Легендата във волейбола Владимир Николов гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+. Пътят му започва в Левски. Със "сините" ликува с пет шампионски титли и две купи на България. Талантът му не остава незабелязан и играе в Турция и Япония. Във Франция с тима на Тур печели първата си титла извън България, но не и последна. Мнозина волейболисти казват, че не си ли играл в Италия, все едно не си играл никъде. Воден от тази максима Николов отива на Ботуша и ликува с отборите на "Тренто" и Кунео. С бившия отбор на Любо Ганев и Боре Кьосев взима и купата на CEV. През 2010 г. е обявен за най-добрият диагонал в света. Кариерата му в националния отбор на България също е впечатляваща. Капитан е на "лъвовете", с които печели бронзов медал от Световното първенство в Япония през 2006 г. Направи бенефис в "Арена Армеец" през миналата година и хиляди присъстваха на шоуто "Моята игра".

- Владо, отминава една седмица, изпълнена с много емоции. Да започнем разговора със срещата в "Арена Армеец" - Левски - ЦСКА. Защо решихте това събитие да се проведе в най-голямото спортно съоръжение?
- Няколко са причините. Първо, защото е голямо предизвикателство да се организира нещо подобно. Беше трудно, отне ни много време и ресурси да го направим, но гледайки резултата, това което постигнахме е едно страхотно изживяване за всички в залата. Направихме национален рекорд за посещаемост на мач от клубното ни първенство. Скоро ще мога да кажа колко точно са били хората в залата - тези с билети, не персоналът. Така или иначе, никога в историята на българския волейбол толкова хора не са гледали мач от нашето родно първенство. Това е нещо, с което се гордеем. Второто е, че Левски и ЦСКА в последните години имаха затруднения. Националният волейбол се измести в по-малки градове. Само да припомним, че за последните години четири шампионски титли отидоха в Дупница и една в Добрич. Смятам, че Левски и ЦСКА заслужават място на върха, а българският волейбол има нужда от мачове между тези два отбора. Със събитието, което направихме, отправихме предизвикателство към нас самите, а и към феновете на двата отбора, които ясно и категорично показаха, че искат да има волейбол на високо ниво в София.

- Ти лично какво изпита да си отново на игрището?
- Нашият престой на игрището беше с комични елементи, но в съблекалнята беше изключително приятно. Състезателите и на двата отбора ползваха една съблекалня. Лафовете си ги знаем от вече двайсетина години, повечето не се променят. Беше много забавно и всички участници бяха доволни от това "вечният сблъсък" да го пресъздадем на игрището. Малко недоволен останах от факта, че трябваше да прекратим мача на 9-ата минута. С режисьора се бяхме договорили за 15 минути, а всички знаем, че до 9-ата минута Любо Ганев беше ефективен, а на 15-ата щеше да е сменен и да е на пейката на "изкуствено дишане". Със сигурност, ако бяхме играли 15 минути, щяхме да победим, но... другия път.

- Имаш ли време да се връщаш към спомените от твоя бенефис?
- Приятно е, от време на време се сещам. Реално, когато тръгнахме да организираме този мач, се опитвахме да правим някакви съпоставки между моя бенефис и срещата между Левски и ЦСКА, но установихме, че са много малко допирните точки, с изключение на това, че се играе волейбол и е в "Арена Армеец" и се отказахме.

- Със събраните средства от твоя бенефис дари 50 хиляди лева на онкологично отделение на болницата "Св. Георги". Кой те провокира или разчувства за този жест? Имаше ли повод или беше спонтанно?
- Решихме този бенефис да бъде удоволствие, некомерсиален, ако искате егоистично да го кажа - да бъде само за мен. В следващия етап видяхме, че има шанс приходите да са повече от разходите. Казах, че съм спечелил достатъчно пари от волейбола и не искам да печеля от този мач, а да направим нещо хубаво. Една чаровна млада дама от болницата в Пловдив се свърза с мен във Фейсбук и решихме вместо да даваме пари, да закупим апаратура, която реално да видим как се използва. Това и направихме, а процедурата беше доста дълга. Оказа се, че не може да отидеш в магазина и да я купиш - трябва конкурс, държавни поръчки, дори за дарение. Срокът за доставката беше доста дълъг, но декември миналата година всичко приключи. Те организират един много хубав бал на дарителите и отидох да видя закупеното с тези средства. Беше хубаво.

- Сега ще те върна в началото - 11-годишен започваш да тренираш волейбол в Левски. Кой те откри за този спорт и ти самият не предпочиташе ли някой друг - футбол, баскетбол?
- По това време тренирах плуване и се справях доста добре за България. Янка Пахорова дойде в нашето училище, което бе доста далеч от сферата на влияние на Левски. Знаете, че преди София беше разделена горе-долу на четири - северозапад - Локо, североизток - Левски, югоизток – ЦСКА и югозапад - Славия.

