Воин Войнов е роден на 7 септември 1952 г. Играе в “Левски” от 1972 до 1981 г. Със синята фланелка има 226 мача и 36 гола. Три пъти е шампион на България (1974, 1977, 1979) и три пъти носител на Купата (1976, 1977, 1979). В националния отбор записва 32 мача и 1 гол. Участник е на Световното първенство в Германия през 1974 г. В евротурнирите има 29 мача и 4 гола. Започва треньорската си кариера в ДЮШ на “Левски”. После води “Академик” (Сф), “Искър” (Сф), “Хебър”, “Беласица”, “Марек”, “Сливнишки герой”, “Миньор” (Перник), “Родопа” (Смолян), “Локомотив” (Мездра), “Банско”, тимове в Кипър и Саудитска Арабия. В момента е помощник-треньор в “Славия”.
- Г-н Войнов, като дете мечтали ли сте да станете футболист?
- Мечтал съм си, разбира се! Идолът ми беше Гунди. Исках да стана като него. Е, така и не успях, но поне играх дълги години в неговия отбор - в “Левски”. Яд ме е, че татко не можа да ме види със синята фланелка. Почина рано, бях едва на 11 години.
- Зная, че сте от многолюдно семейство...
- Така е.
Ние сме
пет деца
Аз съм роден през 1952 г. и съм най-малък. Изтърсакът. Имах двама братя и две сестри, батко и една от сестрите ми вече не са сред нас. Мама почина миналата година, на 92. Татко се казваше Воин Йорданов. Той ме кръсти на себе си, аз пък избрах презимето да нося като фамилия.
- Кой ви откри за футбола?
- Може да се каже, че моите откриватели са прочутите братя Петрови, които са легенди на “Марек” (Дупница). Близнаците Иван и Венци са от моето родно село - Чепинци. Бяхме комшии, познавахме се. Петрови ме заведоха на “Герена”. Ей така, едва ли не ме хванаха за ръчичка и айде. Бях 10-годишен. В Чепинци повечето мъже са слависти, левскарите бяхме малцинство. Така се случи обаче, че от селото излязохме 4 души, които записахме мачове в “А” група. Освен мен и Петрови, оттам е и бившият халф Стоил Георгиев. Първият ми треньор е Петър Дончев, после преминах през школата на бате Мишо Георгиев и Димитър Дойчинов.
- Кога дебютирахте в "Левски"?
- Като днес си спомням датата и мача.На11 август 1971 година с "Академик" (Сф) на стадион "Славия". Бихме с 4:1. С първото докосване до топката успях да пробия по фланга и да центрирам в наказателното поле. Там Павката Панов с летящ плонж с глава откри резултата. Иначе преди това, през 1969 г., ме извикаха за сефте при мъжете. На 17 години дебютирах със синята фланелка в Павликени в контрола. Играх редом до “старите пушки” Джеси Стоянов, Вуцов, Патрата Илиев.
- Ползваха ли се тогава “армейците” от протекциите на комунистическите ръководители?
- Е, това си беше публична тайна. Аз обаче не обръщах и не обръщам внимание на такива неща. Печелил съм почти всичко. На терена не се усеща рамото, което им удряше партията на ЦСКА.
И ние си имахме
по върховете
на държавата
и партията наши привърженици. Такива бяха Ангел Солаков и Борис Велчев. Че са ни помагали, помагали са ни, и то много, но по такива, битови въпроси. На кой да уредят апартаментче, на кой кола, ей такива ми ти работи. Нито Велчев, нито Солаков са се бъркали в работата на треньора ни по отношение на титулярен състав или такива неща. Като излизахме на терена, нямаше партийци, нямаше привилегии. Ние сме 11, и ЦСКА са 11. Партията не играе. Нито ние сме се съобразявали с партийни повели, нито пък ЦСКА. Стадионът пълен, за какво да мислиш.
- Вкарали сте 2 гола във вечното дерби. Имате и 14 мача срещу ЦСКА. Кои са най-ярките ви спомени?
- Всеки гол и всяка победа над ЦСКА ми е скъпа. Като биехме вечния враг, феновете, дори и отборът ни да не вървеше добре в първенството, бяха доволни. Най-скъпа ми е победата от 25 септември 1976 г., когато ги обърнахме от 0:2 до 3:2. Тогава се роди рефренът “Хей, чуй, ЦСКА – два на нула, три на два!”. Цесекарите ни поведоха с голове на Милен Горанов и Цецо Йончев. После Киро Миланов и Панов изравниха. В последната минута спънаха Миланов в пеналта. Съдията Димитър Пармаков даде дузпа. Аз застанах зад бялата точка и вкарах на Данчо Филипов. Бихме с 3:2. Такива мигове не се забравят!
- В евротурнирите кой е най-скъпият ви гол?
- Най-важният ми гол е срещу “Аякс” за Купата на УЕФА на 26 ноември през 1975 г. Паднахме с 1:2. Влязох в 59-ата минута на мястото на Иван Стоянов-Типеца. В 85-ата минута стана разбъркване пред холандската врата. Топката попадна в мен и аз без забавяне я изпратих под гредата. Този гол се оказа безценен, защото на реванша бихме с 2:1 и след дузпи изхвърлихме “Аякс”. Аз вкарах още един гол на “Аякс” - през 1977 г., но тогава загубихме пред 70 000 души в София с 1:2.
- От реванша през 1975-а какво си спомняте?
- О, всичко ми е като на сън. Треньорът Иван Вуцов ме пусна като титуляр, но ме смени в продълженията с Гошо Цветков – Цупето. Стигна се до дузпи. Така и не ги изгледах. Хвана ме шубето. Прибрах се долу в съблекалнята. На път за тунела казах на нашия масажист Насо: “Бием ли, имаш пет лева от мене!” А това си бяха много пари навремето. Как съм дочакал края, не знам, обаче по едно време гледам Насо търчи към мене и крещи: “Дай петте лева. Дай петте лева!” (Смее се).
- Как отпразнувахте успеха?
- Бяха ни обещали по 400 лева, с удръжките станаха към 320. Абе, смешна работа. Бяха ни обещали повече пари, още си ги чакаме. Е, връчиха ни по един съветски часовник. Обиколихме няколко от най-оборотните заведения да се черпим. Накрая завършихме нощта в една дискотека. Спомням си обаче, че в дискотеката не ни стигнаха парите, та трябваше да молим познати за заеми. Ето такива ни бяха премиите - не ни стигаха даже за едно банкетче.
- Играли сте срещу “Барселона” и “Реал” (Мадрид)...
- Да, обаче спомените от мача на “Сантяго Бернабеу” са ми неприятни. Още в 18-ата минута едно германско ренде - Ули Щилике, счупи пред очите ми крака на Бранко Кочев. Гипсираха го момчето още в съблекалнята. Ние - в шок. И тогава какво стана. Бием фаул в 74-ата минута, подават ми. Тръгвам аз напред, обаче същият тоя Щилике ми тегли зверска балтия. Заболя ме зверски.
Станах и
го изритах
в главата
Оня падна като заклан на тревата. Това е единственият ми червен картон в кариерата. После от УЕФА ме наказаха за три мача.
- В националния имате доста мачове. Кой е най-паметният?
- Гордея се с една евроквалификация срещу Португалия в Лисабон. Направихме 2:2 на "Луш". Пазеше ме един брадат здравеняк - Тони. Нашият тим игра фантастично. Над всички беше Христо Бонев - един страхотен футболист. Зума тогава вкара и двата гола. С това реми си трасирахме пътя за Мондиала в Германия.
- Каква е истината за оная прочута дузпа по време на световната квалификация с Франция (2:2) на 9 октомври 1976 г. в София. Вярно ли е, че вие и Павел Панов сте се изплашили да биете дузпата?
