„Златното момиче“ Ренета Камберова гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя бе част от великолепния ансамбъл на Ина Ананиева, който завоюва бронз на последните летни олимпийски игри. За осем години Камберова и съотборничките ѝ донесоха 81 медала и през 2016 г. бяха изпратени на крака от верните си фенове в препълнената зала „Арена Армеец“. Рени веднага предприе нова мисия – управлението на спорта в родния ѝ град. Камберова е най-младият почетен гражданин на Пазарджик.

- Здравей, Рени! Признаваме, че сме впечатлени от визитката ти. На 28 години, освен световна и европейска шампионка, ти си шеф на спорта в родния си град Пазарджик, собственик на салон за красота, лице на много инициативи. Как приемаш всички тези предизвикателства?
- Чувствам се много добре. Само за салона искам да вметна, че сме две собственички. Не си приписвам заслугата изцяло. Моята партньорка в този бизнес е Сабина Ташева. Като цяло се чувствам много добре, харесвам си работата. Отваря ми доста врати, може би благодарение на нея участвам в толкова много инициативи, кампании. Постоянно виждам някакви възможности пред мен и ги взимам.

- Обикновено елитните спортисти са неподготвени за това, което ще им се случи след като прекратят кариерата. При теб кое беше най-трудното?
- Според мен винаги най-трудно е да започнеш нещо. Когато ми предложиха работата в Пазарджик, знаех, че ще ми е трудно. Имах време да обмисля дали искам да се занимавам с това нещо. Всъщност тогава се опитах да си задам въпроса – пред какви трудности ще трябва да се изправя. Но нищо от това, което си мислех, не ми се случва. Истината е, че се уча в движение. Доста бързо се опитвам да си намирам грешките и съответно да не ги повтарям.

- Имаш ли други по-силни спортни пристрастия, освен художествената гимнастика? Казвам го във връзка с това, че си в управата на волейболния и футболния клуб Хебър.
- Помагам на всички клубове, нямам пристрастия. Там, където мога да съм полезна, наистина давам най-доброто от себе си. Има един доста сериозен екип, който работи с футбола и с волейбола. Аз по-скоро се насочвам към останалите спортове, които повече имат нужда от подкрепа.

- Опитваш постоянно нови предизвикателства. На световното първенство по художествена гимнастика влезе в ролята на спортна журналистка в държавната телевизия. Хареса ли ти от другата страна на камерата?
- Не очаквах да е чак такова предизвикателство. Оказа се доста трудно и много различно. Толкова пъти съм била пред камера, но там нямаше нищо общо. Въпреки че бях в моята сфера – гимнастиката, имаше едни малки неща, които нямаше как да предвидя. Всичко се случваше на живо. В момента, в който ми блесна отпред светлината и камерата светна, буквално се изпъвах. Първите два дни се чувствах супер притеснена. След това се поотпуснах малко и когато вече ми стана хубаво, състезанието взе че свърши.

- Как видя първенството? Най-големите ти вълнения кога бяха?
- Определено докато играеха нашите момичета доста се вълнувах, но по един друг начин, а не както бях свикнала, когато аз играех. Другото вълнение, много неочаквано за мен, беше срещата ми с Диляна Георгиева. Започнала съм в нейния клуб в Пазарджик, знам много неща за нея, но никога не се бях срещала, защото живее в Нова Зеландия. Илиана Раева беше събрала всички световни шампионки и във въздуха стоеше много интересна емоция. Видях Диляна, отидох при нея и започнах да ѝ обяснявам коя съм. Каза ми, че знае и вече е слушала за мен. Беше много интересно и едно от най-вълнуващите неща, които ми се случиха.

- Световна шампионка и то в многобоя – знаеш ли най-силните ѝ страни? Гледала ли си я на видео?
- Гледала съм доста неща. Особено преди световното изгледах толкова много гимнастика отпреди, че в един момент започнаха да ми се бъркат години, съчетания…

- Искаш бързо да влезеш в час като журналист.
- Да, знаех, че това моят шанс да видя всяка една. Едно е да знам на теория примерно, че е два пъти световна шампионка, друго е да видя с какво точно. Всяка състезателка си има свой стил на игра и исках да се запозная максимално отблизо.

- Имаш ли си любимка от новия ансамбъл?
- Доскоро нямах, но малко преди световното в ансамбъла влезе едно момиче, което ми е огромна слабост – Ерика Зафирова. Аз съм ѝ кръстница и тя буквално израсна с мен. Никога не показвам пристрастия, но в крайна сметка не го крия, защото всички го знаят. Може би това бе последното състезание на ансамбъла, което гледах спокойно. Сега като знам че тя е там, все едно пак аз ще играя. Наистина я обичам!

- Даваш ли ѝ съвети и напътствия?
- Давам.

- Строга и справедлива ли си?
- Опитвам се винаги да ѝ казвам нещата такива, каквито са и да не я залъгвам. С нея живеехме на „Раковски“ стая до стая. Общо взето, докато израствах в ансамбъла, тя се справяше с нейните неща. Доста често се е случвало да ми чука на стаята и да плаче. Питам какво е станало, а тя казва: „Како Рени, еди какво си…“ Бях в ролята на по-голяма сестра, през годините съм ѝ била някаква опора. Много се сближих с нея и много се надявам съветите, които съм ѝ давала, а те са не един или два… Понякога и според моите настроения, като съм ядосана и почвам да нареждам нещо.  

- Имала си амбиции някога за кариера в индивидуалното?
- Не.

- Ти ли го реши или някой те насочи към ансамбъла?
- Винаги много съм харесвала ансамбъла. Било е  стремеж и буквално моя мечта да съм в ансамбъла. Разбира се, всеки е бил индивидуалист, докато в един момент се състезавах с по-големите – Симона Пейчева, Елизабет Паисиева… Имаше доста сериозни гимнастички, а аз бях пета-шеста в България, в разширения състав на националния отбор. В един момент моята треньорка ме попита дали предпочитам да отида в ансамбъла на другия килим като резерва или да продължим да работим в индивидуалното и да се опитаме един ден аз да съм тази, която ще ходи по големите състезания? Тогава въобще не се замислих и просто ѝ казах, че искам да отида при ансамбъла с идеята да се боря за титулярка. За съжаление, трябваше да бъда резерва на цели три ансамбъла, докато в крайна сметка си извоювам моето място.

- Но е важен крайният резултат, а той е хубав. За 18 години имаш спечелени над 140 медала – какво се крие зад тях?
- Може би това, че не се отказах, защото и аз като всеки човек съм имала трудни моменти, в които е трябвало да взема решение – дали да продължа, дали да спра. Може би това, че не съм се отказала тогава, а съм намерила някакъв стимул да продължа дотук.

- Къде държиш тези над 140 медала?
- Майка ми е най-големият ми фен и събира абсолютно всичко – от грамотите ми от 1998 г. до последните. Всички медали са вкъщи, наредени на стената в коридора. Общо взето няма някой в града, който да не знае апартамента с медалите, ако му се е налагало да отиде там. Даже един път беше зачукала някакъв кабел и никъде нямаше ток. Казах ѝ: „Мамо, недей повече, защото може да стане нещо по-страшно.“ Трябваше да идват майстори, да видят точно кой кабел… Нещо беше оплескала жестоко.

- Кога е имало вариант да се разделиш с любимия си спорт?
- Имах един период, в който ми беше много трудно. Може би между 16 и 18 години, защото тогава скъсах менискус на крака и трябваше да ме оперират. Докторите прецениха, че е по-добре да го зашият. Казват, че възстановяването е между шест и осем месеца, но на мен ми отне една година. За съжаление, в момента, в който се възстанових, скъсах другия менискус. Трябваше да повторя същото. Наддадох доста килограми и вече не бях пълноценна. Почти две години се възстановявах. Тренирах колкото да се движа, но не можех да правя нищо по-съществено. Тогава имах доста сериозна дилема дали да спра или да продължа. Точно след втората операция Илиана се свърза с мен, за да ми каже, че иска аз да бъда едно от момичетата в ансамбъла, който събира 2009 г. Колкото и да го исках, имах някакви колебания, защото не знаех дали ще се справя с килограмите. Бях 10 кг над останалите момичета, които въобще не са малко. Не знаех тази травма до каква степен ще ми попречи, защото ме очакваха много тежки тренировки, а аз не можех да клякам докрай, да си свивам крака докрай. Притеснявах се дали ще се справя и дали пак няма да остана резерва заради тези неща. Явно наистина много съм го искала, защото за няколко месеца успях да сваля килограмите. Разбира се, знаеха за моето положение с крака и правеха компромиси. В крайна сметка се възстанових напълно в тренировъчния процес. Станах титулярка, играх в две съчетания и така до края.

- Шоколадът само го миришем – както се казва в една популярна реклама. Хапвала ли си в годините като активна състезателка? Имало ли е криеница между теб и треньорите?
- Чак криеница не бих казала. Мерят ни, аз знам колко килограма трябва да бъда. Имало е периоди, в които съм си позволявала да злоупотребявам и да прекалявам с някои неща. Спомням си, че след едно световно не бях яла шоколад и никакви сладки неща. Като се качихме на Белмекен за 21 дни, се обадих и на мама и ѝ казах да ми донесе 21 от сините шоколадчета. Всеки ден се събирахме в стаята и вадехме от кашончето шоколад. Все пак беше свършило световното и можех да си позволя.

- Как поддържаш фигура? Правиш ли нещо специално?
- Откакто спрях с професионалния спорт, вече и храната не ме влече толкова. Опитвам се да тренирам веднъж-два пъти в седмицата. Много пътувам и това спира възможността да имам график за тренировки. Харесва ми да ходя на йога – натоварва ме, но не дотолкова, че да съм тотално изтощена. Намирам си неща, които ме карат да се чувствам добре.

- Едно от тези неща е, че си много активна в социалните мрежи не само със сериозни теми, но и с фотосесии като тази от морето – „50 нюанса синьо“. Тя ли е най-харесваната в профила ти?
- Не, не смятам. По последен спомен снимката, която най-много се хареса и тя наистина е много хубава, беше от сватбата на Бубето. Бяхме застанали четирите шаферки в еднакви рокли. Снимката е професионална. Смятам, че като отидеш на море е нормално да си направиш фотоси. Да не говорим, че тази година предпочетох целите бански. Всичко е в реда на нещата.

- Направи мастър клас в Испания – разкажи ни нещо повече.
- Истината е, че понякога ми липсва гимнастиката и се съгласявам на такива неща. Направих мастър клас в Испания при моя приятелка. Тя е българка и има свой клуб по гимнастика там. Стана много добре. Отидох да я видя, занесох медала, децата бяха много щастливи. Тя беше направила много хубава презентация, за да покаже на децата коя съм. Разбира се, всичко беше с превод на испански. След това им показах част от загрявката и някои елементи. Бяха много мънички и впечатлени от абсолютно всичко. В момента, в който направех нещо, се чуваше „Уау“. Тази година приех и едноседмичен лагер с клуб Виктория в София. Смело мога да кажа, че съм отворена и към тези неща. По този начин си наваксвам с гимнастиката.

- Може ли да се каже, че днес художествената гимнастика е един оазис в родния спорт?
- Абсолютно може да се каже. Художествената гимнастика в момента е толкова популярна, виждам толкова много позитивни неща. Бях в Панагюрище, където се проведе състезание „Панагюрско съкровище“ и приз „Ренета Камберова“. Имаше толкова много щастливи и усмихнати деца от 3 до 16 години - една страхотна емоция! Наистина сега гимнастиката е оазис за всички малки момиченца.

- Наскоро в Русия излъчиха документален филм за „жената-художествена гимнастика“ Ирина Винер. Тя излъчва огромен респект и непобедимост. Как се побеждава страна с такъв огромен човешки ресурс и славни традиции в гимнастиката?
- Тя наистина е много респектираща. Буквално девет години не успяхме да свикнем – когато минава, оставя нещо след нея, което те кара да стоиш изправен още пет секунди, нищо че тя вече е с гръб. Изключителна жена! А как се побеждава? Смятам, че през 2014 г., когато станахме световни шампионки в Измир, всъщност това бяха най-силните ни композиции. Много харесвам всички съчетания, които играем, но тези определено бяха нашият пик. Изиграхме ги жестоко, дори и на тренировка не сме се справяли по този начин. Истината е, че понякога когато имам труден момент, си пускам точно съчетанието на топки и на ленти. Спомням си колко ни беше трудно цяла година, почти не можехме да го изиграем. Беше много трудно като композиция. А на световното аз, която съм ужасно критична и то най-вече към себе си, за там не мога да кажа нищо. Всичко бе като по конец! Нямаше как да не го вземем този златен медал, защото бяхме безупречни!

- Какво е отношението между гимнастичките в един ансамбъл? Приятелки ли сте или просто си вършите работата? Който сбърка – голям грешник ли е?
- Не. Може би в началото, когато се събрахме, се е случвало някоя да прехвърля вина, но със състезанията разбрахме, че това е абсолютно излишно и грешно. В крайна сметка следващият път може да си ти. Ако всички работим в името на една цел, няма как да се обвиняваме. Доста бързо се справихме с тази грешка да се сочим с пръст. Ние сме много близки. Това, че работим за една кауза, много ни обединява. Много си помагаме, като семейство сме.

- По състезанията има ли завист и неприязън между отборите или цари приятелско отношение?
- Разбира се, че има. С някои отбори до последно се подминавахме и то не защото ние сме гадни, а тъй като те така и не опитаха да осъществят някаква близост. Но винаги сме били в много добри отношения с отборите на Русия, Италия, Беларус. Имаше и отбори като Украйна и Израел – те бяха толкова студени… Не знам дали е било заради самата конкуренция или просто не са ни харесвали като момичета.

- Кога беше по-щастлива – при триумфа със световната титла или при спечелването на бронзовия медал в игрите в Рио де Жанейро?
- Определено игрите в Рио де Жанейро. Много бях щастлива и за световната титла, но все пак останахме още един цикъл заради олимпиадата в Лондон. Знаехме, че Михаела, капитанката, ще се откаже след игрите в Англия. Но не успяхме да покажем най-доброто и тя остана. Трябваше ни много време да излезем от това състояние, паднахме от доста високо и Рио беше нашият втори шанс. Въобще не мога да сравнявам единия с другия успех. С всичките неща, които ни се случиха през годината, нямаше да е честно да изпуснем този шанс. Единственото нещо, за което се молех бе след състезанието да не си казвам думата „ако“. Ако бяхме направили, ако не се беше случило…

- Животът не винаги е справедлив.
- В случая към нас беше.

- Накрая искаме да открехнеш от завесата на личния живот, колкото искаш…
- Тук ще ви разочаровам, защото не коментирам личния си живот. Смятам, че правя достатъчно други неща, които са интересни. Ще разкрия, че се занимавам и с други две много готини неща. Едното ще се разбере другия месец на 20-и, когато ще има пресконференция. Ще популяризираме спорта сред деца между първи и четвърти клас с д-р Денислава Ангелова от Асоциация „Докосни дъгата“. Също така работя и върху своя линия за дрехи за деца, свързани с художествената гимнастика. Постоянно правя нови и нови неща. Личният ми живот ще бъда най-скучното нещо, ако трябва да ви разкажа за него. 
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+