Легендата във вдигането на тежести Янко Русев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е един от най-известните тежкоатлети в историята. Едва 18-годишен стартира на шампионат на планетата за мъже в Щутгарт и печели сребърен медал. В кариерата си има една олимпийска, пет световни и пет европейски титли. Русев е единственият български щангист, представен в световния музей на славата в този спорт в Истанбул. В актива си има 34 световни рекорда. Последното му състезание е през 1984 година на турнира “Дружба” във Варна. Контузия, става причината да напусне подиума, а думите на Иван Абаджиев: “Ти си шампион и като такъв трябва да те запомнят!” - го карат да се насочи към треньорската професия. Шест години е в щаба на националния ни отбор по вдигане на тежести. След това работи, като консултант в Япония и Азербайджан. През 2002 година е награден с орден Стара планина - втора степен за особен принос в развитието на физическото възпитание и спорта. Почетен гражданин е на град Шумен.

- Г-н Русев, има ли кампания срещу вдигането на тежести и заплашен ли е този спорт от изваждане от олимпийското движение?
- Кампания мисля, че няма, но е заплашен от изваждане от олимпийското движение. Напоследък бяха хванати много състезатели със забранени препарати и то от водещи страни като Русия, Азербайджан, Украйна, България, Молдова... Доста са държавите, които наистина са употребявали тези забранени препарати. Президентът на олимпийския комитет е казал, че ако не се вземат мерки, тези държави ще бъдат извадени. Даже вдигането на тежести ще бъде извадено от олимпийското движение. 

- Може ли вдигането на тежести да е чист спорт и да няма допинг скандали?
- Може, но трябва абсолютно всички държави да не употребяват забранени препарати. Иначе може да се сменят категории, да се сменят световните рекорди и да се започне от нулата. Така нашият спорт ще бъде чист, без забранени препарати, ако всеки се съгласи да не ги взима. 

- Какво е бъдещето на българската щанга?
- Ние кажи-речи започнахме от нулата. Нямахме състезатели, нямахме мъжки отбор няколко години. Но виждам, че сега Иван Иванов, старши треньорът на националния отбор, се справя много добре. Направихме европейски шампион, завоювахме няколко медала до 17 години. Има много добри и кадърни състезатели, но трябва доста време, докато стигнем старото ниво на щангите. 

- А изобщо можем ли някога да стигнем старото ниво?
- Ние бяхме друго поколение. Това поколение не може да бъде като нас, защото сега има много големи удоволствия. Децата предпочитат другите спортове, а не тежкия спорт. Затова надали ще се върне времето, когато аз бях състезател.

- Логично е вече да ви върна в началото на вашата кариера. Защо избрахте вдигането на тежести? Знам, че сте се занимавал и с борба.
- Аз съм се занимавал и с борба, и с футбол и най-накрая с вдигането на тежести. Когато тренирах борба, не ми хареса този спорт, счупих си ръката. Футболът е колективна игра, не можеш да докажеш себе си, зависим си от другите състезатели. Затова реших да опитам вдигането на тежести. Когато влязох в залата, треньорът каза, че имам качествата да бъда добър щангист и така си останах във вдигането на тежести.

- На колко години спечелихте първия си медал?
- Първият медал беше сребърен и го спечелих на 18 години на световното първенство в Щутгарт. Даже там направих и световен рекорд – 165 кг в категория до 60 кг. 

- Как се прие тогава това отличие?
- Много добре се прие, защото фактически когато направих световния рекорд, писаха в пресата, че е „сребърен медал със златно покритие“, защото в двубоя победих руснака. Ако се зачиташе четвърти опит, може би щях да бъда със златен медал. 

- Каква бе реакцията ви, когато приемната комисия в „Олимпийски надежди“ ви обявява за безперспективен?
- Помислих си – толкова ли си към некадърен, а другите толкова по-кадърни от мен за вдигането на тежести? Треньорите казаха, че наистина от мен може да излезе един голям щангист и аз още повече се амбицирах. Върнах се в родния си град Шумен и започнах да тренирам още повече. Още на първата година Иван Абаджиев, лека му пръст, ме взе в националния отбор и на шестия-седмия месец участвах на световното първенство в Щутгарт.

- Вие сте единствен българин в световния музей на славата във вдигането на тежести в Истанбул. Как се постига всичко това?
- С огромен труд, много амбиция, 7-8 часа тренировки, лишения. През десетината години, в които тренирах, знаех само залата и хотела. За да бъдеш един голям спортист, световен и олимпийски шампион, трябва поне десетина години да се лишиш от удоволствията, които ти предлагат. Знам, че е много тежко, но без тези тежки тренировки и натоварване, не може да се постигнат големи резултати.