- Със "сините" имаш пет титли и две купи. На какво се дължеше доминацията на Левски в периода 1997 - 2002 г.?
- То не е само в този период. От 1995 до 2012 г. в ерата на "Сиконко" Левски има десет титли от 18 първенства. Дължи се на финансова стабилност и правилна политика - взимане на млади български талантливи деца и развиването им в идеални условия. Когато колелото се завъртя и излязоха в чужбина, на тяхно място имаше нови равностойни таланти, които искаха да се развиват. Получи се по-скоро естествено.

- След периода в Левски тръгваш по света, първата ти спирка е Турция - Ердемирспор. Защо пое в тази посока?
- С риск да прозвучи не много добре - за пари.

- Димо Тонев беше първият, който откри тази дестинация във волейбола.
- Не само. В това поколение много от нашите състезатели минаха през Турция, но беше преди "бума", след който започнаха да инвестират във волейбола.

- Отиваме към Франция, където имаш три абсолютно успешни сезона с Тур - шампион, суперкупата, купата на страната, златен медал от Шампионска лига. Какво е най-трайното впечатление, което се е запазило в теб от този период?
- За мен беше ново, нямах голяма база за сравнение. Имах късмета да работя с един изключителен треньор - Владимир Алекно, който тогава още не беше станал изключителен. Дори си спомням един разговор все едно беше вчера. Бяхме седнали на една маса. Той дойде в България, за да разговаря с мен и да ме привлече в Тур. Каза ми: "Владимир, аз имам отбор да играе финал. Тази година играх финал и спечелих купата. Ти ми трябваш, за да стана шампион. Ако мислиш да не ставаш шампион, не ми трябваш, мога и без теб!" Бързо се разбрахме. За щастие успяхме да станем шампиони, с помощта на Пламен Константинов, разбира се. Свършихме работа и оттогава имаме страхотни отношения с Алекно.

- В Япония игра една година. Какво бе нивото на волейбола в страната на изгряващото слънце по това време? Имаше ли нещо, което не бе в синхрон с възприятието ти за живота?
- Технически са на топниво, тактически са на средно ниво. Проблемът на японците са физическите качества. Относно втория въпрос - японците са много различни от нас. Стоях една година там с много добър договор във финансово изражение, но няколко месеца ми стигнаха, за да разбера, че това не е моята страна и не мога да остана там. Не се чувствах на място. Примерно в Япония един работник или спортист не е възможно да каже "не" на шефа си. С това имах сериозни затруднения. Не съм конфликтен, като цяло съм отборен играч, но... Примерно имахме случка - тренираме около шест часа на ден - по три часа сутрин и следобед, което е малко повече от нормалното, но окей. В крайна сметка такъв е начинът, аз се адаптирах към него. След приключването на шестия час тренировка, треньорът свирка и аз тръгвам да си ходя, едвам издържам в залата. Взимам душ, раничката и си тръгвам, при което идва физиотерапевтът и ми казва: "Ела да направиш нещо допълнително." Казвам: "Няма!" Пита ме: "Как така няма?" Отговарям: "Тренировката приключи, аз си отивам." Вървя си и той ме гони. На другия ден се обаждат на моя мениджър, следва среща в офиса, питат какъв ми е проблемът, дали не искам да играя при тях. Аз недоумявам, как е възможно това? Казвам си моята гледна точка - треньорът казва край на заниманието, взимам си раничката и си заминавам вкъщи. Но масажистът ти е казал да направиш нещо? А масажистът категорично не е треньор, а треньорът каза да си ходим! За тях масажистът е над състезателя и трябва да изпълняваш това, което ти каже, независимо, че тренировката вече е приключила. Има хиляди други подобни примери.

- Кариерата ти продължи в меката на волейбола - една година в БГ Тренто, където отново стана шампион. Какво бе участието ти в този проект?
- Една година в БГ Тренто - шампион отново. Звучи много романтично... Може би 2006 г. преди или след Световното първенство, на което взехме медал, за първи път Радостин Стойчев ми спомена, че има идея да прави печеливш проект в Тренто и ме покани да участвам. Идеята, която ми сподели, ми допадна много. Беше свързана с голямо предизвикателство, а именно да се съберем българи, да отидем в Италия и да победим. Това ме грабна още от самото начало. Винаги съм искал да играя в Италия и да видя дали ставам. Реално Италия е най-доброто място да провериш дали ставаш. Когато нещата започнаха лека-полека да се развиват, идеята се прие добре и от италианска страна. Знаех, че ще приема това предизвикателство.

