В средата на месец март Владимир Илиев спечели първия медал за България от Световен шампионат по биатлон при мъжете. На първенството в шведския зимен център Йостерсунд, Илиев завърши на второ място, оставяйки след себе си фигура като Тарей Бьо. В специален разговор сребърният медалист разказа за емоцията от успеха, как е преминала надпреварата, какво му е казал шампионът Арнд Пайфер на почетната стълбичка и разкри най-голямата трудност, която е преживял, за да постигне този невероятен успех. Илиев сподели и своето мнение за развитието на биатлона у нас.

- Здравей, Владо! Къде те намираме в момента?
- Здравейте, в момента съм в София. Рядко посещавам столицата, но имам свободно време и трябва да свърша някои ангажименти и затова съм в София

- Как успяваш да оползотвориш свободното си време и успяваш ли да си почиваш пълноценно между двата сезона?
- Предимно гледам да не мисля много за спорт. Най-вече да си почина психически от дългия сезон. Правя доста неща, които не мога през зимата и сега се опитвам да наваксам. Като цяло успявам да си отпочина, но моята почивка е много кратка, около двадесетина дни, и то не е пълна, защото трябва все пак да тренирам и да поддържам форма.

- Нека обаче да те върна към спомените от сезона, макар да се опитваш да не мислиш толкова за спорт в момента. Ти завоюва първия медал за България от Световно първенство в мъжкия биатлон, което е едно страхотно постижение. Мина ли достатъчно време, за да осъзнаеш колко голям всъщност е твоят успех?
- Да, мина достатъчно време. Първите дни беше по-странно, но след това постепенно започваш да осъзнаваш наистина успеха и колкото повече хора те поздравяват, все повече и повече го осъзнаваш. Наистина исторически медал за България и съм много радостен, че точно аз го постигнах. Ще се надявам и в бъдеще да си повторя постиженията и може би да направя нещо подобно на Олимпийските игри след три години. 

- Любителите на биатлона, които са следили отблизо твоята кариера, знаят, че на всички големи шампионати, на които си участвал, нещо малко винаги не е достигало, за да се стигне до такъв пробив като този в Йостерсунд. Кое беше парчето от пъзела, което този път се нареди на Световното в Швеция ?
- Наистина, в доста големи шампионати много малко ми липсваше за медал. Дори бих казал, като се върна назад, на почти всички първенства в последните 6-7 години имах шанс за отличие, но все не се получаваше. Да, може би на някои шампионати не съм бил достатъчно подготвен, на други ми е липсвала необходимата доза късмет. Този път, естествено, бях подготвен на високо ниво, но това, което може би ми помогна най-много беше е, че се бях успокоил, така да го кажа. След спринта и преследването очаквах доста повече от себе си, но не се получиха тези състезания, които исках. Затова влязох много спокоен в индивидуалната дисциплина, което е много важно за стрелбата и то за моята стрелба, понеже през годините винаги това ми е играело лоша шега – твърде голямото желание да ми се получи стрелбата, защото знам, че тогава ще направя нещо голямо. И този път бях спокоен, нямах какво да губя вече и проведох едно, мога да кажа, перфектно състезание за мен и за целия български отбор. 

- Разкажи ни малко повече за самото състезание. В кой момент точно през главата ти мина мисълта, че точно това състезание ще бъде твоето?
- Мина ми след последната стрелба. Знаех, че се движа доста високо, доста напред в класирането, но след мен имаше много силни състезатели. В биатлона конкуренцията е огромна. Над 100 души бяха на старт и имаше силни състезатели с по-задни номера, но след като пресякох финала и видях, че всеки следващ идваше с по-слабо време от моето, вече осъзнаваш, че ще е голям резултат и се надяваш да е медал, защото всеки може да те измести до последно. Видяхме, че и норвежецът Тарей Бьо не успя да ме победи само с 4 десети. След четвъртата стрелба, когато си с висок процент успеваемост в индивидуалната дисциплина и с моето постоянно ски-бягане, знаех, че имам шанс за големия резултат. Просто давах всичко от себе си, защото беше много тежко състезание, 20-те километра не е шега работа. Самите условия в Швеция бяха много неподходящи за тази дисциплина. Започна да вали и сняг, което забавя доста ските и наистина беше много сложно, но затова съм тренирал толкова години и толкова месеци за самия сезон, за да покажа точно този резултат, каквито и да са условията. И съм много щастлив, че успях.

- Резултатът наистина е впечатляващ. Може би е и още по-значим, когато видим, че след теб остана фигура като Тарей Бьо. Въпреки това обаче, ти изглеждаше много спокоен след състезанието. На пресконференцията не показваше почти никаква емоция. Как успя да удържиш безспорно голямото вълнение, което си изпитвал ?
- Може би така съм изглеждал, но вътрешно имах доста емоции. Просто един такъв успех е съпътстван с много процедури след финала. Нямаш никакво време да си поемеш дъх. Постоянно имаше пресконференции, интервюта, снимки за спонсорите. След това веднага отидохме на допинг-контрол. Буквално имах пет минути да се прибера до стаята и да се преоблека и веднага заминахме за центъра на града, където беше медал церемонията. Просто нямаше време да го осъзная напълно. Може би чак през нощта го усетих като емоция по-силно вътрешно. В интерес на истината, не успях и да спя много, много. Що се отнася до Тарей Бьо, той е много силен състезател и на него по-често му се случва да се качва на стълбичката. Може би на него му е личала повече емоцията, защото той каза, че бронза се равнява на златен медал, не съжаляваше, че не ме е победил, защото пък предния ден беше четвърти, а това място е доста неприятно, както всички знаем. 

- А какво си казахте на почетната стълбичка?
- С Тарей Бьо нямах много контакт, защото той до последно даваше интервюта. Повече си говорих със златния медалист Арнд Пайфер. Той ме попита дали това ми е първи подиум на почетната стълбичка. Аз му потвърдих и той остана доста изненадан, защото от доста години ни следят като отбор и знаят нашите възможности. 

- Споделял си, че индивидуалната дисциплина на 20 километра не ти е най-силната. Това не е състезанието, в което се чувстваш най-уверен. Как обаче си обясняваш факта, че именно в него се стигна до този голям успех?
- Наистина е така, но в нашия спорт се тренира за всички дисциплини. Не е както в други спортове да се концентрираш само върху една. Аз съм подготвен за по-дългите дисциплини и ми допадат повече чисто бегово, защото съм такъв тип – по-темповак, да го кажа на нашия език. Не съм скоростен състезател, който да правя силни финални спринтове. Затова функционално по-дългите състезания ми допадат повече. Оттам нататък, всичко е в стрелбата. Затова съм казвал, че не ми е добра дисциплина, защото винаги стрелбата ми е бил по-лошия елемент от биатлона, но в последните години явно се променят нещата, защото един от първите ми медали на Европейско първенство е именно в индивидуалната дисциплина. Миналата година на Олимпиадата също най-добрия резултат, който единствен имаше шанс за медал, също ми беше в 20-те километра. Очевидно е било някакъв знак, но аз не съм го усещал и винаги съм разчитал повече на спринта и оттам на преследването.  

- През лятото обаче ти имаш големи проблеми с болки в гърба, които ти пречат на нормалната подготовка за сезона. Как ти повлияха тези трудности?
- Контузиите влияят психически и физически на всеки спортист. Аз се надявах толкова физически да не ми повлияе, за да мога да продължа с подготовката. Поддържах някои основни упражнения, в които не усещах болка. Знаех, че ще се справя и психически, защото съм минавал през доста трудни моменти и винаги съм вярвал, че ще ги преодолея. В един от важните ми лагери на Белмекен в продължение на 20 дни не можех да правя основните упражнения за подготовка в биатлона, но се справих, в крайна сметка. Знаех, че мога да вляза бързо във форма и така се и получи.

- Освен това и успеваемостта в стрелбата ти беше паднала до едва 67 процента. В индивидуалната дисциплина на Световното обаче ти свали 19 от 20-те мишени. Как си обясняваш толкова големите проблеми и как успя да се справиш с тях, за да покажеш толкова солидна стрелба в Швеция?
- Наистина стрелбата ми беше слаба. Миналата година си промених пушката и си направих нов приклад, който ми е много удобен, но необяснимо за никого от екипа, процента ми падна толкова много. Единственият логичен отговор може би е голямото ми желание да наваксам с новия приклад, защото при смяна на пушка се стреля повече, за да свикнеш по-бързо. А това е рядко срещано явление, защото повечето спортисти с една пушка стрелят в продължение на години, а дори и през цялата си кариера. Аз, например, с предишната ми стрелях откакто съм в професионалния биатлон. Сега я смених и имах огромно желание да свикна с нея. Беше ми много удобна. Най-добрият специалист в Германия ми я направи. Но заради голямото желание претренирах стрелково и това ми изигра лоша шега. В течение на сезона го осъзнах, че може би това е грешката, но тогава при нас е невъзможно да направя пауза, защото ние всяка седмица имаме стартове. А за да се оправят нещата трябва почивка, както когато претренираш във функционалната част. В стрелковата е по същия начин, но нямаше кога и може би дългите пътувания в Америка и Канада за Световната купа ми дадоха възможност да почина малко от стрелкова гледна точка. Това може би беше причината на Световното да ми се получи стрелбата в някои отделни стартове, но там имаше и много други фактори. Самите стрелбища и условия бяха лоши за биатлон и само най-големите специалисти успяха да се справят, но на индивидуалното се справих и аз.

- Какво обаче стои зад този медал. Защото хората виждат този голям успех, радват се, но едва ли си дават сметка какво всъщност означава да се стигне до един такъв медал?
- Малко хора са запознати колко много тренировка изисква биатлона, особено през летния период и хиляди пропътувани километри. От 25 април започвам активна подготовка и това продължава чак до ноември, докато започнат състезанията. Като се връщам назад в годините, наистина се изисква много подготовка и много лишения. Даже сега се сещам за нещо, което не съм споделял с никого преди. През този сезон в самите купи в Америка и в Канада, имах съмнения за правилната климатизация при завръщането ми в Европа – дали ще успея да се климатизирам достатъчно бързо за Европейското и след това Световното. И точно заради това по време на тези купи в Северна Америка живеех по европейско време. Ставах в един и половина през нощта по американско време и сутрин до шест част просто стоях и се опитвах да не заспя, защото нямаше какво друго да се прави. Това беше наистина голямо лишение, защото имаше много тежки моменти. Нощем си сам, всички спят, всичко в хотела е затворено – няма къде да ходиш и какво да правиш, но просто трябва да останеш буден. Нито ресторанта, нито фитнеса бяха отворени през това време. Хубавото беше, че поне фитнесът отваряше по-рано (смее се). Спазвах този режим в продължение на две седмици. Правил съм го и преди, но само за седмица. А сега бяха цели две. Тренировките и състезанията също позволяваха да поддържам този ритъм на живот и го бях съгласувал с треньорите. Може би до голяма степен на това дължа успеха на Световното, защото когато се върнах в Европа, не усещах часовата разлика и нямах признаци на сънливост и отпадналост. Това е едно от лишенията през самия сезон, което не съм го споделял с никого до сега.

- А в кой момент си казваш: „Да, всичко това си струваше“?
- Винаги, когато сезонът приключва благополучно и имаш резултат. Ние сме реалисти. Знаем от коя държава сме и знаем другите с какво разполагат и не можем да очакваме постоянно да сме първи и да печелиш, за съжаление. Може би в бъдеще, ако се подобрят условията, може и това да се очаква, но за момента знаем, че един силен резултат през сезона е достатъчен. На мен лично ми достатъчно, за да кажа, че съм си свършил работата през дадената година, продължавам и през следващата искам да покажа същите резултати най-малко. 

- При пристигането ти след Световното в Швеция на летището се бяха събрали много хора, които да те посрещнат. Всички се радваха за твоя успех. Какво означаваше за теб да видиш това признание?
- Много е хубаво. Най-хубавото е, че повечето бяха деца от клубовете в България. Аз винаги съм казвал, че когато прекратя кариерата си, искам да помагам на децата. Искам все повече деца да се занимават със спорт и с биатлон в частност. Най-близките ми бяха дошли. Сега се сещам и за още едно лишение. Бях напуснал България на 27 октомври, когато започнаха състезанията, и се прибрах чак в края на март. Това също е едно от големите лишения – да си толкова време далеч от своите близки. Те също бяха дошли да ме посрещнат, а те са най-важните хора за мен. Но цялото посрещане беше много хубаво. Първите ти стъпки на родна земя след толкова много време в чужбина само с тренировки и лишения са нещо специално. И когато видиш толкова много млади хора, които се радват за теб и искат, дай Боже, в бъдеще те да постигат подобни неща, само може да ме прави щастлив.

- Спомена, че искаш да работиш за развитието на биатлона в България. След товя успех на Световното и европейската титла на твоя колега Красимир Анев, вие бяхте наградени от Министъра на младежта и спорта Красен Кралев. На срещата имахте възможност да обсъдите някои от проблемите, които вие срещата по време на подготовката си и да предложите решения. Какво се случи на самата среща и ти как виждаш положителното развитието на този спорт у нас?
- След тези успехи Министърът ни поздрави и награди. Благодаря му, че ни даде възможността да поговорим за проблеми и то немалко време. Имаше позитивни неща. Искаме да се подобри самата база за биатлон в България, защото положението в момента е много критично, много зле. Децата няма къде да тренират, а самата подготовка е специфична, защото през лятото тренировката се прави изцяло с ролери и повечето клубове тренират на пътища, по които минават коли и е много опасно за децата. Аз вече 18 години карам по тези пътища и знам как да се пазя. За сега, да Слава Богу, не се е случвал инцидент, но децата не могат да се пазят и нямат този опит и е по-лесно да стане беля. Затова трябва специален ролбан да се изгради. Такъв в момента има само на Белмекен и Банско, но на Банско е по-сложно да се ползва поради ред причини. На Белмекен пък не е подходящо за деца, защото е с голяма надморска височина. В Троян има развитие – има изградено стрелбище, на което му липсва ролбана. Министър Кралев ни даде надежда, че там може да се довърши базата след тези наши успехи. Надявам с общи усилия на федерацията и Министъра на спорта да се изгради докрай. Освен това говорихме и за кандидатурата ни за Детските Олимпийски игри. Това ще бъде най-доброто нещо, което може да се случи за Зимните спортове, за да се изградят съоръжения, защото в другите държави в Европа има т.нар. Национален зимен център, където има трасета за алпийски ски, шанци за скокове, трасета за биатлон и ски-бягане, а в България такъв липсва. А, според мен, е хубаво да се изгради един такъв център, защото ние сме планинска държава. Имаме прекрасни възможности в планината и един такъв център ще бъде от ползва за всички национални състезатели. Те ще има къде да тренират качествено, но и да им излиза по-евтино, защото сега на нас единствения ни шанс за качествена подготовка, освен Белмекен, е в чужбина, а там е много скъпо. 

- Сам спомена, че има доста големи финансови изисквания за качествена подготовка. При теб как стоят нещата с финансирането? 
- Биатлонът е от скъпите спортове. С всяка година се покачват цените. Например, патроните, с които стреляме, са много скъпи. Средната цена на патрон е около 20 стотинки, а за един професионален състезател трябват хиляди патрони. Аз, например, стрелям между 12 и 14 хиляди патрона на сезон. И това са само патроните. Има и много други неща за покриване, но за сега федерацията с помощта на някои спонсори и министерството се справят и моята подготовка не е проблем. Има някои тънки неща, които трябва да се подобрят с годините, за да мога да се конкурирам още по-често със състезателите от богатите държави. Там биатлонът е доста развит и се влагат огромни средства – близо двадесет пъти повече, отколкото нашата федерация. И въпреки всичко, ние успяваме да ги побеждаваме и те го виждат това. 

- Виждаш разликата между твоята подготовка и тази на състезателите от „богатите държави“, както ти ги нарече, и въпреки това ги побеждаваме, благодарение на теб. Те как гледат на този факт?
- Те гледат с учудване, ако трябва да съм честен. С руснаците сме по-близки. Те идват да се подготвят на Белмекен. Норвежците до скоро, докато беше Бьорндален, също идваха всяка година. И виждат нещата как стоят. Точно затова се чудят, защото имаме уникална база горе на Белмекен, а нещата не стоят добре с нея и има много за оправяне по нея, за да стигне европейските. А това е национална база и е едно богатство за България и за всички спортисти. И чужденците остават много учудени от нашите успехи, защото знаят, че само там тренираме. В чужбина почти не ходим. Има отделни лагери, но те са много скъпи. И заради всичко това чуждестранните състезатели се радват на нашите успехи. Не са завистливи. 

- И при всички тези трудности, които срещаш в професионалната си кариера, имало ли е момент, в който да ти се иска да се откажеш?
- Имал съм такива моменти, но са много кратки и за много малко време. Просто минава нощта и осъзнаваш, че си сбъркал и че искаш да се занимаваш само с това и то е идеалното нещо, с което си се захванал и си харесваш живота и професията. И на другия ден всичко започва отначало, с нови сили. 

- И в тази връзка, докато изпитваш любов към биатлона, до кога може да виждаме Владимир Илиев да ни радва на пистата?
- Ако всичко е наред и нямам контузии, смятам до Олимпийските игри в Пекин през 2022, че мога да се състезавам и мога да показвам високи резултати. Не се чувствам изморен и смятам, че не съм показал максимума. Наистина, голям успех тази година, но пък другите състезания в сезона не ми бяха много добри. Затова мисля, че мога да покажа в повече стартове много по-добри резултати. Ще се стремя да съм по-постоянен до Олимпиадата и там ще ми е главната цел.  

Димитър Петков и Марин Цанкарски  / ТВ+