Капитанът на баскетболния тим на Левски Асен Великов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. „Сините” са актуалният шампион на страната и въпреки колебливия си старт, винаги се считат за един от фаворитите за златните медали. Великов е най-опитният играч на Левски, роден е в Плевен и играе на поста гард. Спечелил е 6 титли на страната.  Рекордьор е по брой финали за Купата на България – 12. Има шест златни медала от турнира с три различни тима - Черно море, Лукойл-Академик и Левски.

- Асене, здравей! Приветстваме те с добре дошъл в предаването „Код Спорт“! Първо да те попитам как върви възстановяването ти? Чувстваш ли се вече на 100% готов?

- Благодаря за поканата! Радвам се, че мога да бъда ваш гост. Чувствам се готов дотолкова, че коляното ми е добре, операцията мина успешно. Към днешна дата нямам болки и проблеми. Не съм 100% готов чисто физически и игрово баскетболно, за това ми трябва още малко време. Но смятам, че наистина съм на финалната права и остава много малко време да съм в ритъма и във формата, в която бях преди самата операция.

Winbet - победата е на върха на пръстите! (18+)

- Колко време остана извън баскетбола и как го понесе?

- Доста. Досега това е първа контузия в моята кариера и в живота ми. Доста време стана, тя съвпадна с пандемията, която се получи в целия свят. Прекъснаха ни първенството, имахме една почивка от пет-шест месеца, в която не се играеше и не се спортуваше. При началото на следващия сезон реално тогава усетих тези проблеми. Минаха няколко месеца докато се установи какво точно трябва да ми се направи и реално декември – преди почти година ми беше операцията. След нея прекарах доста време, чисто възстановявайки се, без почти нищо да правя. Трябваше да съм с шина, неподвижен и наистина се събра много време, в което аз не практикувах никакъв спорт и никакви физически активности. Но се радвам, че отново имам възможността да играя баскетбол. Благодаря на БК Левски, че ми дава тази възможност все още да съм в клуба! Смятам, че наистина ми остава още много малко да върна физическата форма, в която бях преди операцията. Но времето е доста и беше тежко.

- Колко години си вече в залата по баскетбол?

- Това е много труден въпрос. Ако трябва да ги разделя така нещата, над 20 години се занимавам професионално. Ако трябва да говоря от самото начало, най-вероятно съм от бебе в залата, защото моите родители – и майка ми, и баща ми са свързани с колективните спортове и пряко сили свързани в зала. Баща ми с баскетбол, а майка ми с волейбол. Реално от малък съм дали в баскетболната или във волейболната зала, израснал съм по залите.

- Баща ти, както ти спомена, Дарин Великов бе баскетболист. Предполагам, че той е човекът, който те е запалил по този спорт, но можеш да ме поправиш, ако не е така…

- Не знам. Ако трябва да бъда честен, в началото не искаше да играя баскетбол.

- Защо?

- Нямам представа, но в началото изпитвах голямо желание да играя баскетбол. Той се опитваше да ме насочи към други спортове. Виждаше в мен, че може би ще стана добър футболист. Имаше интерес в Плевен, когато бях малък, постоянно се играеха ученически първенства.

- И баща ти е приятел с Пламен Гетов.

- Да. И като цяло ние участвахме във всякакви спортове, когато бяхме деца. Но дали на подсъзнателно ниво, дали по някаква друга причина, аз наистина исках да стана баскетболист и ме влечеше баскетболът. Още като дете по площадки в квартала, когато можех, винаги исках да играя баскетбол и в един момент той разбра, че колкото и да се опитва да ме подтикне и да ме насочи в други спортове, аз си държа на баскетбола. Реално мога да кажа, че дойде от мен, но със сигурност е повлияло, че той е такъв. Знаете, едно момче винаги гледа баща си. Както казах, от малък съм в залата и със сигурност на подсъзнателно ниво ми е повлияло това, че той се занимава с баскетбол.

- Как реагира майка ти Стефка, която е волейболистка на това твое увлечение, че не може да надделее в семейството и да те вкара във волейболната зала?

- Тя никога не ме е натискала да ставам волейболист, поне в съзнателните ми години, от които имам спомени. Винаги ме е подкрепяла и като цяло в нашето семейство не сме делели спортовете на баскетбол, волейбол… Никой не се е опитвал да надделее кой е по-хубавият спорт, кой трябва да се практикува. Най-вероятно от факта, че от много ранна детска възраст се насочих към баскетбола, може би това е и една от причините, поради които тя никога не се е опитвала да ме насочва към волейбола.

- Кога се получи синхрон между теб и баскетбола?

- Истината е, че в Плевен започнах да играя баскетбол. Чувствах се много добре в Плевен, но в момента, в който се преместих в Черно море (Варна), когато отидох да уча и да тренирам в клуба, тогава осъзнах, че бях много изостанал. Бях доста по-назад от връстниците си чисто баскетболно и тогава осъзнах, че ако искам да продължа с баскетбола, трябва да дам много от себе си. Мисля, че моето баскетболно развитие реално започна от отиването ми в Черно море. Факт – по това време и доста след това Черно море беше една от най-добрите школи и отборът винаги беше първи при подрастващите. Срещнах се с най-добрите и талантливи момчета на България, но пък това ми беше достатъчен стимул и конкуренция да давам най-доброто от себе си и да тренирам всеки ден, за да ги догоня тях. Може би там някъде – в този период се получи между мен и баскетбола, запали ме и ме накара да отдам живота си до момента изцяло на баскетбола.

- След малко ще те попитам за периода в Черно море, а сега искам да ми кажеш имаш ли спомен от един паметен мач на Плама (Плевен), когато баща ти вече беше треньор, а в зала „Балканстрой“ гостуваше грандът Реал (Мадрид)?

- Ако трябва да бъда честен, спомените са ми много малки и са се запечатали конкретни моменти. Един от тях беше веднага след мача – еуфорията в залата, а другият момент беше отиването към нея. Отидох по-рано с баща ми в залата, най-вероятно час и половина-два преди мача, а целият площад пред залата беше пълен. Даже, сега настръхвам като се замисля за еуфорията в града! Реално това са моите спомени от този мач. Самата емоция и атмосферата на хората вътре и около залата. В последствие вече в по-късен етап съм гледал много пъти този мач на запис. Вече като баскетболист гледам по по-различен начин на самия мач. Но наистина детските ми ранни спомени са единствено емоциите и хората. Целият град живееше с този отбор!

- Какво изискваше от теб баща ти? Какви уроци научи от него?

- Чисто баскетболно, много хора сигурно си мислят, че постоянно говорим на тази тема или че той постоянно ми казва какво трябва да правя. Не е точно така. Смятам, че той ми даде много по-важни уроци от баскетбола, които в последствие ми бяха в плюс в баскетбола. Още от много ранна детска възраст на мен ми се втълпяваше и ми се обясняваше, че каквото и да искам да постигам, трябва много да се трудя. Ако се трудиш, след това се възнаграждава. В последствие, когато започнах да тренирам баскетбол, с разговори, примери и чисто житейските битовизми, не само той, а и майка ми като спортистка, успяха да ме научат на това, че ако искам да се развивам и да ставам добър в спорта, трябва да се отдам на него изцяло и ежедневно да практикувам допълнителни тренировки, а не само с отбора. Защото ако тренираш наравно със съотборниците ти, вие тренирате едно и също нещо и ти няма как да напредваш и да ставаш по-добър. Задължително трябва да има индивидуални тренировки, допълнително време, което да отделяш, за да може да гониш по-добрите и евентуално да ги задминаваш.

- Началото ти в мъжкия баскетбол бе в Лукойл-Академик – лесно ли се адаптира? Кой ти помогна в тогавашния хегемон в родния баскетбол?

- Беше тежка година за мен от гледна точка на това, че предишната година с отбора на Черно море играхме финали с Лукойл. Бяхме предимно млади момчета, ядрото на отбора бяхме израснали заедно и много добре се познавахме, бяхме свикнали един с друг и ни беше много лесно на терена. В момента, в който се махнах от Варна и преминах в Лукойл, отидох в отбор с доста чужденци, с много добри българи, но съвсем различно поведение вътре в отбора. Всичко беше много различно от това, което аз бях свикнал и бях видял в Черно море. Трябваше ми време за адаптация, трябваше ми време да осъзная, че всеки е отишъл там да се доказва и не сме чак толкова добри приятели, колкото бях свикнал преди това. Наистина тогава в Черно море бяхме и приятели, освен съотборници. Съвкупност от това, че бях на 19 години и със сигурност не съм имал опита и рутината, за да знам как да отреагирам в различни ситуации, не ми беше много лесно, но смятам, че беше един много добър трамплин за мен, защото в една много ранна възраст успях да се сблъскам, да тренирам и да видя играчи на много високо ниво.

- В нашия разговор много често става въпрос за Черно море – стигаме до морската столица, която беше запазена територия за легендата Симеон Варчев. Как се работеше с човека, който винаги гледаше строго и рядко оставаше доволен от постигнатото?

- С него се работеше много трудно, дотолкова, че той винаги беше максималист. Той изискваше от всички нас да даваме най-доброто от себе си по негов си начин, който смятам, че към днешна дата във времето се доказва, че е бил доста успешен. Изградил е доста състезатели преди мен, както и доста състезатели по мое време. Наистина ние взехме много от него. Много хора са го упреквали за начина му на поведение и отношение, но смятам, че в спорта е хубаво винаги да има един такъв човек, който в нито един момент да не ти дава шанса да се отпускаш. Да изисква дори невъзможни неща, но гонейки ги, даваш повече от това, което очакваш, че можеш да дадеш.

- Съжаляваш ли, че не игра в чужбина и защо това не се получи?

- Не, в нито един момент не съм съжалявал. Смятам, че толкова са ми били възможностите. Истината е, че съм имал оферти от чужбина. Имало е отбори в различни периоди, които са проявявали интерес към мен, но не смятам, че са били отбори от по-високо ниво от тимовете, за които съм играл в България. За мен никога не е било фикс идея да отида в чужбина, само за да се водя в чужбина или за да може някой да говори, че съм в чужбина. Просто смятам, че хора като мен на тази позиция, с този ръст, с тази игра, има изключително много и качествата ми явно са само за територията на България.

- Кои са най-големите ти успехи на клубно ниво? Само да спомена – 12 финала за Купата на България…

- Ако трябва да бъда напълно честен, за мен в колективните спортове е много относително да се говори за индивидуални награди. Има ги и е нормално да ги има, трябва да ги има. Но аз лично може би така съм възпитан, че никога не съм слагал себе си да се стремя и да гоня някакви лични успехи. Винаги съм се опитвал да давам най-доброто от себе си, помагайки на отбора. Ако трябва аз лично да разделя по някакъв начин спечелените купи и титли, със сигурност всяка една си има своя отпечатък в мен. От страна на Купата на България, мисля че най-сладката и хубава беше, когато с Черно море спечелихме в Плевен финала срещу Лукойл, защото тогава наистина имахме много добър отбор, но никой не ни слагаше в сметките. От ден първи в Купата всеки един мач ние бяхме фаворити – победихме Рилски спортист, Балкан (Ботевград), накрая и Лукойл-Академик. Наистина целият турнир беше невероятна емоция за всички нас като усещане и преживяване. Това наистина ще се помни! От гледна точка на шампионските титли, там наистина е малко по-относително, защото са дълги серии. За разлика от Купата, когато всичко свършва много бързо, титлата се печели в плейофи и след много мачове. Не мога да отлича някоя конкретна като по-специална. Но с всеки един отбор, всяка една титла или купа, която сме спечелили, наистина си носи своя отпечатък и са много приятни и хубави емоции.

- В националния отбор си от юношеска възраст, бил си капитан на мъжкия национален тим. В какво отстъпваме на водещите страни?

- Определено бих започнал с това, че отстъпваме откъм конкуренция. Във всеки един друг отбор има много голям избор от състезатели, които играят в добри европейски първенства. Имат голям тимов лист, от който могат да избират и това им дава възможност от една страна да следят моментното състояние на играчите, от друга страна на самите състезатели им дава стимул да се борят и че не са сигурни в националния отбор. Смятам, че това е едно от основните неща, които пречат в България на националния отбор по баскетбол, защото ядрото на отбора е едно и също. Треньорите, баскетболната общественост знае преди всеки един цикъл на националния отбор кои играчи ще бъдат, няма я тази конкуренция. Конкуренцията със сигурност се изгражда от много по-ранна детска възраст. Чисто статистически се показва, че при националните ни отбори до 16-17-годишна възраст не отстъпваме толкова много на другите държави.

- И след това се получава една пропаст.

- Там някъде се получава тази пропаст. За жалост, аз като всеки един човек, свързан с баскетбола, си имам собствено мнение защо са така нещата, но със сигурност проблемът е доста голям и от много места. Надявам се федерация, треньори и всички в един момент да започнат да намират проблемите и да се решават, защото там реално се получава тази пропаст между юношески и мъжки баскетбол, където ние започваме да отстъпваме. И стигаме дотам, че е имало мачове или моменти, когато нашият тим побеждава много силни европейски отбори, но е на база на моментно състояние, дори в някои срещи на подценяване, а не толкова на база на това, че разполагаме с наистина утвърден мъжки национален отбор по баскетбол.

- Коя е идеалната петорка, откакто ти си бил в националния отбор?

- О, аз бях с едно наистина много силно поколение. Филип Виденов, Тодор Стойков, Стефан Георгиев, Тенчо Банев, Бойко Младенов, Хриси Димитров. Това беше момент, в който националният отбор в тези му години разполагаше наистина с тази конкуренция, за която говорим. Имаше на всеки един пост по няколко човека, не се търсеха чужденци, защото просто имаше българи.

- Сега обаче имаме Сашо Везенков.

- Да, сега имаме Сашо Везенков. В момента доказва колко добър играч е, но сам не може да победи другите отбори. Идвайки с националния тим, с няколко дни подготовка, той не може да направи чудеса, както може би очакват някои хора. В днешно време баскетболът вече не е толкова един човек да може да решава мачовете. Промени се баскетболът и само един Сашо Везенков на този етап не ни стига. Надявам се, че на това европейско първенство, което предстои, имаме млади момчета, които сега играят в чужбина, с няколко човека от българското първенство, наистина ще покажат добро лице и националният отбор на България ще се представи хубаво на европейското първенство.

- Къде е мястото на Левски в тазгодишната кампания?

- Амбициите са ясни – ще се борим за първо място за Купата на България, Балканска лига и шампион на България. Към днешна дата мястото със сигурност не ни е да сме шампиони и да сме първи. Ние сме настоящите шампиони и ще си отстояваме това. Но имаме нужда от още време, имаме нови момчета в отбора, имаме нужда от тренировки, мачове, в които отборът да се окомплектова и да играе по начина, по който трябва. Смятам, че към днешна дата мястото, на което сме в класирането… Рилски спортист в момента играе по-добре от нас и е по-добър отбор. Но мисля, че в края на сезона, когато всяка година се решават нещата, ние отново ще бъдем шампиони и за разлика от миналата година се надявам, че за Купата на България, когато дойде февруари-март месец, всичко при нас ще бъде наред, ще бъдем здрави и ще извоюваме Купата на България.

- Каква е ролята на Тити Папазов в твоята кариера?

- Огромна е. По една или друга причина с него сме били не само на клубно ниво, а и в националния отбор. Видял съм много неща от него, имали сме много хубави моменти заедно, както и лоши, което е напълно нормално в един такъв дълъг период от време. Помогнал ми е много, към днешна дата също ми помага. Както казах – след контузия отново съм в отбора на Левски. В нито един момент не съм усетил, че нямам неговата подкрепа да съм в отбора и отново да се върна на терена. Така че със сигурност за целия ми период, в който играя баскетбол, има много неща, за които той ми е помогнал.

- Как се играе пред празни трибуни?

- Като на контрола. Истината е, че е тежко. Свикнахме, за жалост. В началото беше по-тежко, в един момент вече свикваш. Към всяко едно нещо човек се нагажда, приема го, съобразява се с него, но е много тежко. Истината е, че в една празна зала, в която да се чуваме ние на терена какво си говорим, на пейката какво се говори, няма го този заряд, няма я тази емоция. Смятам, че миналият сезон на финала се видя, когато отпуснаха хората за финалните мачове. И в Самоков, и в София имаше хора в залата. И двата отбора играхме по съвсем различен начин. Истината е, че емоцията и зарядът, който публиката може да донесе, без значение дали са 20 или 100 човека, е съвсем различно. Няма ли хора, сме контролна среща между два отбора. Такова е усещането.

- Накъде ще поеме Асен Великов след края на кариерата си или още е рано да говорим?

- Ако ме беше питал преди година и нещо, щях да кажа, че е твърде рано. Предвид ситуацията, в която доста дълго бях извън терена, минаваха ми и тези мисли. Честно казано, не знам. Иска ми се да остана в спорта, иска ми се да остана в баскетбола, защото смятам, че дори и когато спра да играя, има какво да дам, най-вече на младите състезатели. Имам в главата си някакви идеи, евентуално как и по какъв начин мога да им помагам в тяхното развитие и като цяло в тяхното израстване от деца към юноши и мъже. Но когато спра да играя, тогава ще помисля по-детайлно, защото не знам как ще се усещам, какви ще са ми желанията, какви ще са ми приоритетите, какво ще искам от себе си и т.н. Но със сигурност се надявам да съм около спорта, защото всичките тези години, в които съм бил в спорта, смятам, че ще ми е много трудно да се откъсна.

- Виждам, че си активен в социалните мрежи – защо в България има толкова много хейтъри?

- Защото е по-лесно. По-лесно е да видиш негативното в някой, отколкото да се опиташ да намериш доброто в него. Смятам, че социалните мрежи са много въздействащи в тази насока, защото някой качва или написва коментар и много по-лесно се намират хора, които да подхванат тази вълна на обиди и на упрекване към някой за нещо, отколкото да намерят причината защо някой човек е направил това нещо. И да се опитат да разберат, че може би има причина за това нещо и да му помогнат да не го прави отново. За жалост, смятам, че ние, българите малко манталитетът ни е такъв, че повече гледаме да обиждаме, отколкото да оценяваме хората. Оценяваме ги, когато или вече не са сред нас, за жалост, или когато те вече са се отблъснали или отдалечили от сферата, в която се занимават. За жалост, има доста такива примери.

- „За“ или „против“ ваксинирането си?

- Ако трябва да съм честен, съм по средата. От една страна съм „за“. В годините досега е доказано, че има ваксини, които предотвратяват и помагат при болести. Специално за тази ваксина не съм „за“, защото в нито един момент лекарите или държавата, или хората, които ни запознават с това, не успяха да ме убедят, че тази ваксина би ми била полезна на мен. Смятам, че органите, които се занимават с това, можеха по много лесен и достъпен начин да излязат и да обяснят на хората какви ще са плюсовете от тази ваксина, а не да се излиза и да се казва: „Вие трябва да си сложите ваксината, защото иначе ще е тежко.“ Какво значи „иначе ще е тежко“? Всеки има право на личен избор.

- Къде се чувстваш най-добре, когато не си ангажиран с любимия си спорт?

- Зависи от сезона и от периода. Чувствам се много добре, когато имам време да се разхождам, дали по планини, дали в паркове. Обожавам да ходя и да се разхождам с приятели. Извън залата движението и спокойствието, което намирам в разходката, наистина ме кара да се чувствам много добре.

- Накрая нещо за финал на нашия разговор?

- Иска ми се хората в България и държавата да осъзнае, че спортът е един феномен, който зарежда и дава много положителни емоции на един цял народ. Иска ми се хората, от които зависят финансиране, изграждане на спортни съоръжения и площадки, да осъзнаят, че ако децата и родителите с тях имат възможността да спортуват, не говоря професионално, а чисто спорта като спорт, ще имаме една много по-здрава и стабилна държава. И на последно място – иска ми се положителните емоции, които това лято ни донесоха нашите спортисти, които бяха на олимпийските игри, да се случват много по-често и не само в спорта. Да имаме много повече положителни емоции да се чувстваме горди българи и нашето ежедневие да не е изпълнено само с ангажираността какво трябва да свършим, а и да я има и тази страничната емоция, която някой друг ти я дава и ти прави деня по-хубав. И не на последно място всички да бъдем много здрави!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+