Всичко за Евро 2024 с БЛИЦ – ТУК!

Представяме ви Виктория Николова – малката, голяма световна шампионка, която покори с талант, изящество и скромност целия свят и накара хиляди да се просълзят на българския химн!

Преди броени дни Виктория спечели златото в стил Lyrical с танца си Body Love на Световното първенство по танци в Прага. Хореографията й е впечатлила журито, а на сцената, за да изпълни своя неповторим танц „Body Love“, българката демонстрира истинско танцово съвършенство.

Едно красиво и талантливо 16-годишно момиче, което въпреки крехката си възраст, вече е изграден спортист и завършен шампион. Нищо, че тепърва има да върти обиколки – да учи още и за живота, и за успехите, и за трудния път до тях! Привкус, който обаче, тя вече добре познава покрай системното сблъскване със суровата родна действителност!

За Световното в Прага Виктория пътува без щаб, без треньори, без така нужната за всеки един състезател подкрепа. С нея е единствено майка й Милена, която, както и Вики признава, изнася на гърба си всички трудности по реализирането на този огромен успех. 

След като печели медал и стъпва отново на българска земя, Виктория получава поредния шамар от българската действителност – оказва се, че тя дори няма къде да репетира своите хореографии! Няма осигурени зали! Липсва финансиране.

Говорим за Виктория Николова – голямата ни шампионка, която има зад гърба си извоювани вече множество държавни, интернационални, европейски титли, вече и световна.

Освен това, едва 16-годишна, тя става помощник-хореограф и танцов капитан към състезателния отбор на „Ера балет“ с ръководители – трикратните световни шампиони по модерни танци Василена и Виктор Алекови.

Вики вече има и първата си крачка в киното. Мнозина още помнят участието й в сериала „Дяволското гърло“.

Неин брат е голмайсторът на Славия и младежки национал Владимир Николов, баща й е бивш футболист на ЦСКА, а майка й – бивша гимнастичка.

Виктория Николова не е единствения български талант, оставен на самоиздръжка! Ще го наречете българска реалност и няма да сте далеч от истината… 
По-точната дума в случая обаче, уви, е народопсихология! А от нея трудно ще избягаме…

Крайно време е България да започне да взима насериозно не само танцовото изкуство, но и спорта, защото успехите на толкова много талантливи българи остават незабелязани и неоценени. Липсва интерес и от Министерство на културата, и от Министерство на спорта! Въпросът е – докога?!

За сравнение: представителите на Англия и Германия, които са световни сили в света на танцовото изкуство, се явяват на Световната купа с държавно финансиране и получават два пъти премия – веднъж за участие и втори път, когато спечелят. Имат осигурени екипи, знамена и всичко необходимо, за да се чувстват достойни представители на страната си. Обратното на това, с което разполага Виктория Николова..!

И докато гениални деца покоряват с таланта си световната сцена, прославяйки България, у нас очевидно е по-важна поредната порция политически скандали от парламента!

Гениалните деца на България са носители и на смисъл, и на пример, какъвто всички правителства до момента, взети заедно, не изглежда дори да успеят даже да доближат.
И докато родителите на тези деца са принудени масово да теглят кредити, за да финансират подготовката и участията им на различни форуми, ние ставаме свидетели на поредната порция нехайство, след поредната липса на субсидия.

Субсидия, която, уважаемите народни представители можеха да гласуват приоритетно поне веднъж до момента, вместо да обновяват периодично, например, автопарка си..!

- Вики, честита световна титла! Осъзнаваш ли какво си постигнала, колко е огромно и значимо?
- Благодаря ти много! Чувствам се много заредена. Мисля, че това ми беше мотивацията, за да мога да продължа и занапред, защото винаги има накъде повече човек да се развива. Това не е таван за мен, след който да си кажа: „Добре, спечелих титла, сега мога да прекратя!“. Не – има още много над какво да работя и как да се развивам – това е моят фокус сега. 
Този успех иначе, наистина много ми даде. Имах нужда от това побутване напред, за да продължа.

- Тоест, ти си имала нужда от подобна мотивация, за да разбереш всъщност на какво си способна, въпреки че за крехките си години имаш вече множество успехи и титли зад гърба си?
- Да, така е, имам. Много от успехите ми са на терена на Европа, но повечето са тук, в България. Но за мен беше важно да знам, че успехите ми не са единствено на местна почва. 

- На финала в Прага ти спечели златото с танц, озаглавен Body Love или Обичай тялото си. Какво е посланието, което искаш да предадеш? Да обичаме повече себе си – такива, каквито сме, в контекста на модерната световна тенденция към корекции?
- О, да, точно това е. Със сигурност е много голям дар и отговорност, когато в зала, пълна с танцьори, всеки от които има някакъв проблем с тялото си, с мислите, но се опитва да бъде перфектен по едни зададени стандарти, които всъщност не са истински. Всеки е красив по негов собствен начин. Това беше важно послание, което аз имам честта да нося на сцената със себе си и с танца, и хореографията си.

 

- Преди това съчетание имала ли си някога колебание в себе си по отношение на тялото, на самочувствието си?
- Със сигурност съм имала, да. Но сега, чрез този танц, разпространявам послание, което самата аз още не съм асимилирала докрай и не прилагам в собствения си живот, но мисля, че това е нещо, с което се борим всички, и трябва да изчистим в себе си, за да бъдем истински щастливи.

- Когато след медала ти поднасят и специална награда – за 3-годишно безплатно обучение в London Dance Center, както и златен билет за участие в Гала концерта на звездите, те обявяват като „необикновено момиче, което всички трябва да запомнят“.
- Когато обявяваха наградата, казаха: „Според нас, който спечели тази награда, ще бъде наистина много щастлив!“, аз за миг изтръпнах, защото малко преди това бяха обявили, че става дума за 3-годишно обучение в лондонска школа, а аз отдавна много силно мечтая да замина в чужбина, където да се развивам. Лондон или Америка – това са местата, които винаги са ме привличали.
И щом чух продължението на изречението, и своето име там – цялото ми тяло изтръпна, побиха ме тръпки, не знаех дали да се изправя, какво да направя… дали няма друга Виктория Николова в тълпата.
Застанах отпред с българското знаме и с грамотата, която ми дадоха, наистина беше един много велик момент! Мама плачеше отстрани и се провикваше! Тълпата викаше! Всички от българска страна викаха! Никой не можеше да повярва, че тази чест е дадена на някоя от нас!

- Чест, за която ти си положила не малко труд! А имаше ли така нужната за всеки един състезател подкрепа – и морална, и като финансиране, за да можеш да заминеш на подобен световен форум, да се подготвиш качествено?
- Тъй като аз бях единствен представител на нашия отбор, който първо се яви на квалификации за Световно, след което се класира за финалите в Прага, с мен нямаше никого, освен майка ми. Двете пътувахме сами до Прага!
Безкрайно съм благодарна на моите треньори за цялата подготовка, която сме имали през годините, за всички поведени битки, които са довели до този момент, но в този толкова значим момент аз и мама бяхме сами.
Беше на моменти тежко за мен, но пък ми даде възможност и да опозная участниците от другите отбори на България, които ме подкрепяха от публиката, викаха и пляскаха за мен. Те помагаха и при изготвянето на визията ми за сцената. Бяха до мен и в моментите, в които бях изплашена. 
Човекът, който неизменно и неотлъчно беше до мен, беше мама! Тя жертва много, за да се случи всичко това, за да бъда аз там. Мога спокойно да кажа, че тя изнесе на гърба си целия този проект, на собствените си рамене. Все пак, щастлива съм, че открих там и хора от моята кръвна група, както се казва, който да ме разбере.