- Имало ли е момент, в който ви е идвало да захвърлите всичко и да забравите пътя към залата по щанги?
- О, много пъти. Даже съм напускал тренировки, хвърлял съм колана, отивал съм в стаята, мислил съм. Леко като почина, пак се връщам в залата. Казвам си: „Не, ще продължа!“ Много пъти е имало моменти, когато съм се отказвал от спорта вдигане на тежести, но след един-два дни като ми мине, пак се връщам в залатa и си казвам, че още повече ще тренирам, за да постигна целите си. 

- В разговора ни стана въпрос за допинга, вие никога не сте бил уличаван във взимането на непозволени медикаменти. Значи може спортист да постигне големи успехи и без тези стимуланти…
- Аз специално не съм взимал. Тогава съм бил на 17-18 години. Взимал съм само витамини – това, което са ми давали треньорите и лекарите. Знам, че тези витамини са били абсолютно законни и разрешени. Може би другите са взимали, но аз не мога да кажа, защото под специално наблюдение докторът и старши треньорът ти дават в шишенца витамините и ти не знаеш вътре какво има. 

- Къде ви видя Папата на щангите Иван Абаджиев и какво ви каза?
- Папата на щангите ме видя точно, когато обявиха, че съм некадърен за щангист и не ме приеха в „Олимпийски надежди“. Тогава той беше в комисията в Дианабад. Аз бях юноша и нямаше право да ме взима в мъжкия национален отбор. Имаше си треньор на „Олимпийски надежди“, който преценяваше кои състезатели трябва да бъдат в този отбор. Но когато не ме приеха и ме обявиха за некадърен в щангите, Абаджиев имаше право да ме извика в националния отбор. На втория месец ме извика и на шестия месец участвах на световното първенство в Щутгарт. 

- Имали ли сте търкания със Старшията?
- Много пъти. Имаше ме като свой син. Карали сме се, но все за хубави работи, за някаква цел в спорта, за световна титла, да не се изложа… Наистина е имало моменти, в които сме стигали до доста груби караници.

- А разговаряли ли сте с него за нещо извън щангите?
- Да, водеше ни на театри, на лекции. Говореше ни за дъщеря си Ангелина как трябва да стане голяма цигуларка, говореше ни за Паганини, за Бах, за много неща извън щангите. Правеше го, за да можем да се разтоварим. По един-два часа ни изнасяше такива лекции. 

- Кое беше уникалното при Иван Абаджиев?
- Това, че като си постави една цел, трябва да я изпълни. Много честен човек, работохолик. По цяла нощ четеше, а през деня се занимаваше с нас на тренировка.

- Разкажете ни за епичните битки с германеца Йоахим Кунц – нещо, което ще остане в историята на този спорт.
- Трябваше да се срещнем с Йоахим Кунц на олимпийските игри в Москва в една категория. Тогава целият свят щеше да разбере коя методика е по-добра – дали на Германия, или на България. Зависеше целият свят по коя методика ще тръгне – дали по тази на Иван Абаджиев или следвайки германския модел. Затова на всяка цена трябваше да стана първи. Методиката на Абаджиев е много тежка и той искаше да докаже, че тежките и многочасови тренировки и многотонажът, водят до успех. Затова правеше всичко възможно преди олимпийските игри да бъда така подготвен, че да спечеля златен медал и наистина го направих. И целият свят започна да тренира по системата на Иван Абаджиев и до ден-днешен.

- Знаехте ли, че той ще кръсти дъщеря си на вас? Звучи невероятно германец, побеждаван многократно от българин, да реши дъщеря му да носи името на неговия най-голям съперник. 
- Ние сме много големи приятели с него. Пет години подред винаги го побеждавах. Той винаги беше втори, нямаше късмет момчето. Но накрая дойде при мен и каза: „Имам те за голям спортист и голям човек. Ти си ми оставаш приятел и искам да кръстя дъщеря ми на твое име. Съгласен ли си?“ Отговорих: „Да, с най-голямо удоволствие!“

- А сега поддържате ли връзка с него?
- Да, видяхме се на погребението на Иван Абаджиев в Дианабад, в София. Поддържаме връзка. Той има бизнес с Асен Златев и често идва в България. 

- Колко тона вдигахте на ден в залата?
- Много тонове и максимални тежести. Едно е да направиш тонаж с 20-30 кг, друго е със 150-200 кг. Правили сме с максималните тежести 20 тона на ден, а това е много. 