- Истината е само една. Признавам си, хвана ме шубе. Аз трябваше да я бия. За втори изпълнител беше определен Панов. Христо Бонев като капитан пое риска. Бяхме на лагер преди мача, треньорите Йончо Арсов и Христо Младенов определиха точно нас тримата да бием дузпа, ако има такава. Французите ни поведоха с 2:0, мисля, че Платини вкара първия гол от фаул. После Зума също от пряк свободен удар намали, а Пачата изравни за 2:2. В края на мача съдията ни даде дузпа. Аз се дръпнах, Панов също. Тогава Зума взе топката и я заложи. Прати вратаря в другия ъгъл, но би в аут...И до днес си мисля, че ако не се бях уплашил, щях да вкарам гол. Обаче огромното напрежение и жегата ме съсипаха. Не знам защо не го направиха мача на осветление. Но не обвинявам слънцето или терена за нашия провал. Сами сме си виновни. Така е било писано.
- Имахте ли оферти от чужди клубове?
- Аз знам само за една - от "Олимпиакос", след като ги елиминирахме с 3:1 през 1978 г. Паднахме с 1:2 в Атина, обаче на “Васил Левски” ги опукахме с 3:1. Редовното време завърши 2:1 за нас, стигна се до продължения. В 97-ата минута ни дадоха дузпа. Вкарах я и елиминирахме гърците. Веднага след мача те ми предложиха да премина в “Олимпиакос”. Шефовете на нашия клуб обаче не ми разрешиха трансфера. Това беше първата реална оферта, която получих от чужбина.
- С какъв чин се уволнихте от “Левски”?
- От “Левски” си тръгнах като майор. Години по-късно щях от МВР да се пенсионирам като полковник. Пет дни преди да стана подполковник, напуснах системата, понеже се бях дипломирал във ВИФ. Така се разминах с един чин и доста пари от пенсията. Всички ми казаха, че съм постъпил глупаво, но мърдане назад нямаше. Аз не се виждах да остана под пагон. И от 550 лева отидох на 250 лева.
- През 1981 г. се разделяте с “Левски”. Как се разви кариерата ви?
- Две години не можахме да станем шампиони. Изгониха ни 9 души от “Герена”. Треньорът Христо Младенов беше против чистката, но никой не го послуша. Павката отиде в Гърция, Стефан Аладжов и Ангел Станков в “Спартак” (Варна). Краси Борисов и Стефан Стайков също си тръгнаха. Оставиха само Тошко Барзов, Пламен Николов и Ники Грънчаров. Тогава дойде оферта за мен от Гърция.
В "Лариса" ми
даваха 50 000
долара заплата
условията бяха фантастични. Аз обаче окачих калеврите на стената. Беше ми писнало от футбола. На 29 години се отказах.
- Така и не изневерихте на любимия отбор, докато бяхте футболист. Никой клуб ли не ви предложи изгодна оферта, след като се отнесоха по този грозен начин с вас?
- Нямаше шанс. Всъщност имаше някакъв интерес от “Янтра” (Габрово). Случката е доста забавна и ще ви я разкажа. Вече се бях махнал от “Левски”. Един ден се звъни на вратата. Отварям, а отвън - непознат човек с очила. Държеше някакъв пакет, увит във вестник “Работническо дело”. Каза само: “Другарю Войнов. Това е за вас. Аз съм от Габрово” и си тръгна. Аз взех пакета и го отворих в кухнята. Гледам вътре - пълно с пари, на пачки. Не бях виждал толкова накуп. Бяха поне 10 000 лева. А тогава един апартамент струваше 12 бона. Жена ми се шашна като видя пачките. Аз така и не посмях да ги взема. Реших да ги дам на един друг колега, който заигра в Габрово. Това е прецедент за българския футбол. После като разправях на мои приятели, те ми викаха: “Ти си малоумен. Как ще им връщаш парите?" Не съжалявам обаче и до ден днешен, че сторих това.
- Работили сте с емблематични имена от прехода от така наречените “мутри” като Димитър Димитров-Маймуняка.
