- Жужо, приемаш ли вече поздравления по случай 100-годишния юбилей на „Славия“? Какво е чувството да си един от символите на този клуб?
- Благодаря за вниманието, приемам го като първи „юбилеен поздрав“. Това ще ми бъде и първата медийна изява за годината и лично използвам случай да честитя на всички слависти 100-годишнината на клуба. Иначе чувството да си заслужил е приятно, но не бих казал, че чак съм символ. Да, имам много рекорди в „Славия“, останах верен и играх в България само за „Славия“, но списъкът със заслужили футболисти е твърде дълъг.
- Струва ми се, че през последните години дистанцията между теб, легендата, и „Славия“ е твърде голяма?
- Абсолютно вярно усещане имаш, но аз гледам на живота по друг начин. Никога не бих направил трагедия от това, че съм изолиран. Времената станаха много тежки, много омразни и никакви дистанции не могат да ме изненадат, дори и да са неприятни за мен. Аз за „Славия“ никога не съм казвал лоша дума и няма да кажа. В този клуб станах професионален футболист, изградих се като човек и трудно мога да се обидя от липса на внимание, с което евентуално не съм удостоен. Изолацията на легенди и заслужили спортисти е факт не само в „Славия“. Даже съм се замислял, че колкото си по-заслужил, толкова по-малко те признават.
Силните
просто не
са обичани
защото ценностната система, ако въобще може да говорим за такава – се изкриви, няма я, изчезна! Трябва да се слагаш, да правиш чупки, да се навеждаш, подмазваш и да вършиш някои цинични неща, които на мен са ми най-малкото противни.
- Ще участваш ли в тържествата за отбелязване вековния юбилей на „Славия? Нали няма опасност да ги пропуснеш?
- Ще е голям гаф, ако не получа покана за тези празници през април, когато е юбилеят. Менят се времената и хората, но чак до такава крайност едва ли ще се стигне. Със сигурност ще ни почетат, макар и протоколно... Футболът у нас е на временно богати и временно властни. Хора, които първо държат на своето популяризиране, а не на правенето на футбол, на спорт. И за целта трябва да се омаскарят авторитетите, да им се сложат мръсни ризи и т.н. Ще дам и примери! Едни световно признати специалисти като Иван Абаджиев, като Нешка Робева са постоянен обект на атаки, и то от българи. Във футбола години наред най-приятната мишена за критиците беше Иван Вуцов, а той толкова много е постигнал. В коя нормална държава може да съществува такова нещо, да мразиш заслужилите, успелите, вместо да се гордееш с тях? Животът наистина стана труден, но това не е извинение за злобата, която българинът допуска вече като своя основна черта.
- Разбирате ли се с президента Венци Стефанов и мислиш ли, че е успешен ръководител на „Славия“?
- Всяка година „Славия“ тръгва за Европа, но след два-три кръга вдига „бяло знаме“. Смятам, че текучеството в отбора е твърде голямо, затова няма никакви успехи. През последните години имаше само един по-хубав период, когато в отбора се подвизаваше Благо Георгиев. Аз какво да давам оценка на Венци Стефанов, погледнете статистиката на „Славия“ и си правете изводите. Но неволята ще ги научи!
- Точно срещу „Славия“ президентът на „Левски“ Томас Лафчис извади отбора си от финала за Купата през 1996-а?
- С Венци имаме закачка от времето, когато работих в „Левски“, но това е в рамките на нормалното. Може да има натрупана злоба от този финал, не искам да гадая. Човек все пак си има граници на търпението и в един момент може да са прозвучали и по-остри реплики между две нажежени страни. Томас защити достойнството си и на клуба най-вече. Венци може да мисли различно в случая и си е негово право.
- Бил си спортно-технически директор на доста отбори у нас, но не и в „Славия“?
- Аз много държа на своето. Сам си правя екипа от треньори, футболисти и щаб. Защото знам и съм доказал, че мога да постигам резултати. Проблемът е, че на много места резултатите, които чукат на вратата, не зависят от теб. Именно поради тази причина не мога да се съглася президентът да дойде и да ми нареди как да завърши мачът. На парче не работя, интересува ме постигането на резултат с труда на екипа. Траен резултат е нужен, футболът да е продукт, а не... Бързите и лесни пари не са ми в стила, защото не отговарят на принципите за професионализъм. Навремето, като почнах шеф в „Левски“, президентът Томас Лафчис имаше опасения от моя план, но за шест години спечелихме три титли и много купи... Стадион „Георги Аспарухов“ беше постоянно пълен. Сега к`во е положението след един уговорен мач? Запалянковците спират да ходят на стадиона и иди прави футбол, но за кой ли?! През есента даже аз бях само на няколко мача в „А“ група. Има срещи, в които на стадиона са предимно журналисти и роднините на футболистите.
Това е
позор!
Ще ви кажа, че в нашите „В“ групи се играят много по-приятни мачове. В елитните български отбори все има някакви смущаващи неща, които отблъскват зрителите.
- Как оцеляват българските клубове при празни стадиони и скромни приходи от телевизионни права и трансфери?
- Само не си мисли, че благодарение на спонсорството от съответния президент или управителното тяло от акционери. Погледни какво става, почти навсякъде е задръстено от чужденци без качества. Взимаш ги на еди-каква си цена, а после трябва да го продадеш по-скъпо. За съжаление обаче си принуден след един полусезон да му разтрогнеш договора, защото този футболист разбираш, че не става. А в днешно време е много лесно да проучиш даден играч предварително. Има и много технологии, които ти дават точни данни какво всъщност прави на терена за 90 минути. Нещо, което с просто око не може да се види. И въпреки това потокът от чужденци е огромен и не спира. Вие се замислете как оцеляват част от клубовете, откъде са основните приходи. Привлича се футболист за 500 000 евро, а се продава за 50 000... Това понамирисва на нещо нечисто, нали?
Машинации с чужденци и техните мениджъри! Президентите не са по клубовете само от любов към футбола и да пръскат пари за кеф. Те трябва и да печелят, защото все пак са бизнесмени. Но с тези практики много се пречи на футбола.
- Добри пари ли направихте в „Левски“ през шестте години с президент Томас Лафчис?
- Бяха много мътни времена, клубовете се реформираха заради смяната на политиката в държавата. Никой не знаеше накъде да поеме, но ние оцеляхме. „Левски“ тогава изцяло се самоиздържаше и представляваше апетитна хапка за новоизлюпените бизнесмени. Най-големият успех от онзи период бе, че не оставихме „Левски“ в ръцете на силови групировки, чиито фирми се състояха от три букви. Но с оферти да ни купят са идвали и бизнесмени с 50 лева в джоба, много интересен период от историята на страната. Моето съжителство на „Герена“ с Лафчис донесе много плодове на клуба, много радост за привържениците. И пак казвам, че „Левски“ тогава бе изцяло на самоиздръжка.
- Помня, че имахте много продажби на футболисти в чужбина и вероятно това е било основното перо, оформящо бюджета на „Левски“? За какви пари продавахте играчите зад граница?
- Годишният бюджет винаги беше около 3 милиона германски марки. Трансферите не бяха по порочната формула да купиш футболист скъпо и да го продадеш за по-малко, а точно обратното. Помня, че първата ми продажба бе на Мъри Стоилов във „Фенербахче“. Продадохме го за 600 000 долара, а Мъри е дошъл в „Левски“ от „Хасково“ на символична цена. Мариан Христов го купихме от „Славия“ за 200 000 лева, а от продажбата му в „Кайзерслаутерн“ взехме точно 3 200 000 марки. Един такъв трансфер да направиш на година, и ти стига. И никога не сме допускали като продадем футболист, да не намерим бързо негов заместник. Все солидни продажби имахме в онзи период. В Германия пласирахме още Петър Хубчев, Емил Кременлиев, Цанко Цветанов, Златко Янков, Даниел Боримиров... много са, да не пропусна някой. Илиан Илиев също ние го продадохме... И то не къде да е, а в „Бенфика”! Политиката ни беше успешна, защото намирахме подходящите таланти за попълване на отбора. Аз докарах в „Левски“ Сашо Александров-Кривия от „Марица“. И
Гонзо аз го купих от
„Локо“(Пловдив)
нищо че други си приписват тази заслуга. Взех го за 250 000 лева, а после вече бях напуснал, когато го продадоха във Франция за рекордните за „Левски“ 4 милиона евро! Така се прави футбол, най-общо казано. Не казвам голяма дума, но смятам, че и сега мога да осигуря издръжката на клуб от първите 5 в „А“ група. Хайде да не е цялата издръжка, но 80% от приходната част в бюджета го гарантирам. Май ще се потретя, но такива резултати мога да постигна, ако спортно-техническата част като селекция на треньори и футболисти изцяло зависят от мен.
- Добре, искам да те върна отново към „Славия“. Как те откриха в Раднево?
- Сигурно не е било толкова трудно, защото бях талант, макар и футболист на скромен отбор. Бягах от училище, защото топката ме влечеше. И сега малко съжалявам, защото можех да науча повече, когато му е било време. Училището е важно нещо. Преди да дойда в „Славия“, играх за юношите старша възраст на „Берое“, но там конкуренцията беше жестока и невинаги попадах в разширения състав. Как да се пребориш за място с футболисти като Петко Петков, Иван Вутов, Янчо Димитров, братята Янчовски... За да играя редовно, в последната пролет, преди да ме вземат войник, се върнах в Раднево. Първата ми тренировка със „Славия“ през 1971 г. е белязана от лош спомен, защото съвпадна с катастрофата на Гунди и Котков. На третия ден в „Славия“ треньорът Александър Илиев ме одобри и така стартира професионалната ми кариера. За мен нищо не се плати в Раднево, защото ми предстоеше казарма.
- С кои футболисти на „Славия“ ти е било най-приятно да играеш?
- В началото с Божидар Григоров, с когото спорехме за поста централен нападател. Невинаги бях титуляр, но още в първи си сезон вкарах 12 гола. После с Чаво Цветков се сработихме много добре на комбинация, с Насо Александров пък си цъкахме идеално пасовете в коридор. Да не забравя Джерито Алиев, Илийката Величков...
Вкарвах
от всички
положения
но голямо удоволствие ми доставяха головете с глава. Какво да ти кажа, „Славия“ беше много силна през 70-те години, но по партийна линия не ни позволиха поне един път да станем шампиони. В България винаги е имало странични неща за шампионската титла. Един отбор даже стана шампион, след като игра срещу юноши, което е смешно и жалко.
- За „Лудогорец“ говорим, нали? За мача им срещу “Миньор”?
- Нищо няма скрито под слънцето...
- С какво си заслужи през 1980-а приза „Футболист №1 на България“?
- Това беше колективна награда и не го казвам от добро възпитание и чувство си за колегиалност. Но истина е, че през 1980-а бях в суперформа, както и целият ни отбор. Аз шампионска титла в България нямам, но имам две купи, от които първата през 1975-а ми е много ценна. На финала победихме „Локо“ (София) с 3:2 с три мои гола. Победата ни бе много сладка, защото при 2:1 за тях изгониха халфа ни Ваньо Костов. И с 10 човека обаче успяхме да ги обърнем в края, невероятен успех! Мисля, че този мач беше и един от най-силните в моята кариера. В националния отбор пък няма да забравя квалификацията срещу Германия в София през 1981-а, в който паднахме с 1:3. Младите фенове може да не знаят, но тогава излязохме срещу „германската машина“ девет футболисти на ЦСКА, вратарят Христо Христов от „Пирин“, лека му пръст, и аз. Приблизително в онзи период се отказах да играя повече за националите, но Иван Вуцов като стана треньор, настояваше да помагам за мондиала в Мексико през 1986-а. Не исках, но се върнах в отбора. Даже се наложи да играя на световното първенство на непривичния за мен пост либеро, защото Николай Арабов се контузи и нямаше кой да го замени.
- Разкажи за годините ти в Холандия. Във „Фейенорд“ си играл с Йохан Кройф и Рууд Гулит!
- Разрешението за трансфер във „Фейенорд“ получих точно на 1 януари 1981-а и може да се каже, че хванах последния влак, защото скоро щях да навърша 29 години. „Славия“ не можеше да ме продаде на холандците заради законите в България тогава, затова ме преотстъпиха срещу 500 000 марки. Вацлав Йежек, който направи Чехия европейски шампион, ме искаше много във „Фейенорд“, защото предишната година бихме неговата „Спарта“ (Прага). Станах шампион на Холандия, играх с Кройф, Гулит, Ван Ханегем, капитана на датския национален отбор Нилсен... Голямо богатство бе да имаш такива съотборници.
Кройф много
го упрекваха,
че се бъркал
или по-скоро съветвал треньорите си. Но той просто е уникален във футбола. Истинските звезди винаги са ме впечатлявали извън терена. Няма прищевки, звездомания и т.н., каквато е присъща на много футболисти с неутвърдени имена.
- Какво прави към днешна дата Андрей Желязков?
- Акумулирам енергия основно. Надявам се да започна работа във футболен клуб, но само ако има условия за постигане на резултати – футболни и финансови.
Едно интервю на Здравко КАМЕНОВ
