Бившият нападател на ЦСКА и настоящ шеф на детско-юношеската школа на Лудогорец Валентин Станчев празнува 50-годишен юбилей. Роден е на 25 октомври 1968 г. във Враца. Започва да тренира футбол в местния Ботев. Играл е за Сливнишки герой (Сливница), Черноморец (Бургас), Спартак (Варна), ЦСКА, Черно море, Шанхай Шенхуа, Ухан (Китай) и Заксен (Германия). Носител на Kупата на България през 1999 г. с ЦСКА, когато отбелязва единствения гол на финала. Вицешампион на Китай през 1997 г. с Шанхай Шенхуа. За Купата на УЕФА има 8 мача и 4 гола с екипа на ЦСКА. В турнира Интертото има 11 мача и 5 гола за Спартак (Варна). Има един мач за националния отбор.

В откровеното интервю, което даде за БЛИЦ, Станчев признава, че симпатизира на ЦСКА още от детството си. Три пъти обаче отказва предложения на "червените" и преминава на "Армията" от четвъртия опит. А Левски и Томас Лафчис го омайвали с далеч по-високи финансови условия.  

Станчев има отличен опит в работата с подрастващите. След като приключи кариерата си на футболист през 2005-а, три години оглавяваше школата на Черно море. След това беше спортно-технически директор на Ботев (Враца). Сега в Лудогорец Станчев и екипът му работят за създаването на големи футболисти. Изключително доволен е, че е част от една от най-добрите футболни академии в България, където предоставят перфектни условия на талантите. Огорчен е обаче от грозни гледки по родните терени, разказвайки на какви неща се е нагледал. Станчев беше любезен да отговори на въпросите на БЛИЦ:

- Г-н Станчев, честит юбилей! Навършихте 50 години. Ако ги разделим на периоди, кои бихте откроили и с какво най-много се гордеете?
- Първо и категорично най-много се гордея със семейството ми. Прекрасно семейство. Благодарен съм на родителите ми, че са ме създали и възпитали такъв, какъвто съм. На съпругата, на децата ми, че са ми създали необходимия уют да се концентрирам най-вече към футбола - и като състезател, и след това като ръководител. И хилядите приятели, които имам не само в България, а и в Германия и Китай, където съм играл. В спортен план няма да ми стигне времето да изброявам колкото и нескромно да бъде. Но най-важното е, че навсякъде, където съм играл, съм се стремял да давам всичко от себе си и съм оставил сърце и душа в отборите, в които съм се състезавал. 

- И навсякъде ви ценят и уважават...
- Така е. И в сряда като бях на Панчарево (б.р. - за реванша между юношите на ЦСКА и Лудогорец) бях впечатлен. Родители, деца... идваха да се снимаме, автографи, напомниха ми хубави моменти. Това ми се случва по всички стадиони, където ходя. Да, ясно ми е, че не навсякъде всички сме харесвани и обичани. Но отношението към мен е много добро. Спечелил съм уважението на хората, с които съм работил, което ме прави щастлив. Атестат са големите приятелства, които имам навсякъде.

- Къде и с кого ще отпразнувате юбилея?
- На работното място с колегите. А със семейството ще бъде малко по-нататък. Те ме разбират и подкрепят.

- Главен селекционер сте в школата на Лудогорец, как са нещата там?
- Лудогорец е мечтаното място за работа. Братя Домусчиеви са създали перфектни условия за работа. Ангажиментите и отговорностите ни логично не са малко. Условията, които ни се предоставят, ни задължават да мислим 24 часа в денонощието за работата. Отговорността е доста голяма. Но аз съм свикнал. Преди да дойда в Разград, бях спортно-технически директор на Ботев (Враца), преди това три години шеф на школата на Черно море. Благодарен съм на всички в отборите, в които съм работил, защото научих много, но и продължавам да се уча. В Лудогорец имаме възможността да се учим от най-големите. Имахме щастието да играем с Реал (Мадрид), ПСЖ и Ливърпул в Младежката Шампионска лига. Контактите са ни само от полза, това е голям опит. Изключително полезно ни е, че имахме щастието да се докоснем до тях. 

- Като човек с толкова богат опит и наблюдения сред подрастващите, бихте ли казали дали в днешно време се раждат футболни таланти в България?
- В България винаги са се раждали, раждат се и ще се раждат таланти. Но започва да ме притеснява болното ни общество, което разваля всичко. И тук е мястото да се намеси и държавата, за да може да избегнем това затъване, което е последните години. Притеснителното е, че изчезва ценностната система на децата, което е продиктувано и от болните амбиции на родителите. От там идват големите проблеми. Злобата, завистта, интригантството - това е на мода в днешно време. И е голям проблем при подрастващите. Както и слабите  морално волевите качества у децата - те не могат да се борят с трудностите, това е истината.

- Във вторник имаше драми на реванша в Панчарево...  
- При нас драми няма. Но акълът не ми побира как може родителите да се държат по толкова циничен и просташки начин. Какъв пример дават на децата си? Това за мен е непонятно. Какво се случва с ценностната система на хората, къде е елементарното уважение? Още като играех навън, осъзнах, че футболът е една битка, която свършва на терена. А при нас дори и при децата става въпрос за война, което е нещо извън рамките на всичко нормално. 

- Този проблем как може да бъде разрешен?
- С воля на всички. От нас ръководителите, родителите, държавните органи, спортното министерство. Всички вкупом трябва да работим и да се оправят нещата. И в комисията по детско-юношески футбол сме провеждали много срещи. Говорим, стискаме си ръцете и на следващия ден отново старата песен на нов глас. Може би трябва да се вземат по-сурови мерки за така наречените фенове - родители, които са озверели по стадионите. И това го предават на собствените си деца. По този начин се разваля смисълът от спортната надпревара. Мачовете се превръщат в нещо съвсем друго. Виждал съм как родители на деца от един и същи отбор се псуват. Защо децата им не си подавали... Стигали са до саморазправа, грозна работа. Нагледал съм се как родители обясняват на децата си, че не трябвало да слушат треньорите, че трябва да изкормят или откъснат главата на някой противник. Това не е нормално. Крайно време е да се вземат сериозни мерки и това нещо да се пресече, докато не стане фатално. Защото пътят, по който сме тръгнали, недай си Боже и до там може да стигнем.

- Кои са най-големите ви приятели във футбола?
- Ако започна да ги изброявам, ще пропусна някого. Не искам да има обидени. Имам безброй приятелства. Едно от най-големите ми е със спортния министър Красен Кралев. Гордост е за мен, че го познавам. Както и всички, с които съм близък. Самият факт какви големи футболисти дойдоха на бенефиса ми преди 10 години във Враца, говори достатъчно. Над 50 супер играчи и хора излязохме на терена. Това означава много за мен. Беше изключително приятно, над 10 хиляди човека дойдоха във Враца, въпреки че години по-рано бях излязъл от там. Уважават ме хората, за което съм много благодарен.

- Живеете във Варна, работите в Разград, а връщате ли се в родната си Враца? 
- Постоянно се връщам, не само заради мачове, а и най-вече заради родителите ми. И приятели имам там. Връщам се, когато мога. На никого не съм отказал помощ, стига да е в моята компетенция и възможности. 

- Бихте ли назовали най-паметните ви мигове в кариерата ви на футболист?
- Много са, но най-важното е, че където съм бил, публиката скандираше името ми. И на препълнения стадион "Спартак", в началото и на препълнения стадион във Враца, където дебютирах в мъжкия футбол. В Шанхай играх пред 90 хиляди зрители, уникално беше. Наслаждавах се на футбола, в Лайпциг също. На "Армията", където много бързо станах любимец на публиката, имахме паметни мачове в евротурнирите. По времето, когато Бербатов, Стилиян, Мартин и Владо Манчев прохождаха за големия футбол... другата вълна големи футболисти, които станаха светила в световния футбол, радвам се, че и с тях бях голям приятел. 

- Сега поддържате ли връзка?
- Да, разбира се. До ден-днешен си запазихме приятелството. Имаме доста добри контакти. 

- Бихте ли разказали някоя интересна случка с Димитър Бербатов?
- О, много са. За мен най-хубавото и ценно е, че тогава всички казваха за тях, че са синовете ми. Бербо, Стенли, Марто и Владо Манчев бяха постоянно с мен. И всички казваха "синовете ти", "синовете ти"... Това продължава да е гордост за мен. Живеехме в бунгалата на Панчарево, бяхме постоянно заедно - на терена, извън него, по кафенета, навсякъде. Помагал съм им с каквото мога, със съвети най-вече. 

- Сигурно и по дискотеки сте ходили? 
- Разбира се, това е нормално, част от футбола е. Имаше време и за тренировки, и за дискотеки. При Бербатов и другите ми "синове" водещето беше футболът. И заради това постигнаха много. А при сегашните футболисти е друго, има залитания. И неслучайно го давам като пример и на нашите момчета в школата на Лудогорец. Казвам им, че каквото и да правят, за всичко има време, но водещето трябва да е футболът. А не футболът да е между другото или след другото. Сега изкушенията са много. Но основното е, че морално волевите качества липсват и нивото при децата става все по-ниско и по-ниско. Родителите винаги търсят проблема и оправданието в някой друг. Никога децата им не са виновни. Или пък, когато считат, че са виновни, много лесно им прощават. Много са различни нещата отпреди и сега. Самият факт, че едно дете на 13-14 години вече е сменило 4-5 отбора е доста показателен. Едно време ни възпитаваха, че трябва да слушаме учителя в училището и треньора, който ни тренира. Да, не поставям всички родители под общ знаменател, но повечето родители са такива, че разбират от всичко, най-вече от футбол. 

- Как стигнахте до ЦСКА? Кой първи ви се обади? 
- Още първите ми детски спомени, откакто се помня, съм фен на ЦСКА. Мечтаех, и то сериозно, и крачка по крачка сбъдвах мечтите си. От ЦСКА съм имал четири предложения, три пъти отказвах по ред причини, и вече четвъртия път, когато се върнах от Шанхай, нещата се случиха. Върнах се от Китай и имах изключително силен сезон в Спартак (Варна), а тогава Димитър Пенев по стечение на обстоятелствата беше треньор на Спартак за няколко месеца. И това може би помогна и особено настойчивото желание на Емо Данчев, който беше спортен директор на ЦСКА. Аз за себе си знаех, че ще дойде момента, в който ще бъда в ЦСКА, защото това ми беше и детската мечта. Преди това три пъти отказвах. Имах конкретни предложения, но по ред причини отказвах - обективни и субективни. И вече при четвъртото предложение ми беше ясно, че няма време за отказване. Беше ми ясно, че отивайки ще оправдая очакванията и доверието на хората, които ме искат. 
 
- Съжалявате ли, че не заиграхте по-рано в ЦСКА? 
- За нищо минало в този живот не съжалявам. Гледам по-философски на нещата. 
Това, което се е случило, е трябвало да се случи. Нито можеш да го върнеш, нито трябва да го мислиш. Не крия, че съм отказвал и на Левски. Няколко дори, и то в пъти по-добри оферти. И пак вътрешно съм си знаел, с цялото си уважение към този отбор, че просто е немислимо и невъзможно да заиграя със синия екип. Имаше случай, в който няколко дни, и то почти денонощно, Томас Лафчис и Андрей Желязков искаха да премина в Левски, постоянно ми говореха... Но и на тях им казах, че няма как да се случи, защото вътрешно не го искам просто. Имаше момент, когато всичките ни водещи отбори ме желаеха - ЦСКА, Левски, Локомотив (София), Тракия (Пловдив), Славия. Много ме искаха, благодаря им за доверието, но аз си знаех, че ще играя или чужбина или в ЦСКА. И съм доволен, защото и двете неща се случиха. Играх и в чужбина, и в ЦСКА. 

- Но не успявате да вкарате гол на Левски с екипа на ЦСКА.
- Така беше, но пък с другите ми отбори доста голове съм им вкарал. 

- Колко мача изиграхте за ЦСКА срещу Левски? (б.р. - футболист е на "армейците" през сезон 1998/99, в който бележи 7 гола в 23 срещи в "А" група) 
- За едното вечно дерби бях наказан и взех участие само в един мач - есента на 1998 година. Биха ни с 2:0, но тогава имахме двама контузени и двама наказани. Не че това е оправдание, но е факт. Хванаха ни и в тежка серия, между двата мача с норвежкия Молде за Купата на УЕФА. В този мач Дончо Донев направи разликата, вкара ни един от головете. През пролетта не играх, загубихме с 2:3. Имахме четирима наказани. На мен ми дадоха червен картон в предишния кръг срещу Нефтохимик.

- Имате ли приятели от противниковия лагер?
- О, много приятели левскари имам, и то големи. Гошо Гинчев, Илиан Илиев и много други. 

- Как се стига до заминаването ви в Китай през 1997 година?
- В България беше дошла делегация от 20 човека от китайската футболна федерация. Наблюдаваха мачовете от нашата "А" група. Когато получих покана да се срещна с тях, си помислих, че някой ме майтапи, че е нещо несериозно. А впоследствие се оказа, че още тогава китайският футбол чисто организационно е светлинни години пред нас. А за заплащането да не говорим. Виждате последните години какво се случва. Всички големи треньори и футболисти се насочват към Китай, където са многото пари, най-високите заплати във футбола се плащат точно там.

- Животът в Китай явно не ви е понасял? Само след няколко месеца се завръщате в България. 
- Беше тежко откъм битови условия. Организацията на китайския футбол е такава, че почти денонощно си на базата. Тренировъчен процес, мачове, големи разстояние се пътуват за двубоите, климатичните условия - голямата влага... това са неща, които пречат. А и манталитетът на азиатците е по-различен от нашия. И най-вече фактът, че не можеше семейството повече от три месеца да бъде при футболиста. Тогава децата ми бяха малки, а аз толкова далеч от тях. Максимум три месеца можеха жена ми и децата да бъдат при мен в Китай. 

- Имате син и дъщеря, а през лятото на 2017-а станахте и дядо.
- Да, имам прекрасни деца и внуче - Валентин Станчев - джуниър. Вече сериозно подритва топката. Но нормално да е така - с дядо и баща футболисти. И то татко му е добър футболист (б.р. - защитникът на Черно море Стефан Станчев е женен за дъщеря му Симона). Най-важното е внучето само да иска, да може и да се бори. Синът ми Ивайло пък навлезе в треньорската професия, преди това беше футболист. Със съпругата ми сме радостни от факта, че сме отгледали деца, с които се гордеем. Ивайло смело крачи в треньорската професия, завърши висше образование. В момента е в школата на Тича (Варна), сателит на Черно море. Доста интелигентно и начетено момче имам. И продължавайки така, съм сигурен, че ще стигне далеч.

- Зет ви обаче е от противниковия лагер, юноша е на Левски... 
- Противников лагер за мен никога не е имало. Казах ви: съперничеството е на терена, а извън него безброй приятелства с абсолютно всички. Уважавам всички - ръководители, състезатели. Такава е моята философия. Така съм възпитан, по същия начин съм възпитавал и децата си. Опитвам се да го предавам и на децата в школата на Лудогорец. 

- Коментарът ви за представянето на националния ни отбор?
- Има светъл полъх. Със сигурност на Петьо Хубчев не му е лесно, защото нямаме чак толкова качествен материал. Другите държави и отбори се развиват, изборът им е по-голям като качество. Но съм сигурен, че и в националния ни отбор, с малко повече търпение, обединени усилия и коректност от всички страни, нещата ще се случат. Вижда се, че потеглят в правилната посока.

- Защо вече толкова години нямаме изявен лидер - футболист, който да играе във водещ европейски клуб?
- Това е отражение на обществото. Когато нормалните държави правеха школи, интернати и спортни училища, ние разрушавахме. И като нямаш нормалното образование, нямаш елитен спорт, като го няма нужното уважение и възпитание, няма как да бъде кален лидер, който е истински характер. Хубаво е да има повече школи като тези на Лудогорец, Ботев, ЦСКА и Левски. Да има ред и правила. А и родителите да бъдат пример на подрастващите. 

- Какво си пожелавате? 
- Да сме живи и здрави. Синът и дъщерята са ми обещали, че ще се погрижат къщата да бъде пълна с внуци. Най-вече да сме здрави и да създадем и възпитаме достойни българи. И да дойде момент, в който думата българин за всеки да бъде синоним на чест, достойство и характер. Аз съм оптимист, на колкото и хора да не им се вярва, аз вярвам и знам, че нещата постепенно ще се случат. 
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