Бившият вратар на националния ни отбор по футбол Здравко Здравков гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+. Той бе в състава на България на две европейски и едно световно първенство. За „трикольорите“ записа 70 мача. У нас по-голямата част от кариерата му премина в Левски и Славия. Със “сините” стана два пъти шампион и два пъти ликува с купата на страната, а с най-стария столичен тим записа златен дубъл през 1996 година. Тогава бе избран и за вратар номер 1 в първенството. В “А” група игра още за Етър, Черно море и Литекс. С ловешкия тим спечели последния си трофей – купата на България, като на финала срещу ЦСКА спаси четири дузпи. Зад граница игра успешно за Истанбулспор, Аданаспор и Ризеспор. Преди 14 години впечатли с качествата си лично Арсен Венгер, но трансферът му в Арсенал се провали в последния момент. След края на състезателната си кариера се отдалечи от футбола за няколко години, но през 2012 година се завърна като асистент на Илиян Илиев в Левски. След това работи в Славия и в анголския Интерклуб. Последното му предизвикателство е в далечен Китай – Ханчжоу Грийнтаун. Година и половина отговаряше за подготовката на вратарите в този отбор, а от месец май стана старши-треньор на състава.

- Здравко, здравей! Разкажи ни първо за китайския футбол. Защо избра да работиш в тази страна? Много легенди има за парите, за нивото на футбола…
- Ще ви разкажа за китайската одисея. Никога не съм мечтал и не съм си представял, че ще отида и ще работя там. Но по една или друга причина получих предложения да започна работа на азиатския континент и приех. Предизвикателствата никога не са ме притеснявали. Това е възможност за мен да покажа какво мога. Смятам, че съм от хората, които много лесно и бързо да се адаптират и това много ми помогна за работата в Китай. Начинът на работа, лайфстайлът, животът там тече по друг начин. Има други разбирания за начина, по който трябва да се случват нещата. Разбира се имах известни трудности в началото, но вече съм втора година там и се чувствам много добре. Засега не мисля да напускам Китай.

- В Ханчджоу Грийнтаун започна като треньор на вратарите, а впоследствие стана старши треньор. Как се стигна до тази рокада и готов ли бе за този пост?
- Човек никога не смята, че е готов. Каквото и да му предстои, винаги има някакви притеснения. Бях поканен като треньор на вратарите. Като работа и поведение убедих ръководството, че съм един много сериозен човек, който изпълнява съвестно нещата. През миналата година нашият клуб беше в Супердивизията, но за съжаление изпаднахме. Клубът реши, че променя политиката, промени бюджета, освободи миналогодишния треньор от Корея. След това получих предложение да стана старши треньор.

- Свикна ли с разстоянията, с езика? Адаптира ли се вече към тази страна?
- Абсолютно. Нямам никакъв проблем. За мен е удоволствие да пътувам. Опитвам се да гледам позитивно на нещата. Там разстоянията са огромни. Може да си ги представите единствено, ако сте били в тази страна. Китай е не просто голям, той е огромен. Постоянно си на път, с куфари, влакове, самолети, но това е начин на живот там. Мен това не ме притеснява.

- Какъв ще бъде статутът ти през следващия сезон?
- Тази година изпълнихме целите си – останахме във Втора дивизия. През следващия сезон имаме амбицията да атакуваме елита. Клубът прецени, че трябва да покани сериозен специалист. Доколкото знам в момента се очаква испански треньор. Сега испанците са на мода в Китай, тъй като двама треньори от тази страна изведоха отборите си до Първа дивизия. Така че следващата година клубът ни желае да покани испански треньор, а аз получих предложение да работя с вратарите. За мен в това няма нищо лошо. Сега сме в преговори и мисля, че в най-скоро време договорът ми ще бъде обявен.