- Защо бяхте оставени сами с майка ти? Каква е причината?
- Така се случи, че едновременно с това състезание Българската федерация за спортни танцови дисциплини също провеждаше състезание в Созопол. И нямаше как аз да съм единственият човек, който, заминавайки, взима със себе си и двамата си треньори, след като цялата ми школа се явява на друго състезание. Така се случи…

- Останала си съвсем сама, на чужда територия, но си успяла да се справиш дори с това..! Вики, ти си герой, трябва да го мислиш по този начин!
- Да, благодарна съм на подкрепата, която получих от отбора на България, който се пребори на това тежко състезание, за да можем да стигнем до тройката – за държави, получили най-много медали за цялото състезание.
Също така спечелихме и Gran Pri за стил „Модерно“, който е един от най-конкурентните и сложни стилове. Много се гордея с целия отбор и с това, че съм част от него!

- В цялата еуфория помниш ли кой те поздрави пръв след триумфа?
- Ооо (усмихва се)..! Когато спечелих, еуфорията наистина беше огромна. Мама плачеше, аз също, получавах поздравления от всички страни. И помня, че се обадих по фейсбук на хореографката на танца, и когато ме чу, тя веднага ме попита: „Вики, какво става? Всичко наред ли е?“, а аз отговорих:
„Искам само да ти покажа нещо…“ и вдигнах медала на камерата.
Тя го видя и моментално започна да вика, да крещи с цяло гърло! Беше наистина една много емоционална реакция, която ще помня и ще разказвам още много дълго време.

- А поздрави ли те някой от конкурентите ти на сцената?
- Ами… ние, българите имаме една такава черта, че не винаги сме безкрайно щастливи за чуждите успехи. Подкрепиха ме хореографите на други школи, собствениците на тези школи, някои от момичетата. А на ниво България дори и да е имало някакво разочарование, мисля, че успяваме да го преглътнем и да се поздравим, дори и само на повърхностно ниво.

- Тежи ли ти това, чисто човешки?
- Ами… малко е тежко. Особено, когато забелязвам какво отношение има в другите отбори, как се отнасят хората един към друг. При нас това е малко различно, но аз, въпреки това, имам любов към всички момичета и състезатели в нашия отбор.
Мисля, че заедно постигнахме нещо, което преди не се е случвало на този форум. Намерихме мястото на България сред челните държави. Колкото и да сме в ситуация на конкуренция, винаги ще имаме любов една към друга, дори и да се опитваме да я прикрием на ниво състезание.
Бяха извадени всички танцьори на сцената. Имаше около 250 танцьора на сцената. Председателят на журито излезе и каза, че това е бил един от най-емоционалните дни, и всички плакаха, всички се смяха, всички показаха прекрасни съчетания, но тук, на тази сцена, има един извънреден талант, който всички трябва да знаете. Това е Виктория Николова от България!
Това, което се случва е, че веднага, след като мине конкретния танцов стил, следва награждаване. И от едната емоция – дали ще се представиш достатъчно добре технически, преминаваш моментално в другата – дали си се класирам, къде… Беше много динамично! Истинско влакче на ужасите!
Когато обявиха второто място, аз не знаех къде се намирам. Беше тихо наоколо, всички бяха притихнали в очакване. Съществуваше през цялото време съмнението в мен – а какво ще стане, ако не съм част от тези топ изпълнители?! Тази мисъл много ме изплаши.
Когато чух името си и разбрах, че съм единствената българка в този стил, която се класира и става първа, просто разбрах, че всичко, което ми се е случило през цялата година, си е заслужавало. Просто доби смисъл за мен за секунда!

- Преди да постигнеш тези успехи знам, че си имала и една друга мечта, която подозирам, че продължава да седи някъде дълбоко в теб, и да си чака момента – Холивуд!
- О… (смее се). Със сигурност! Със сигурност! Най-искрената ми и луда мечта е някой ден да се намеря на сцената на Бродуей. Аз съм изцяло обсебена от музикалния театър и това е нещото, което ме влече най-много.
Имам безкрайни интереси и към филмовото изкуство, което за мен е нещо много велико. Мисля, че едното не изключва другото и мога да намеря място и за филмово изкуство, и за театър, и за танц в живота си. Наистина истински го мечтая, благодаря ти, че ме попита.

- Всъщност ти загатна само за този си потенциал при участието си в сериала „Дяволското гърло“…
- Надявам се скоро да се открият и други проекти. Търсим прослушвания, възможности, които да се случват. Търсим правилния проект.

- Няма как да не те попитам какво ти каза след голямата победа брат ти Владо Николов, който е голмайстор на Славия и младежки футболен национал?
- Той веднага ми се обади и когато аз вдигнах, той каза: „Знаеш ли, аз по-малко вярвам на това, че ти току що ми вдигна телефона, отколкото, че спечели златен медал!“ (смее се) Той много държи на това аз да си почивам редовно. Казва ми – браво, а сега си си спечелила почивка!
За него е важно да не се преработвам, да не се преуморявам, но за мен е чест да се развивам, да работя. Нямам нужда от почивка, защото такива неща само ме зареждат, не източват енергията ми.

- Да, но можеш да си направиш, без да искаш, лоша услуга, ако не почиваш съвсем и брат ти със сигурност е прав от дистанцията на опита си?!
- Със сигурност той знае какво говори и защо го говори, осъзнавам това. Но все още не съм взела неговия съвет под внимание, признавам.

- Все още нямаш намерение да почиваш и си доволна от стреса…
- То даже не е толкова стрес, колкото едно приятно притеснение, което е повече двигателна сила, отколкото пречка.

- Добре, но, все пак, когато си даваш дори минимално време, в което да не си на сцената или на репетиции, какво правиш?
- Уча, защото още съм ученичка и имам да пиша много домашни, да наваксвам. Пак е вид работа. Но има и друго, което ще ти споделя – аз всячески се опитвам да вкарам своя свят в училище. Опитвам се да организирам, да обръщам училищни проекти за оценки в театрални пиеси, в танц, в хореография. Опитвам се да смеся двата свята, без да ги разделям.

- И все пак послушай брат си, ще има дългосрочна полза!
- (смее се) да, ще помисля и над това. Може би още не обаче. Това лято ми предстоят няколко проекта, за които се вълнувам страшно много, защото са като диаманта от цялата година. Две летни програми – едната е в Ню Йорк, за която заминаваме след няколко дни. Това са различни класове, от които ще стана част и ще имам възможността да черпя опит от различни професионалисти в сферата – ветерани на Бродуей, танцьори, хореографи на най-високо ниво в света.
Веднага след това следва и клас в Калифорния с едно от най-нашумелите студия – Prodject Twenty One, които тази година организират интензивно ежедневно трениране – от рано сутринта до късно вечерта с едни неповторими хореографии. Това е нещо, което ще ме обогати безкрайно много!

- Нека само да напомним на читателите, че ти, едва на 16 години, вече си помощник-хореограф и танцов капитан в школата, в която се обучаваш! И това обогатяване, за което говориш, е на фона на тези два значими успеха.
- Винаги ми казват: „Ти не разбираш нищо истински, докато не ти се наложи да го обясняваш на някого!“ Но това отново е опит за мен и ми доставя удоволствие да правя хореографии на момиченца, които виждат, че харесват да танцуват, и искат да се научат. Въпреки че самата аз имам още много какво да науча, е много полезно да има хора, на които да предам дори и малкото, което имам като знания.

- И за финал: Кой е твоят извор на вдъхновение? 
- Вдъхновявам се от толкова много хора. Обичам да бъда фен на известни личности – танцьори, актьори, дори и на момичета, с които аз лично съм танцувала. Черпя заряд от много различни места и хора, на които съм благодарна.

- А не присъства ли и някой голям шампион сред тези хора?
- За мен най-голям пример е моето семейство, защото в него няма човек, който да не е шампион или спортист. Когато се събуждам всяка сутрин в къща, пълна с шампиони, за мен е важно и аз да мога да достигна това ниво.

- Мисля даже, че вече си успяла!
- Надявам се (смее се).
    
Интервю на Анелия ПОПОВА