- Да, да не забравяме и Евлоги Станоев-Бирмата. Двамата ме поканиха в столичния “Искър” (Дружба). Тогава отборът беше във “В” група. Ние направихме нещо нечувано и невиждано – за три години влязохме от окръжната в “А” група. Направихме постижения за Книгата на Гинес. Тръгнахме от най-долното ниво на футбола ни и на края на всеки сезон изкачвахме по една дивизия. Гордея се с този успех. И досега настръхвам, когато се сетя какви хубави времена бяха. Бихме "Локомотив" насред Пловдив, влязохме през 2000 г. в елитната група вече като обединен отбор с пазарджишкия “Хебър. С нас се съобразяваха всички даже и грандовете. Завършихме на девето място.
После обаче убиха
Митко Димитров
и проблемите дойдоха. За Маймуняка само хубави неща мога да кажа. Той успя да превърне обикновеното махленско отборче (б.р. - подобно на това в Горубляне, където поритваше и самият основател на ВИС Васил Илиев) в стабилен клуб от “Б” РФГ. Маймуняка винаги е бил точен към мен и момчетата. Мъжкар голям беше. Кажеше ли нещо, обещаеше ли, думата си на две не цепеше. Толкова коректен беше с мен, както и Евлоги Станоев - Бирмата. Прекрасни отношения запазих и с двамата.
- Маймуняка беше човек със спорна слава. Говореше се, че е бил бос на всички ударни бригади на ВИС - за рекет, за контрабанда с бивша Югославия, за контрол над наркопазара...
- И аз съм чувал тези слухове, но пак ви казвам, че нито за миг не съм се притеснявал от контактите си с Митко. Никога не е парадирал с влиянието си. Държеше се напълно нормално с футболистите и треньорите. Де да бяха сега повечето президенти на клубове като него, футболът ни само щеше да спечели. Сега уж са с добра слава, обаче повечето са лъжци. Вижте примера с ЦСКА.
- В “Академик” (Сф) пък шеф ви беше Пламен Тимев – Ганди...
- И за него само хубави неща мога да кажа. Ганди е прекрасен човек, щедър, широко скроен. Обаче много го манипулираха и използваха хората около него. Носеше парите за премии с чували и куфари. Много пари имаше, но свършиха бързо.
- Не се ли обезцени треньорската професия у нас?
- Естествено, че се обезцени. Въртят се едни и същи имена из клубовете ни, сякаш няма други добри треньори. Ама нали ви е ясно защо е така? Президентите търсят послушници. Да не говорим за тези прословути лицензи. Много мои колеги са принудени, понеже и те хранят семейства, да стават нещо като параван - клубовете им използват лиценза, те проформа се водят старши треньори, а от скамейката по футболистите вика друг човек. Срам, просто ме е срам от моментното състояние на треньорската професия у нас.
- Болно ли ви е, че не сте в любимия “Левски”?
- Не, изобщо. В “Славия” се чувствам отлично. Тук хората ме ценят и уважават. Работя с прекрасни колеги. Надявам се с опита си да помогна на най-младия треньор в “А” група Асен Букарев и заедно да върнем “Славия” там, където й е мястото.
- През пролетта на 2004 г. вие бяхте начело на “Родопа” и спряхте “Левски” към титлата. Куриозното беше, че се водехте техен сателит, а парите ги даваше Тодор Батков. Каква е истината за този двубой?
- В Смолян изкарах две години. Шеф ни беше Ивайло Манджуков. Батков помагаше под някаква форма на клуба. Наистина никой не очакваше да бием “Левски”. С Батков си говорихме преди мача. В щаба на гостите се опасяваха да не стане някоя беля и да паднат. Той вика: “Абе, няма страшно. Ние трябва да излезем и да бием”. Случи се така обаче, че ние победихме. При нас играеха няколко момчета, преотстъпени от “Герена” - Алексей Дионисиев, Антон Вергилов, Богомил Дяков, Коце Башов, Милан Коприваров. Именно Копи вкара втория гол за победата с 2:1. След поражението махнаха Георги Василев от треньорския пост на “сините”. Щастливият Ивайло Манджуков преди мача обяви премии от по 4000 лева на калпак. После обаче ръководството на клуба прецени, че това са много пари и ни дадоха по 2000.
МИЛЕН ДИМИТРОВ
МИЛЕН ДИМИТРОВ