- Какво е нивото на българските специалисти, спрямо тези именити чужденци? Приемат ли ви вече китайците като класа?
- В началото е трудно да те приемат, но докажеш ли се, за тях няма разлика в имената. Разликата е във финансите. Всички български специалисти като Ясен Петров и Александър Станков, както и в по-далечното минало като Кано Коцев и Димитър Пенев, са се доказали. Славим се с това, че успяваме да направим от нищо нещо. С по-малко финанси успяваме да сме конкурентноспособни на топ тимовете.

- Работи преди това в Ангола. Това авантюра ли беше?
- Да, може да се каже. Беше опит за мен. Беше важно, че съм в екип с Илиян Илиев – човек, когото изключително много уважавам. Не съм имал абсолютно никакви притеснения какво и как ще се случи. Когато той ме покани, бях безработен и взех правилното решение. За мен беше от изключителна важност този опит.

- Във футбола всеки е „безработен“. Дори най-големите в даден период стигат дотам.
- Горе-долу, да. Особено в България е много тежко положението с треньорската професия. Доста често оставаме без работа.

- Но това е част от вашия занаят – в един момент много работа, после почивка.
- Приели сме това. Дай Боже, повече да има стрес около нас. Тогава хубавото е, че се усеща работата. По-неприятното е, когато седиш вкъщи и нищо не се случва около теб.

- Кариерата ти е колоритна. Първо защо избра вратарския пост в Левски и кой те заведе на „Герена“?
- Никой не ме е водил и не ме е питал. Беше моя мечта. Определено не смятам, че съм бил голям талант, но работих много и вярвах, че мога да бъда успешен. С много трудолюбие успях да постигна всичко. До ден-днешен не вярвам в таланта. Смятам, че всичко се постига с труд и желание.

- Но винаги за теб се е говорело като за „много талантлив“.
- Не, аз не вярвам в таланта. Да, има основа, която може да ти даде известна преднина, но за мен всичко тръгва от главата, която ръководи всичките ни действия и решения. Никога не съм се определял като талантлив човек.

- На колко години беше, когато започна да пазиш на мъжкия отбор на Левски?
- Може би нямах 18 години. Получих шанс, благодарности на Бобата Жечев, шапка му свалям. Един смел треньор! Даде ми шанс с Димитър Попов. Може би феновете от по-далечното минало си спомнят. В днешно време е доста по-трудно да намериш треньор, който да заложи на 18-годишен вратар. Даже почти е невъзможно. Аз имам син – вратар, 18-19-годишен. Забелязвам, че доста по-трудно му се получават нещата, но вероятно и аз съм причината. Със сигурност синовете и дъщерите на успелите личности трябва да показват нещо повече.

- Защо се раздели с Левски като играч? Остана някакъв горчив привкус, че раздялата не бе по най-добрия начин.
- Дойде момент, в който не се чувствах оценен. Левски си продължи победния ход, когато аз се отделих от клуба. Никога не съм се сърдил. Оставам с най-добри чувства. Мога твърдо да заявя, че съм левскар, въпреки че не одобрявам много от нещата, които се случват в днешно време.

- Какво не одобряваш?
- Стана твърде много бизнес, твърде много интереси. Работих и като треньор, успях да видя и усетя много неща, но да не задълбаваме в темата. Разделих се с Левски с добри чувства. Ръководството направи хубав ход – не ми направи проблеми да отида в Славия, където се доразвих на национално ниво и успях да изляза в чужбина.

- Коя е най-успешната ти година като футболист в българското първенство? Може би 1996-а, когато спечели титлата и купата, стана вратар номер 1 и дебютира за националния отбор...
- Не съм мислил по този въпрос. Но може би 1996 година, когато за най-кратък период се случиха най-много неща. Наистина годината в Славия бе най-успешна. Бях един от основните играчи, които допринесоха за успехите. Там беше рубиконът за моята кариера.