- Какво е за вас олимпийската титла от Москва 1980? Тежка ли беше битката за златото?
- Много тежка беше, защото получих една контузия на ахилеса, а трябваше да доказвам коя методика е по-добра. Наистина олимпийският медал е едно от най-ценните отличия в спорта, защото олимпиадата е през четири години. Но не е само олимпийският, за мен са много ценни също медалите от световно и европейско първенство. Най-вече свързвам олимпиадата с Йоахим Кунц, защото трябваше да доказвам не само себе си, но и методиката на Иван Абаджиев. 

- И тогава „железният“ Янко Русев се разплака при връчването на олимпийския медал…
- Емоции. Знам, че е много труд, много тонажи, много тренировки, нерви, лишения заради този медал. Радвам се, че спечелих този златен медал на олимпиадата в Москва. 

- Каква беше наградата за титлата ви в Москва?
- Една Волга и също така ме направиха герой на социалистическия труд, заедно с Александър Томов, имаше и още двама, но не мога да си спомня. Знам, че четирима човека след олимпийските игри ги направиха герои на социалистическия труд.

- Когато излизахте на подиума, правеше впечатление лекотата, с която вдигахте тези килограми. Човек можеше да си помисли, че не става въпрос за 160-170 кг, а за 20 кг…
- За да ги вдигнеш така леко, знаете ли колко тренировки са минали преди това? Месеци наред, години наред. Затова е по-хубаво да правиш по-големи тренировки, да се лишиш от всичко, да се отдадеш в залата, за да може на състезанието да ти е по-леко. 

- Лесно ли взехте решение да се откажете от любимия ви спорт?
- Не беше лесно, защото можех да продължа още няколко години. Но излезе един състезател, по-млад от мен, Александър Върбанов. Винаги можех да бъда втори или трети след него, но Иван Абаджиев ми каза: „Хората са те запомнили да бъдеш винаги първи. Нека те запомнят със златните медали, отколкото със сребърни и бронзови! Използвай, когато си на върха, тогава да се откажеш!“ И аз точно на момента завърших спортната си кариера. 

- Лесно ли преодоляхте границата от състезател в помощник-треньор в щаба на Иван Абаджиев?
- Не беше лесно заради колегите. До вчера бях заедно с тях и изведнъж вече им ставам треньор и трябва да им давам разни напътствия. Абаджиев като го няма, аз трябва да им се карам, а не вървеше така. Първите една-две години просто ми беше малко неудобно, но след това нещата си дойдоха на мястото и бях помощник-треньор при Абаджиев около десет години. 

- Работил сте в две държави – Япония и Азербайджан. Къде се чувствахте по-добре? Каква беше разликата между тези две страни и с какви чувства се разделихте с тях?
- В Япония бях около 6-7 години. Състезателите са много дисциплинирани, много трудолюбиви. Харесваше ми в Япония и затова останах толкова дълго време. След това се върнах тук. Две години бях старши треньор на националния отбор. С тима спечелих два олимпийски медала в Атланта. След това заминах за Азербайджан и там също спечелих два медала от световно първенство. Бях там около две години, но в Азербайджан се работи по-трудно. Там състезателите не са много дисциплинирани. Всеки си взима забранени препарати, а след това кой е виновен? Старши треньорът. Затова и приключих там. 

- Според вас сега някой използва ли методиката на Иван Абаджиев?
- Всички я използват. Може би не изцяло, но 70-80 % в целия свят се използва методиката на Иван Абаджиев.

- Защо българският спорт изпадна в криза? 
- Изпадна в криза първо заради допинг скандалите. Второто е, че политиката се промени. Дойде демокрацията, състезателите не са така дисциплинирани, поколението е съвсем друго. Нямаше го този режим, който Иван Абаджиев го налагаше на целия национален отбор. Когато има режим и дисциплина, успехите се постигат. А сега има демокрация и затова не върви нашият национален отбор, което е самата истина. Не се прави 100 % методиката на Иван Абаджиев, треньорите я правят около 60-70 %. Основното на Иван Абаджиев се работи, но не е изцяло. 

- В момента какво прави Янко Русев?
- В момента си почива и може би ще замине за Япония или за Тайланд на работа. Пак ще бъда треньор и това ще ми бъде за последно.

- Нещо за финал…
- Дано имат разум състезателите и не ни извадят от олимпийското движение! Това пожелавам на всички състезатели, защото наскоро завърши европейско първенство, на което спечелихме няколко медала. Сега наистина малко се съвзехме и дано си останем в олимпийското движение. 

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+