- Страхотно е, когато българи побеждават в Италия, правили сме филми за предишното поколение. Там безкрайно уважават българските волейболисти, но обичат да казват, че "българите не са за дълъг път". Правят фойерверки, силен мач, но в крайна сметка по пътя губят...
- Ние им показахме, че не е така.

- Разкажи ни за националния отбор. Кой бе първият ти мач при мъжете за "трикольорите"? С кого се конкурираше за титулярното място?
- Първият мач за мъжете беше една контролна среща срещу Сърбия. Мисля, че беше през 1997 г. За първи път Стефан Соколов, лека му пръст, ме повика в националния отбор. Имахме две или три контроли срещу сърбите и аз изиграх един шести гейм. В първия мач се изиграха пет гейма, извъртяха се всички състезатели. Вторият мач - пак пет гейма, пак всички състезатели се извъртяха. Погледна ме, уговориха шести гейм, дадоха ми възможност, а аз играх трагично.

- Какво те променя, когато станеш капитан на националния отбор?
- Отговорността. Малко или много твоето представяне вече не зависи само от теб. Опитваш се да подобриш представянето на всички около теб. Това за мен е най-тежкото. Да, въпрос на чест е, но и отговорност, която тежи.

- Повлиява ли на спортно-техническите изяви?
- Да, влияе негативно.

- Имаш бронзов медал от Световното първенство в Япония. Какво още можеше да спечелиш с националния отбор? За какво съжаляваш?
- Съжалявам, че не успяхме да вземем медал от Олимпиада. Реално 2012 г. бяхме буквално на крачка, на стъпчица от медала. Играхме срещу Италия за третото място. При 1:1, водехме в третия гейм, когато Савани отиде на сервис и направи разликата. Ако бяхме спечелили този мач, кариерата ми в националния отбор щеше да е изпълнена.

- Защо реши да спасяваш ВК Левски и кой първи ти подаде ръка?
- Хайде да не говорим за "спасяване", а за развитие. Смятам, че това, което постигнах във волейбола, бе благодарение на условията, които имах. Невинаги са били идеални, но все пак имаше условия за работа, за да мога да се развия - зала, треньори, достатъчно контролни мачове, официални мачове. Ако искаме и нашите деца да продължат това, което ние правим - да се занимават със спорт и да се развиват, трябва да им осигурим и на тях условия. С опита, който натрупах в чужбина, с това, че видях как работят там, смятам, че с малко усилия, много неща могат да се случат по-добре в България. За мен беше логична стъпка да го направя. Левски е моят отбор, в България съм играл само и единствено за "сините", ако не броим националния отбор и отбора на полицията, защото едно време бяхме военизирани, имам и един мач за пожарната в Ихтиман. За мен беше логично да се опитам да развивам волейбола в "Левски".

- Знаем, че си много активен в интернет пространството. Какъв е "касапинът" и защо стана геймър?
- "Касапинът" е ето такъв. А защо станах геймър? Винаги съм играл, имам потребност да побеждавам. В периодите, в които не съм имал мачове по една или друга причина, или не съм успявал да побеждавам на игрището, съм си давал възможността да го направя във виртуалния свят. Професионалният спорт е свързан с доста напрежение. Когато сложа слушалките и се потопя във виртуалната реалност, си почивам психически.

- Каква е класата ти според теб спрямо един друг волейболист - шампион в това пространство - Любо Ганев?
- Преди по-малко от два месеца, около Коледа, имахме разговор. Обади ми се и каза: "Колега, имам един проблем. Има едно ниво, което не мога да го мина. Ще дойдеш ли вкъщи?" Проблема го решихме за по-малко от десет минути.

- Как съпругата ти Мая се оправя с четирима мъже - ти и тримата ви синове?
- Оправя се добре. Единственото, което ѝ липсва, за да разберете как се оправя с нас, е генералски пагон.

- Очаквате четвърто дете - и то ли ще е момче?
- Ако всичко е наред - не.

- Нещо за финал...
- Запознах се с млади и интелигентни хора, с които си комуникираме, станахме и приятели. Говорейки си с тях, чух една мисъл, която много ми харесва - За да се развиваме, трябва да се опитваме да излизаме от зоната ни на комфорт. Да търсим предизвикателства и да правим нови неща, които не ни се отдават лесно и в които не сме задължително силни, ни прави с една крачка по-успешни. Това е нещо, което се опитвам да правя - да си откривам нови предизвикателства, да правя нови неща, да не правя всичко по начина, по който ми се е получавало дълго време, а да търся начин да се усъвършенствам. 
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, TV+