Андрей Жеков, който е част от щаба на Силвано Пранди в националния ни отбор по волейбол, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Легендарният разпределител бе дългогодишен капитан на „лъвовете“. В треньорството се впусна отскоро, като първо бе асистент на Владо Николов в Левски. За България Жеков има повече от 250 срещи, а с негово участие дойдоха последните три отличия за страната ни от големи форуми – бронзовите медали от Мондиал 2006, от Световната купа година по-късно и от Евро 2009. В 25-годишната си кариера на клубно ниво, освен на родна земя, игра успешно в Русия, Гърция, Турция, Италия и Румъния.

- Здравей, Андрей! Подготовката на националния ни отбор по волейбол стартира, а в отсъствието на Силвано Пранди ти си човекът, който води този процес. Какви са впечатленията ти от старта ѝ?
- Това е ново начало както за мен, така и за момчетата. Както винаги, на старта има настроение. Все още е отработваща седмица, тъй като Силвано не е дошъл. В момента, в който той се присъедини, нещата ще бъдат поставени точно по начина, по който той иска. Тази седмица е по-скоро опознавателна. Не че имат нужда, все пак това са топ състезатели и няма нужда да се запознават с топката. Но просто има разлика – някои са свършили със сезона по-отдавна, а други по-скоро. Трябва да се уеднаквят нивата.

- Има ли приоритетни състезания? Олимпийската квалификация ли е номер 1? Как ще си разпределите силите в Лигата на нациите и в Европейските игри в Минск?
- Смятам, че Силвано Пранди най-добре ще прецени. Според мен приоритетът е олимпийската квалификация и е повече от ясно. Световната лига е всяка година, а олимпиадата – веднъж на четири. При положение, че сме изпуснали последните олимпийски игри, смятам, че е редно да се направи всичко възможно отборът да бъде в най-доброто си състояние точно на олимпийската квалификация.

- Изненада ли те поканата на Силвано Пранди? Имаше ли колебания дали да приемеш?
- Изненада ме приятно. За начинаещ треньор и човек, който доскоро е бил състезател и иска да се занимава с треньорска работа, възможността да бъде с топ човек в тази професия като Силвано е огромна. Колебанията ми бяха по-скоро от характера на това, че до онзи ден съм бил съотборник с голяма част от момчетата в продължение на много години. Тук е моментът как да направим разликата и да сложим някаква бариера, което не е толкова лесно. Но в същото време за мен е уникална възможност да почерпя от неговия опит. Преди 10 години също беше треньор на националния отбор, но е съвсем различно, когато си състезател. Мисленето ти е съвсем различно, когато те ръководи човек като Силвано. Повече си вглъбен в това, което ти трябва да направиш като състезател. Отстрани сега е по-различно и поне засега ми е много интересно да видя какво предстои.

- Къде на картата на световния волейбол е България днес? Можем ли да победим всеки?
- Смятам, че можем да победим всеки, но можем и да загубим. Не е толкова различно сега и ако върнем години назад горе-долу беше същото. На първата тренировка им пожелах да са здрави и когато дойдат важните и решаващи моменти, главите им да са напълно свежи и подготвени. Да не сме изхабени вече и треньорският щаб, и състезателите. Освен да си здрав и в добра физическа форма, много важно е и в какво състояние е главата.

- Какво ни липсва, за да бъдем непрекъснато в елита, в топ 4? Да опровергаем италианците, които казват, че България може да победи всеки, но никога не може да изкара на топ ниво един цял турнир…
- Сега чувам, че италианците са казали такова нещо. Може би има защо като нация да имат голямо самочувствие, защото в продължение на 10 години имаха само две-три загуби за периода. Но реално погледнато, гледайки България и колко състезатели имаме, смятам, че нещата са доста добре като ниво на националния отбор. Със сигурност е добре да има големи очаквания и не е толкова добре, когато не се оправдават. Не е лошо хората да имат желание отборът да бъде в топ 4. Друг е въпросът, че просто има държави с по-големи традиции, с по-голям ресурс – чисто човешки потенциал, тренират много повече хора, може би имат по-стабилна основа, върху която изграждат. Моето мнение е, че можем да победим всеки, а дали ще бъдем в топ 4 във всеки турнир – кога сме били сред най-добрите четири в продължение на години? Конкуренцията е много сериозна, силите са изравнени.

- Но по четвърти места сме може би в топ 4…
- И тук има различно мислене – но сме в топ 4! А ако не сме там, ще бъдем примерно осми. Жалко е, защото си много близо. Четвърти си, когато си загубил два финала за един ден. Много често става така – губиш полуфинал и след няколко часа трябва отново да излезеш да играеш. Така може да загубиш два мача за 20 часа, което е ужасно. На състезателите им е още по-ужасно – може да бъдете сигурни. Но пък все пак си на полуфинал и в топ 4.

- Не смяташ ли, че трябва да се преустанови с темата за Матей Казийски – дали ще се връща в националния отбор? При всеки нов селекционер като че ли това е най-важното, а вероятно той скоро ще се откаже от волейбола, докато ние продължаваме да си говорим за него…
- Със сигурност няма нужда въобще да се коментират качествата на Матей. Като цяло Матей е талант, който се ражда много рядко. Идвайки нов треньор и имайки такъв талант, първото нещо е дали ще се върне в отбора. Но смятам, че това е въпрос, който трябва да се зададе към него. И ако каже: „Не, аз нямам желание“, темата трябва да е приключена, защото всичко друго е едно и също повтаряне. Той е възрастен човек, с вече голям житейски опит.

- Виждаш ли млади състезатели, които се доближават до неговата класа, до тази на Теди Салпаров и Цветан Соколов?
- Смятам, че винаги ще има състезатели и това е хубавото. Моето завръщане към волейбола като треньор стартира точно покрай сина ми, който започна да тренира този спорт. Припомних си откъде съм тръгнал и виждам, че деца има. А това означава, че някой ден ще има и състезатели на високо ниво. Пожелавам си да има играчи като тях, а защо не и да ги задминат!

- Обичаш да казваш нещата такива, каквито са – с какво би направил компромис и с какво не?
- Това е хубав въпрос. Компромиси съм правил много и мога да ги правя. Въпросът е кое е приоритет. Ако говорим за работата ни във волейбола, водещо трябва да е отборът и съответно постигането на резултат. Но в никакъв случай не трябва да се минават граници. Трябва да умееш да правиш компромиси, но в същото време и да умееш да отстояваш позиции.

- Любов от пръв поглед ли беше твоята история с волейбола? Как започна?
- Имах период, в който тренирах. После, предполагам като много деца, се отдалечих. Пробвах други спортове и след това вече се върнах в залата. От 13-годишен все съм си волейболист.

- А защо заложи на този спорт? Какво ти хареса в него?
- Децата отиват в залата по-скоро заради някой приятел или съученик. След това викат нов приятел, харесва им и така става отбор. Сега е горе-долу така, но едно време беше по-различно. Влизаха в класовете, избираха по-високите, по-атлетичните, преценяваха колко ще пораснеш… Сега определено това липсва и може би не е лошо да се върне, защото децата пак са си в класните стаи. Просто трябва да ги вземем оттам и да ги вкараме в залата или на стадиона.

- Шампион си с Левски и със Славия – каква е разликата между годините, когато триумфира и сегашното ниво на българското първенство?
- Трудно ми е да направя съпоставка, защото има голяма разлика във времето. Със Славия бях шампион на 15 години, нямах толкова игрово време, всичко беше ново за мен и даже стресиращо. Шампионските титли с Левски пък вече бяха в момент, в който аз и голяма част от съотборниците ми вече бяхме и национални състезатели, както е сега в Нефтохимик.

- Играл си в първенствата на Русия, Гърция, Турция, Италия, Румъния – къде се чувстваше най-добре?
- Като начин на живот със сигурност в Гърция. Почти на всички места съм бил със семейството ми, което за мен е било най-важното. Като игра съм имал периоди, в които съм се чувствал добре във всеки един отбор. Може би в последните ми години в Румъния, когато бях с Мартин Стоев, играех най-добре. Но пък беше трудно, защото семейството ми беше в София – децата на училище, а аз бях сам. Стигаш да възраст, в която се замисляш какви са приоритетите. Но като начин на живот, като отношение може би бих избрал Гърция. Отборът ни в Румъния бе доста под европейското ниво, но успяхме да победим добри тимове от Шампионска лига. Така че като игра може би най-добре бе там.

- Разкажи нещо за дебюта си в националния отбор – каква беше конкуренцията, в какъв тим попадна?
- Моят дебют беше малко странен. От много рано се опитваха да ме вземат в националния отбор. Това е мястото, на което играят най-добрите състезатели, но всяко нещо трябва да е с времето си. 17-годишен отидох за първи път на лагер с националния отбор. После имаше периоди, в които трябваше да играя за младежкия тим, но пък искаха да съм в мъжкия състав. След това вече дойдоха и травмите.

- Как те приеха при мъжете? Кои бяха лидери тогава?
- Добре ме приеха. Спомням си Мартин Стоев, Любо Ганев, Найден Найденов, Ники Иванов… Някои от тях също бяха още в началото си. Първо бях в националния отбор, след това две години въобще не можех да играя волейбол заради проблемите ми с коляното и през 2003 г. започнах наново.

- Кое е най-ценното отличие за теб? Имаш бронзови медали от световно първенство, от европейско, от Световна купа…
- Всички са ценни. Карайки ме след толкова години да се чувствам горд, означава, че са важни, защото са постигнати с националния отбор. Имам и други отличия, но те не ме карат да се чувствам така. Но в същото време и в тези медали има известна горчивина. Особено медала от европейското през 2009 г., когато треньор ни беше Силвано Пранди. Смятам, че тогава бяхме най-готови и най-близо да станем европейски шампиони. Но пак се стигна до прословут полуфинал, който загубихме.

- Тръгна си от националния преди олимпийските игри в Лондон. Каква беше причината и съжаляваш ли?
- Тогава не съжалявах. Беше правилното решение, защото самият аз бях абсолютно изчерпан. По принцип темата е болезнена за мен. В периода преди олимпиадата вложихме много усилия не само на игрището, но и извън него – разговори, убеждавания как да се навием и да успеем. И в един момент се стигна дотам, че всичко се разби и това ме отказа. Най-странното е, че просто нямах желание един месец преди олимпиадата и седмица преди финали на Световна лига, на които бяхме домакини. Този отбор имаше всичко. Бил съм толкова години в националния отбор и при толкова треньори, организацията тогава беше на такова ниво, но в същото време не играехме добре и нямахме резултати. Изведнъж всичко това се срина. Причините са ясни.

- Въпреки всичко отборът после се вдигна и стана четвърти – как си го обясняваш?
- Отборът игра освободено и това им помогна. Много е важно главата ти да е свежа. Големият зор беше как да се класираме. И сега продължава да бъде. Олимпиадата е турнирът, за който е най-трудно да се класираш. Знаейки, че олимпийските игри са веднъж на четири години и като спортен форум е най-голямото нещо за всеки един състезател, нямаш много шансове. През 2012 г. загубихме една домакинска квалификация и преди втората напрежението беше до червено.

- Тогава изгоряха бушоните…
- При някои хора бяха изгорели и по-рано, но е било подготвено, за съжаление.

- Година по-късно триумфираш с титла и купа на Румъния - с отбора на Томис (Констанца), воден от треньора Мартин Стоев. Усети ли се жив за волейбола тогава?
- Усетих се дори по-жив, отколкото бях преди да спра. Тази година ми подейства, защото съм такъв тип, че когато не се занимавам с волейбол, се отдалечавам, изчиствам се, не ме интересува толкова, не гледам толкова… Просто изключвам главата. Това ми помага после да съм по-пълноценен. Без да звучи нескромно, но бях по-силен състезател, когато се върнах след повече от година без въобще да съм стъпвал в залата.

- Контузиите са част от елитния спорт – ти преживя четири много сложни операции. Как влияе това?
- Тежко е, защото при мен нещата се случиха в период, в който бях показал някакъв талант. Точно преди да започнат да се случват нещата, изведнъж спираш и то по начин… Един път операция, опитваш се да се върнеш, но не се получава. Втори, трети, четвърти… Мина период от две години и стигнах до решението, че правя последен опит и ако не се оправя, просто приключвам с волейбола на 22 години, реално преди да съм започнал. Имах късмет, може би голяма воля и желание, подкрепа от всички около мен да се възстановя и успях.

- Как влияят конфликтите на атмосферата в национален или в клубен отбор?
- Ако погледнем конфликтите, които се случиха през 2012 г. и последствията от действията на Радостин Стойчев, отборът се представи добре, след като се класира на олимпиадата. Но със сигурност не са добре нещата. Не казвам, че всичко трябва да е безоблачно, но точно тези конфликти ощетиха хора като мен, като Матей, които бяха положили сериозни усилия да стигнем дотам. Но остана нещо, което не можахме да го изживеем.

- В треньора ли бе главната вина тогава?
- Доколкото съм запознат с нещата, а бях доста запознат, е така. Поне за мен това беше причината да се разбие отбора. Беше създадена организация, каквато не е имало. Дано да има след време, но всичко беше много добре направено. Най-добре може да каже Радостин какви конфликти е имало и с кого. Но в крайна сметка ние сме били състезатели, а той – треньор. И изведнъж отборът остана без треньор и без някои състезатели.

- Не обичаш да си под светлините на прожекторите – какво остава скрито за хората, които не те познават?
- Много неща, при положение, че не съм често под светлините на прожекторите. Смятам, че съм напълно обикновен човек. Държа най-вече и основно на семейството си, на времето с тях. Предпочитам така и да бъде.

- Най-близките ти приятели във волейбола?
- Най-близкият ми приятел от волейбол е Боян Йорданов и това не е тайна. Не мога да кажа, че съм направил големи приятелства, но пък за сметка на това смятам, че дори и малкото, които имам, надявам се са истински.

- Кое е най-ценното качество, което цениш у хората?
- Откровеността, защото не понасям лицемерието.

- А има ли я?
- Все по-рядко. Хората не са откровени и точно затова при компромисите трябва да има граници. По принцип не понасям лъжата и лицемерието.

- Постоянно ли си обсебен от волейбола или в личните моменти успяваш да се откъснеш?
- В периодите, в които се занимавам с волейбол, съм много отдаден. А в периодите, в които съм отдалечен от спорта, съм тотално далеч и въобще не може да се каже, че имам нещо общо с волейбола. 

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+