирослав Кирчев. Той ще участва на Игрите в едноместния каяк. Едно трудно препятствие мина, защото знаете, че и спечелването на квота не е лесна работа. Вече започнахме повече да се радваме на спечелването на квота, отколкото на медала. Той има амбицията, достатъчно добре е мотивиран, има всички нужни качества, но в каяка е изключително трудно, защото има десет каякари, които са на едно ниво и не се знае какво може да се случи. Стискам палци и искрено му пожелавам успех. Дано да ни зарадва! Тази олимпиада ще бъде много трудна за всички спортисти на България. Пожелавам им всеки да сбъдне мечтата си и това, което е сънувал!
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ +
