Няма как в навечерието на четвъртвековния юбилей от „Парк де Пренс”, който е утре, да не потърсим големия герой Емил Костадинов. Тогава бързоногото крило заби два гола, вторият от които бе с цената на злато и класиране на Мондиала в Щатите през 1994 година. Свети Емил, както го кръстиха, сподели пред БЛИЦ някои неразказани никога досега истории, свързани с битката срещу Франция.

-Емо, изминаха цели 25 години от „Парк де Пренс”. Избледнял ли е споменът или си е същият?
-Не е избледнял и никога няма да избледнее. Такива неща не се забравят. Те остават за цял живот.

-Чувстваш ли се и днес герой?
-Искам да уточня, че никога не съм се чувствал герой. Никога... Чувството е гордост. Голяма гордост. Когато направиш нещо подобно, има едно изключително приятно усещане, че си успял и си постигнал успех не само за себе си, не само за отбора, а и за България. 

-Като стана въпрос за усещане. Какви бяха при теб емоциите по време на мача – когато Франция поведе, когато изравни, какво си мислеше, преди да вкараш втория гол и след като го отбеляза?
-Помните през какви перипетии преминахме преди мача аз и Любо Пенев – проблем с визите, влизане на френска територия по втория начин.  Аз по принцип съм човек, който никога не се предава, но малко се бях отчаял. Мислех си, че няма да ни допуснат във Франция и ще изпусна важния мач за нас. И вижте какво нещо е съдбата. Аз и Любо бяхме тези, които имаха спънки с визите, после пък, когато се настанихме във Версайския дворец, бяхме в една стая. И макар да си е дворец и то какъв, спахме на едно легло. Е, не беше персон и половина, по-голямо и с отделни завивки. Даже се шегувахме, че както е тръгнало така да сме един до друг – и при визовия проблем и в една хотелска стая, дали това не е някакъв знак, че утре ние ще им вкараме по един гол на французите и ще ги бием с 2:0. Ами стана си почти така, защото при второто ми попадение получих паса именно от Любослав Пенев.
Когато Кантона откри резултата, вместо да се паникьосаме, се стегнахме. Викахме си на терена: „Хайде, хайде, нищо не се е случило. Горе главите!”. Когато изравних, самочувствието ни се върна още повече. Много е ярък споменът ми в последната минута на мача. Нито за миг не си казах: „Край, свърши се!”. Когато Кременлиев взе топката и я подаде на Балъков, тръгнах да си намеря добра позиция към вратата на Лама. След като топката попадна в Любо за част от секундата си помислих: „Дано ме види и ми подаде, това е последният ни шанс”. После всичко се получи повече от добре и всички помните какво стана. Стрелях и използвах цялата си спортна злоба. Заложих на силата с идеята да не бия долу, защото вратарят беше на крачки от мен, а да целя горната част на вратата. След това буквално полетях от неописуема радост.
След като франзуците биха центъра, исках съдията веднага да свири края. Той обаче се забави, но не много,  а малко. А ма на мен ми се струваше, че времето е спряло и  че са минали доста минути, а се оказа, че са само няколко секунди. Добре че беше стриктен шотландският рефер. Защото някой друг можеше да „забрави” за свирката си и да играем до втори гол на Франция.

Winbet - победата е емоция! (18+)

- След мача не се прибираш в България, а пътуваш за Порто, където играеше тогава...
- Да. Отивам на аерогарата, за да хвана самолета за Португалия. Чакам си реда и по едно време усещам как хората ме гледат. Зачудих се как ли ще реагират. Очаквах да е негативна реакцията им спрямо мен. Те мълчаха, гледаха ме, а изведнъж някои започнаха да ръкопляскат и да ме поздравяват. Останах страшно изненадан и шокиран. Чувството беше смесено – хем много приятно, хем и малко... Не чувство на вина, но малко неудобно ми беше. Беше си изненада французите да ме поздравят, въпреки че аз и моите съотборници ги бяхме наранили жестоко. А те са горделива нация, националисти са. Месеци след мача един французин ми каза следното: „Ти не ни посече, ти ни... помогна!”. Нямах представа тогава какво има предвид, но впоследствие разбрах – след провала на „Парк де Пренс” Франция взе крути мерки да възкреси отбора си. Стори и невъзможното и в крайна сметка успя да извлече максимума от проваленото класиране на Мондиала в Щатите. Резултатите ги знаете – взеха световната титла през 1998 година, а две години след това спечелиха и европейската. През лятото пък за втори път станаха световни шампиони.

-Кой първи те поздрави след мача?
-Жена ми. Веднага ми звънна от Португалия. Още не бях излязъл от съблекалнята, когато ми се обади. Беше много щастлива. И знаете ли – ще ви призная нещо. Бях си наумил, че ако победим и вкарам гол, ще посветя победата на втората ми дъщеричка, която беше малко бебе – беше се родила само преди няколко месеца. Но аз не обичам да ги говоря тези неща пред медиите и, честно казано, никъде не съм афиширал на кого посвещавам триумфа в Париж. Това го казах само на жена ми.

-Вярно ли е, че Наско Сираков, който не е част от групата за мача, е бил на „Парк де Пренс”?
- Не помня такова нещо. Не го видях нито преди, нито след двубоя. Може да се бил дегизирал на трибуните (смее се).

- Знаем, че фланелката, с която оскуба „петлите”, я даде на благотворителен търг. Но преди това някой искал ли е да му я подариш или да ти я купи?
-Да, имаше такива намеци, но аз бях категоричен, че няма как да се случи. След това обаче я дадох на търг, организиран за събиране на средства в помощ на спортните ни ветерани. Мисля, че това беше най-доброто решение.

-Бяха ви забавили премиите за класирането на Мондиала в Щатите. За какво изхарчи парите, след като ги получи?
-Купих си с част от тях един страхотен ръчен часовник. Тогава беше много модерно да носиш часовник. Скъп спомен – още го пазя и понякога го слагам на ръката си. Но вижте – ние тогава не играехме само и единствено за пари. Вече бяхме в известни европейски отбори, където заплащането е на ниво. Но и преди това, когато бях в ЦСКА, никога не съм излизал на терена с националната фланелка с мисълта за финансовата облага. Аз, дано не ви звучи клиширано, играех за родината си. Това го правеха и всички останали в състава ни. Националната фланелка беше нещо свято, а днес тя се изроди.

-Какво имаш предвид?
-Ценността й се изроди, изчезна. Няма да цитирам имена, колкото и да ме питате, но някои бивши играчи опетниха фланелката, когато се отказаха да играят за България. Как ще се откажеш? Това е абсолютно неуважение към националния отбор и към страната ни. Ама не се разбирали с някого. Това не е начинът – тук съм напълно категоричен. Те какво си мислят – че ние с всички се разбирахме и е нямало критики и по наше време ли? Или че всичко ни е вървяло по мед и масло. Имаш си проблем, разрешаваш го. Намираш начин и го премахваш Или пък стискаш зъби и търпиш. Но да се откажеш... Ще прощавате, ама това... Хайде не е предателство, но си е, както казах, неуважение. И никакви оправдания не важат. И мен са ме критикували, освирквали, недоволствали са не само фенове, но и фактори във футбола. Но всички сме минали през този път. Може понякога да са ти минавали разни мисли в главата, но аз съм ги отхвърлял на секундата и никога не съм отсичал, че се махам от националния. Нямаше как да се случи!

-Защо вече 20 години нямаме участие на световни финали и само едно такова на европейски – през 2004.
-За да имаме, са необходими няколко неща. Футболисти, които да играят в известни и доказани чуждестранни отбори, където да са титуляри. Подчертавам – титуляри. Те обаче трябва да са не един, двама или трима, а повече. А ние и толкова нямаме. Освен това трябва да си с характер и да си лидер, но, нещо много важно – в същото време е необходимо и да се съобразяваш с другите в отбора. Да си лидер, но не който лети в облаците и не иска чужди мнения, а да си готов и на компромиси. Има и друго – винаги съм казвал, че в България са се раждали и ще се раждат футболни таланти. Майсторлъкът обаче се крие в това да можеш да ги шлифоваш.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