- Дебютният ти мач за националния отбор бе при 0:0 със Словакия. Помниш ли този мач? Пената ли ти съобщи, че си титуляр?
- Пената не съобщаваше, той просто казваше: „загряваш и влизаш“. Не ти обяснява нищо. В днешно време трябва да работим седмици наред върху психологията и подготовката на един футболист. Едно време нямаше такива настройки. Просто ти се дава шанс и знаеш, че трябва да го използваш, защото вероятно няма да има втори път. Влизаш и се доказваш. Спомням си мача много добре. Завърши 0:0 с един добър отбор. Играх за първи път редом до Стоичков, Пенев… Силната генерация на България, която е незабравима!

- Димитър Пенев те включи и в групата на европейското първенство в Англия. Как се чувстваше сред четвъртите в света? Имаше ли респект?
- Много странно. Големи имена, които играят в големи отбори, гледал съм ги по телевизията. Много силни характери! Чувствах се неудобно, но повечето, да не кажа всички, ме подкрепиха. Щом попаднеш в групата, те приемат. А едно време беше доста тежко да бъдеш повикан. Сега е много размита картината за националния отбор, тъй като твърде много футболисти попадат там и получават шанс, но преди 20 години не беше така.

- След Славия шест години игра с успех в Турция. Лесно ли се раздели с един от най-колоритните президенти Венцеслав Стефанов?
- С него не съм се разделял. Поддържаме връзка. За мен той е втори баща. Давал ми е наставления не само за футболната кариера, а често и за инвестиции. Човек, когото изключително много уважавам.

- Кой е най-хубавият ти спомен от турското първенство? В Истанбулспор бяхте една силна българска група…
- В Турция нямам голям успех или спечелена купа, но там спечелих много приятели. В началото нямах големи амбиции и желание да оставам, но изкарах близо 10 години в Турция. Смятам, че в този период бях много по-популярен в Турция, отколкото в България. Най-успешна година? Много са. В чужбина не те търпят дълго време, ако не се доказваш. Имало е моменти, в които съм бил колеблив, но като цяло направих една много успешна кариера в Турция.

- Точно в периода, когато комерсиализацията беше тотална в турския футбол.
- Да, но тогава все още имаше доста българи покрай мен, помагахме си един на друг. Играх заедно с Ивайло Петков и Сашо Александров – Кривия. Там беше и Албан Буши. Имаше доста български имена като Гошо Гинчев.

- Твоят шанс за титулярно място в националния отбор дойде на световното първенство във Франция през 1998 година. Тогава катастрофирахме срещу Испания. Можеше ли да имаме друга съдба на това първенство?
- Можеше да имаме друга съдба. Изиграхме три мача срещу Парагвай, Нигерия и Испания. Срещу Парагвай бяхме по-добрите. Ако бяхме победили, щеше да е различно. Но в последствие Парагвай продължи напред. След това с Нигерия отново имахме добър мач, но загубихме с 0:1. А относно мача с Испания, там се получи един срив. Имаше някои дрязги в отбора, които веднага се видяха. При първите един-два гола на Испания всичко се скъса в отбора, спряхме да играем и се стигна до 1:6.

- Размени ли си фланелката с Хосе Луис Чилаверт?
- Не, не съм или поне нямам спомен.

- А уважаваш ли го Чилаверт?
- Изключителна личност, екстравагантен. Знаете стила му на игра, фауловете… За мен беше чест да играя срещу него.

- Има една любопитна история с теб. През 2002 година си на проби в Арсенал. Всичко върви към трансфер, но в последния момент нещо се обърква. Разкажи ни защо не се стигна до преминаването ти при “артилеристите”?
- Говореше се, че е заради мениджърски интереси. Далеч съм от тази мисъл. Може би нещо не ми достигна. На няколко пъти към мен имаше интерес и от водещи турски клубове – и Фенербахче, и Галатасарай, и Бешикташ в различни периоди, но така или иначе не се стигна до трансфер. Явно нещо не беше достатъчно, за да играя в топ клуб в Европа. Търся вината в себе си, никога не търся извинения и оправдания кой какво не е направил. Може би нещо не ми е достигнало, но е факт, че бях на проби в Арсенал с играчи като Анри и Сиймън. Видях, че нямам голяма разлика с Дейвид Сиймън. В тренировките се вижда много ясно. Може би това, че съм българин… Знаете, че големите клубове трудно пазаруват недоказани футболисти от Изтока. Няма случайни неща - щом като не са ме привлекли, преценили са, че няма да съм полезен.

- Връщам те у нас – през 2004 година игра финал за купата на България. Беше на вратата на Литекс срещу ЦСКА. Равен резултат в редовното време, следват продължения и дузпи. Ще продължиш ли историята?
- Това е един от паметните мачове. Вече бях на около 34 години – златна възраст за един вратар. На тези години се чувстваш перфектно, уверен си, нямаш никакви колебания. Просто знаеш, че нещата се получават. Всичко ще бъде тип-топ. Имахме добър отбор. Гриша Ганчев винаги успява да окомплектова добри състави, които се борят и показват характер. Труден мач, останахме с 10 човека, но добутахме до дузпи, където имах възможността да се изявя и да добавя още една купа във витрината на Литекс.

- На последния голям форум, който участва националният ни отбор – европейските финали през 2004 г. в Португалия също бе титуляр. Защо всичко това вече е спомен и вече 13 години сме извън голямата игра?
- Крайно време е да снижим очакванията и изискванията към нашия спорт като цяло, не само към футбола. Във времето разбираме, че самото класиране е било успех, въпреки че тогава бяхме охулени за играта, за резултатите. Там също можеше да друг начин да протекат нещата. Но времето показва, че сме били успешни. Трябва да тръгнем от по-ниско, без големи очаквания. Чета често и коментари относно националния отбор. Мисля, че трябва да снижим нещата. Трябва повече работа без оправдания. Далеч сме от големите.

- Кога разбра, че футболът не е всичко в този живот?
- Когато спрях с футбола. Докато играеш, смяташ, че всичко е футбол. Всички познават футболистите, те са най-известните и най-влиятелните. Навсякъде приятели, всички те поздравяват, имаш пари, можеш да си позволиш всичко. Но когато спреш, действителността става друга и идваш в реалността. Това е проблем на много футболисти и спортисти – да живеят истински живот.

- Караш мотор, разпускаш със сноуборд, искаш да летиш със самолет. Откъде тази любов към екстремните спортове?
- Харесва ми да правя различни неща. Допълват ме, обогатяват ме като човек. Така релаксирам. Обичам простите неща. В Китай също имам електрическо моторче и се бутам в задръстванията почти всекидневно.

- Има и друга страна Здравко Здравков. Изкарал си курс за сомелиери и си ходил на курсове по китара. Защо?
- Харесвам виното, а с това е свързано сомелиерството. Също съм и голям меломан. В колата и вкъщи постоянно свири музика от различни стилове. Обичам музика на живо. Китарата по някакъв начин ме допълва, въпреки че в Китай дълго време не съм се опитвал да свиря.

- Имаш трима синове, един от тях Павел е вратар на Царско село – клуба на Стойне Манолов. Как се справя?
- Смятам, че се справя много добре. Не искам да му правя реклама, но съм предал онова, което мисля, че е най-важно. Той е трудолюбив и не се оплаква. Затова съм сигурен, че ще успее. Ще му бъде много трудно, защото зад гърба му е баща му и това доста му пречи. Но съм сигурен, че пред него има бъдеще.

- Знаем, че си много привързан към семейството ти. Как издържаш без тях в Китай?
- Семейството е моята опора. Това са хората, които ме зареждат. Те са и мое семейство, и мои приятели. Обичам да прекарвам времето си с тях. Много ми липсват, но това е нашата треньорска орисия. Може би изглежда лесна професия, но изисква много лишения и има много стрес. Семейството ми дава енергията да продължа напред. Затова се опитвам в малкото моменти, когато съм свободен, да бъда винаги с тях.
Красимир Минев и Владимир Памуков, ТВ+