- Мистър Ръш, помним ви от дните като голям играч. А как минава времето ви сега?
- Посланик съм на Ливърпул, пътувам по света и представлявам емблемата на клуба. Също така съм част от програмата за развитие на таланти на уелската федерация. Накратко казано - времето ми е поделено между Ливърпул и Уелс, работата е интересна. Обикалям света, виждам стотици ливърпулски фенове, нямате представа колко са! От 7 години съм и в уелската програма, което също ми доставя огромно удоволствие. Наслаждавам се на дните след футболната кариера.
- Не е ли трудно, след като спрете да играете?
- В първите години е много трудно. Свикнал си постоянно да си в центъра на вниманието... Но трябва да вървиш напред, да търсиш други предизвикателства. Аз си изкарах треньорските лицензи, бях наставник на нападателите в Ливърпул, чувствах се част от клуба. Днес също е така с работата ми като посланик.
- Трудно ли е да сравните днешния Ливърпул с този от вашите дни?
- Да, не е лесно. Хората се питат - какво стана през тези години и как се промени всичко. Ливърпул през 70-те и 80-те години бе много успешен и печелеше всичко. Но времената се менят. Тук Бил Шенкли, Боб Пейсли и Кени Далглиш установиха стандартите за клуба. На всеки след тях е трудно да поддържа нивото, всеки е сравняван с тях. Ние винаги искаме да доминираме в Лигата, искаме да спечелим титлата. Но не е лесно. През 2005-а имахме успех, взехме Шампионската лига. Но онези дни, когато печелехме редовно титлата на Англия, просто трябва да се върнат.
- Юрген Клоп ли е човекът да го стори? Какво донесе той в Ливърпул?
- Много мениджъри се опитаха, но не успяха да вземат титлата. Юрген дойде подготвен, знае какво да очаква...Той каза - три или четири години ще му трябват. Това е реалистична цел. Донесе много позитивизъм, винаги се усмихва, гори в играта и както се казва "рита топката" с играчите. Той накара и отбора, и феновете да се наслаждават на играта. А ако не правиш нещо с удоволствие, не го правиш качествено. И днес определено се усеща разликата в настроението с Клоп.
- Вкарахте над 400 гола за клубните и националния си тимове. Ще откроите ли три най-специални?
- Нямам такива, моята работа бе да вкарвам! Всеки ми носеше удоволствие. Е, добре де, има един за Уелс... С него бихме Германия, а те бяха световен шампион за 1990-а, само месеци по-рано. Победихме ги с 1:0 в Кардиф, аз имах честта и привилегията да вкарам гола. Това е най-великият мач в историята на Уелс, горд съм от онази нощ, атмосферата бе велика. За Ливърпул... Трябва да посоча мача с Евертън, беше през 1986-а във финала за Купата на Англия. Всяко дете, както мен навремето, мечтаеше за този двубой и да вкара гол в него. Днес нещата са различни, финалът в Шампионска лига е големият мач за младите фенове. А по мое време това бе финалът на "Уембли". Аз гледах като дете финалите и после отивах в двора на къщата ни. И там повтарях головете, представях си, че аз съм героят на мача. В Ливърпул печелехме всичко, бяхме европейски шампиони, триумфирахме с титлата на Англия, с Купата на лигата... Но не успявахме да спечелим Купата на Футболната асоциация. Но през 1986-а мечтата ми се сбъдна, и то в мърсисайдско дерби на финала. Губехме с 0:1 на почивката, Гари Линекер бе вкарал за "Евертън". Аз обаче нанизах два гола и обърнахме мача. И в този ден моята мечта се сбъдна.
- Вие сте фен на Евертън от дете. Какво е чувството да вкараш рекорден брой голове в дербито – 25 точно на този съперник?
- Странно е... Аз бях голям фен на Евертън като дете. Играех в Честър Сити, когато Евертън прати скаут да ме гледа. И той каза, че не съм достатъчно добър. Три месеца по-късно подписах с Ливърпул. И се заех да им покажа какво са изпуснали. Винаги вкарвах голове срещу тях. Най-добрите ми приятели от уелския национален тим и от Честър играеха за Евертън. С Кевин Ратклиф сме заедно от ученици, а той стана капитан на "сините", когато аз играех в Ливърпул. Невил Саутол бе друг такъв ас на съперника. Вкарвах им във всеки мач. Това бе уникално усещане!
- Какво е специалното на град Ливърпул, защо е толкова луд по футбола?
- Тук семействата са разделени на "сини" и "червени". Градът наистина е луд по футбола. Където и да идете - в хотел, кафене, пъб... Всеки говори за Ливърпу или Евертън. Хората наистина са влюбени в играта! Има три неща, с които Ливърпул като град е известен по света. Комедийните актьори, музикантите и футболът.
Когато дойде събота, тук всеки дом е разделен - "сини" или "червени". Понякога дори в едно семейство.
- На Балканите хората също са луди по футбола и там има нещо като традиция големите звезди като Стоичков и Хаджи, никъде да не плащат сметки. Никой няма да ги остави да го направят. Има ли бар или ресторант в Ливърпул, където да плащате?
- Навсякъде е така, да. Футболните звезди са нещо като Богове. Аз съм уелсец, но се имам за нещо като осиновен ливърпулец. Тук на много места не ме оставят да плащам. Нещо повече - благодарят ми за удоволствието, което съм им доставял с моята игра и с головете си.
- Вие струвахте 300 000 паунда навремето на Ливърпул. Днес колко би струвал играч, който гарантира по 35-40 гола на сезон?
- Не можеш да си го купиш в наши дни. Не и в Англия. През 80-те моят трансфер бе световен рекорд за тийнейджър. Днес обаче парите са направо нелепи. Но най-скъпи продължават да са нападателите, които вкарват головете във всеки мач. Не заменям моите времена с днешните, въпреки че днес бих печелил повече пари. Но тогава имах трофеите, славните мачове и сезони с Ливърпул... Тези неща не се купуват с пари. Бих дал всичко днес клубът пак да е толкова успешен.
- Но парите сякаш могат да купят всичко в наши дни... Не ви ли ядосва това?
- Просто е. Ако ви предлагат пари, няма да ги откажате... Така се движи светът. Играчите нямат вина, че парите са направо безумни. Висшата лига е едно голямо шоу, но хората явно са склонни да си плащат да го гледат. Футболът се разраства, хората го гледат и си плащат за това. Парите наистина са луди, но това е естественият път при такъв интерес.
- Не ви ли липсват калните терени, онзи стар английски футбол, в който играчите не миришат на парфюм?
- Да, липсват ми... Но нещата са различни. Играчите днес са много по-добре подготвени физически. Терените са като килими, великите играчи от нашето време щяха да са брилянтни и днес с тяхната техника. Не ми казвайте, че Стоичков нямаше да е велик и днес на тези идеални терени! В днешно време не можеш просто да риташ хората по игрището, веднага ще получиш картон. А в онези дни минаваха по шейсет минути игра, преди някой да получи жълт картон. Не че бяхме груби, просто показвахме на съперника, че сме там! Всеки отбор имаше такива играчи, които респектираха с присъствие. Всичко е коренно различно днес.
- А културата на пиене в английския футбол? Кой щеше да е шампион в този спорт, вашия Ливърпул или Манчестър Юнайтед с онзи техен тим, за който се носеха легенди?
- О, да - те имаха големи личности в този аспект. Но в Ливърпул имаше правило - 24 часа преди мач не се пиеше. След двубоя обаче всички отивахме и си поръчвахме питиета в пъба сред феновете. Обичахме да споделяме с тях успехите, да си говорим. Всичко е наред, когато печелиш. Ако обаче не побеждаваш, започват въпросите за режима и пиенето. Ако трябва да съм конкретен, като гледам онзи състав на Юнайтед... Може би бяха по-силни от нас в пиенето.
- Преди две години в България гостува вашият съотборник Фил Нийл, който ни разказа историята как сте пеели песен на Крис Риа преди финала за Купата на шампионите в Рим през 1984-а. За смелост или за сплашване на противника?
- Това беше фантастичен отбор с невероятен дух. Всички бяхме единни, забавлявахме се. В Рим ние пристигнахме на този финал да играем с Рома на техния стадион, да играем в техния дом. Пред феновете им или в устата на лъва. И това си бе тест - да се удавим или да плуваме в дълбокото? Запяхме в тунела песента на Крис Риа "Не знам какво е това, но ние го харесваме!", беше хит тогава. Играчите на Рома не можеха да повярват - нали трябваше да сме уплашени!? Това бе психология, без дори да имаме психолог в отбора. Пеехме все по-силно, ние бяхме уверени, нямахме страх от нито един отбор. И не беше по някакви книги по психология, просто ни дойде отвътре и го направихме. Мениджърът ни Джо Фейгън и целият щаб не правеше нещо специално в психологически план, просто се получаваше. Бяха славни години.
- В България вие и Ливърпул сте много популярни. Наскоро идвахте за благотворителен мач, но помните ли официалните?
- Вкарвал съм в България, но... ми отмениха гола. Да, помня го – на мач с ЦСКА.
- Разкажете ни...
- Ще започна от това, че нашият вратар Брус Гробелар току-що бе заменил дългогодишния ни страж Рей Клемънс. Имахме нови играчи, като мен например. Рони Уилън също. В турнира на шампионите по онова време съперниците бяха много силни. И направиш ли грешка – наказваха те! Ние направихме две - Брус имаше вина, и ни наказаха. И ЦСКА победи.
- Какво бяха за английски отбор в онези годините пътуванията в Източна Европа?
- Ново изживяване бяха. Различно за един млад играч. Опитните футболисти опитваха да ни дават съвети. Треньорът Боб Пейсли например не ни разрешаваше да пием водата в хотелите. Страхуваше се какво има в нея. Не ядяхме и храната, въпреки че имахме нужда от нея за мачовете. Тези неща правеха разликата. Да, източноевропейските отбори бяха силни, а и се възползваха максимално от предимството си.
- И с Уелс идвахте, бихме ви 3:1.
- Да, да така е... Да си призная, вашият отбор бе по-добър технически. Освен това аз имах опит от пътуванията с Ливърпул, както и още няколко асове в уелския тим - също. Но повечето не бяха играли на такова ниво срещу толкова силни футболисти, каквито имахте.
- А помните ли Световното от САЩ през 1994-а?
- Да, стигнахте до полуфиналите. Помня Стоичков, няма как. Той бе една от световните звезди. Пасовете му, ударите му... Един от най-добрите с ляв крак в историята.
- Уелс дълго не се бе класирал на голямо първенство, но ето, че сега сте на Евро 2016...
- Последното ни класиране беше през 1958-а, когато великият Джон Чарлс играе за Уелс. Тогава Бразилия ни побеждава на четвъртфинал, като победния гол вкарва един тийнейджър. Казва се Пеле! Е, днес имаме отбор с две звезди от световна класа. Както и солидна защита и организация на играта. Имаме отлична статистика в отбрана. Пазим добре вратата и знаем, че Гарет Бейл и Аарън Рамзи могат да ни донесат победата. Сега имаме добри млади играчи... Системата ни, която започнахме да градим преди седем години, вече дава резултати с добри таланти в първия тим.
- Вие бяхте в Ливърпул, когато се случиха две от най-големите трагедии в историята на футбола - "Хейзел" и "Хилзбъро". Мнозина смятат, че те са причината клубът никога повече да не е с онзи статут на доминант, който има дотогава. Какво мислите?
- Може би, донякъде е така. След нещата, които се случиха тогава, футболът остава на заден план. Тук важни бяха семействата, които загубиха хора. Те отидоха на мачове, а не се върнаха... Футболът е за забавление, а не да загиват хора в него. Ливърпул като град изживя тежко "Хилзбъро". Феновете и на двата отбора се обединиха и заедно преживяха трагедията. "Хейзел" също имаше огромен ефект не само върху "Ливърпул", но и върху всички английски отбори. Защото не играха в Европа, а бяха дяволски добри. Според мен тогава Ливърпул и Евертън бяха най-силните два отбора на континента! Но петгодишната забрана се отрази и на тях, и на всички останали. Преди нея Ливърпул, Нотингам Форест, Астън Вила печелеха трофея постоянно. Английските отбори бяха най-добрите. И определено им отне няколко години след забраната да се върнат на ниво в голямата игра.
- Преминахте в Ювентус за една година, трудна ли беше тази стъпка?
- Да, трудно беше. Аз вкарах 14 гола в онзи сезон в Италия и мисля, че се справих добре. Феновете на Юве бяха страхотни и много ме подкрепяха. Проблемът бе, че стилът бе твърде дефанзивен. Различен от този на Ливърпул. В Италия се играеше друг футбол, повеждаш с 1:0 и това е. Отидох при треньора и говорих с него. Той ми обясни - по-лесно е да адаптираш един човек към 10, а не обратното. Но аз не се забавлявах, не изпитвах удоволствие. А ако не играеш с удоволствие, не се получава. Страната ми харесваше, феновете също. Но не ми допадаше футбола. И не правех това, което правя добре. Можех да играя и втори сезон в Ювентус, а имах и доста други варианти. Можех да отида в Байерн, Барселона или Рома, например. Но когато разбрах, че Ливърпул иска да ме върне, не се поколебах. Хората ме обичат тук, а и знаех, че отново ще се наслаждавам на футбола. Но да ви призная - в Италия научих много, наистина много за играта. Отидох там като добър голаджия, а се върнах доста по-завършен играч.
- Кени Далглиш ви върна в Ливърпул. Той ли е най-добрият футболист в историята на клуба?
- Да, за мен той е най-добрият футболист, който Ливърпул някога е имал. Не знам защо, не мога да ви обясня... Ако ме питате - беше ли бърз? Не, не беше! Беше ли добър с глава? Не, не беше! Е, защо токава бе толкова добър? Може би, защото Кени имаше невероятен футболен ум, той виждаше и разбираше играта, пускаше топката в пространства, които другите не виждаха. А аз бях бърз и вече бях там, за да завършвам атаките. Познавахме се отлично. Ние почти не си говорехме извън терена, но на игрището - това бе невероятно партньорство. Той вкарваше по 20-25 гола, аз по 30-35... И това гарантираше титли и трофеи.
- Казвате, че не сте си говорили много, което не е чудно. Разбирахте ли му нещо при прословутия му шотландски акцент?
- Не, почти нищо. Ориентирах се по изражението на лицето му. А по него например винаги се познаваше, когато е ядосан!
- Имахте ли суеверия като играч?
- Да, имах едно много странно. Като съвсем млад, преди един мач, се приготвих да обуя обувките си и усетих, че са като камък. Беше много студен ден. Тогава играехме с едни и същи обикновени обувки, не като днес с всички тези олекотени и модерни модели. Намокрих ги, за да омекнат. След това излязох на терена, играехме срещу Лутън. Бихме с 6:0, а аз вкарах пет гола. И от този ден си мокрих обувките преди всеки мач. Това суеверие е толкова силно, че и днес, преди да играя мач за легендите на Ливърпул, пак го правя! И ще го спазвам винаги, докато излизам на терена, в какъвто и да е двубой.
- Има ли някой нападател днес, който ви напомня за вас?
- Фернандо Торес в първата му година в "Ливърпул". Беше фантастичен, вкарваше голове, но и работеше много здраво за отбора. Това е много важно за мен, ценя го. Луис Суарес също бе такъв. Той извършва невероятен обем работа. Невероятно е, че не го номинираха за "Златната топка". Та днес той е най-добрият играч на "Барселона"! Харесвам също и Агуеро, който е най-добрият нападател във Висшата лига.
- Поканен сте от Христо Стоичков за мача му в София на 20 май, в който ще играят легенди като Марадона, Баджо и Ромарио. Ще отправите ли послание за българските фенове?
- Това е невероятна чест. Играл съм няколко пъти срещу мистър Стоичков, гледал съм го. Изключителен играч, легенда! Благодаря за шанса да играя с такива личности, а и - когато имаш такива футболисти около себе си на терена, шансът ти да вкараш гол е доста голям, нали!? Не, сериозно, оставете головете. Ще се забавляваме, това е най-важното. Това ще искам да направя, нямам търпение да дойда в София и да доставим радост на хората. С легендите на "Ливърпул" играем срещу "Манчестър Юнайтед" или "Реал" и спомените нахлуват в главите ни. Това е ценното, защото тези спомени не се купуват с пари. Ще излезем на терена и ще се забавляваме. Дано всички фенове го изпитат по същия начин в София!
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ +
