Звездата в леката атлетика Ивет Лалова-Колио гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Спринтьорката е любимка на цяла България, покорява дори ледените сърца с лъчезарната си усмивка, а на пистата е неудържима години наред. В Токио 2020 ще участва за пети път на олимпийски игри в кариерата си, като неизменно е сред елита и в късия, и в дългия спринт. Преди седмица в Мадрид направи най-силното си бягане на 100 м от шест години насам. С това даде заявка за първо място на балканския шампионат в Правец и началото на следващата седмица, както и за световното първенство в Доха, което стартира в края на септември.

- Ивет, здравей! Добре дошла в „Код Спорт“! Как си?
- Благодаря много за поканата! За мен е огромно удоволствие да участвам в предаването! Добре съм, леко под стрес, както всеки път, когато съм вкъщи, в София. Но на мен ми харесва да живея на бързи обороти. Не мога да се движа бавно през ежедневието.

- Усмивката ти е в състояние да стопи „ледено сърце“, но какво може да те накара да не се усмихваш?
- Нещо трудно. Може би страдание, трудност на близък човек или дори на някой непознат. Това наистина може да ми „замрази“ усмивката, да ме накара да се замисля и разбира се, ако мога да помогна с нещо. Така че има неща, които могат да ми променят усмивката и лицето.

- Пропусна зимния сезон заради един нелеп инцидент в банята. Наложи се да оперираш сухожилие на безименния пръст на дясната ти ръка. Как се случи това? Как прие факта, че оставаш за кратко извън пистата?
- Инцидент в банята звучи малко недвусмислено. По-скоро е некачествена душ кабина в български хотел. Тя не трябва да бъде от стъкло или кристал, а в случая беше от кристал. Докато се къпех, тя се пръсна на хиляди мънички парченца, които където ме докосваха, правеха разрези по кожата ми. За щастие краката не пострадаха. Имах много малък разрез на ръката и в този момент дори не съм разбрала, че ми е срязано сухожилието. Чак месец по-късно, когато започнах да тренирам, изпитах болка, сутрин не можех да си движа китката и в един момент потърсих специалист в България. Отидох да ми извадят стъкло и се събудих с гипсирана ръка до лакътя. Но честно казано това ме мотивира, защото световното първенство беше толкова късно, а и не знаех дали ще бягам зимата… Бях много добре физически преди самата операция, но като че ли фактът, че имах толкова много време малко ме беше поразпуснал. Когато се събудих след операцията, разбрах, че нямам право на повече грешки и на губене на повече време. Стегнах се, мотивирах се. Направих много добри тренировки, през по-голямата част от времето тренирах сама. За щастие, успях да се подготвя и нямах повече проблеми.

- Като говорим за контузии, ти си преминала през ада.
- Това беше просто поредната. Наистина човек просто трябва да се адаптира. Например аз не трябваше да спирам да правя тренировки с тежести, но с тази ръка не можех да хвана лоста. Имахме и много нелепи моменти, на които сега със Симоне се смеем и се забавляваме. Например как за да правя клек, той ми слагаше ръката с шината и с гипса и завърташе лоста. Но това е нашият живот. Разбира се, лесно е когато си добре, всичко е наред и тренираш с удоволствие, но има и такива моменти и трябва да се преминава и през тях.

- Това, че пропусна състезанията през зимата, оказа ли някакво влияние за силните ти изяви на открито?
- Може би успях да се подготвя по-добре за 200 м. Знаем, че не съм спринтьорка на 60 м. Никога не съм имала особени успехи в тази дисциплина. Не съм успявала да направя своето бягане, защото моята техника и моят начин на бягане е по-различен. Дори моята скорост на 60 м в сравнение с другите спринтьорки, видяхме и преди няколко дни в Мадрид, е различна. Аз нямам такъв пик на скоростта, какъвто имат те. Но съответно не губя толкова скорост, колкото губят те в последните метри. Има една илюзия, че като че ли накрая аз ускорявам. А по-скоро те губят скорост, която аз не губя. Тъй като от няколко години основната ми дисциплина е 200 м, смятам, че успях да остана съсредоточена върху тази подготовка, върху по-дългите бягания. Зимата 60 м в зала са много специфични състезания и губиш страшно много време в подготовка точно за това нещо. Казвам, че целогодишно съм навън. Трябват ми дълги писти, големи стадиони, много повторения и отсечки.

- На базата на твоята кариера, вече имаш право да избираш.
- Разбира се. И най-вече да залагам на сигурното.

- Очакваше ли тези резултати, които си постигала преди пет-шест години, а сега да ги подобриш?
- Честно казано ги очаквах. Знаете, че при нас го има факторът хронометър, който е и на тренировка. Той всеки ден казва истината, такава каквато е. Дали е хубава или болезнена, той не лъже. Затова и аз знам във всеки един момент каква е моята форма, къде се намирам, върху какво още трябва да работя. Обръщам много внимание на тези неща. Моята форма не е просто някаква изненада или нещо, което идва случайно. Всичко е много, много отдавна планирано. Много прецизно се изпипва, за да може в точните моменти да съм в пик и в топ форма, за да направя такива бягания. Знаех още по начина, по който премина подготовката ми, че съм добре. Оттам нататък само късмет и шанс. Трябва и шанс, за да успееш да направиш нещата.

- Месец май се оказа доста добър за теб. Спечели квота за игрите в Токио на 200 м, триумфира с клубната купа на Стария континент с турския клуб ЕНКА. Разкажи ни за успеха с твоя отбор на Пиренеите…
- Успехите през месец май наистина дойдоха много скоростно. Сезонът започна много силно. Още с първото бягане надминах дори собствените си очаквания. Знаеш, че си във форма, но все пак зависиш от много фактори – пътуване, умора, вятър, дали си спал, какво си ял. Крайният резултат наистина зависи от много неща. За мен сезонът започна много приятно. След тура в Азия с първите два старта, участвах за поредна година като чуждестранен атлет за клуб ЕНКА. Наистина са ми изключително благодарни, защото с моя помощ стигнаха до европейската клубна купа. Много приятни състезания. За мен беше голяма отговорност и риск, защото бяха много близо едно след друго. Целта ми беше най-вече да се опазя здрава и да не се контузя, което за съжаление се случи само няколко дни след това. Но няма как, аз обичам да се състезавам. Ако приемех турнир в Азия, трябваше да направя повече от един старт, за да има смисъл пътуването дотам.

- С помощта ти България запази мястото си във втора лига на европейското отборно. Спечели и двата спринта в Хърватия. Имаше ли колебания дали да участваш? Стана нещо като мода да не се участва за България…
- Явно има някаква мода, защото вече получавах такъв въпрос няколко пъти. Не съм запозната какво се случва в момента. Но за мен никога не е имало колебание и никога не е стояло под въпрос това нещо. Винаги във всеки спорт има отношения между състезатели и управляващи и в двете посоки. Някой път не знаем какво точно се случва. Аз съм в прекрасни отношения с Българска федерация по лека атлетика и с министерството. От уважението, подкрепата и разбирателството, които получавам от тях, най-малкото, което мога да направя е да участвам на тези два старта, които се искат от мен през годината, без дори да се замисля. А най-вече това са стартовете за националния отбор, така че ако не участвам там, какво ми остава? Само комерсиални турнири. За мен наистина винаги е било огромно удоволствие да бягам.

- Преди седмица на турнира в Мадрид си осигури квота на 100 м за игрите догодина в Япония. Резултатът ти е най-добро постижение насам от 2013 г. в Осло. Мнозина си задават въпроса какво се случва с Ивет Лалова? Как успява толкова години да е в елита?
- Не спирам да се уча, постоянно научавам, търся и разбирам нови неща за себе си, за това как да се храня, как да се пазя от контузии, как да предвиждам ситуации, които през годините са ми изигравали лоша шега и на тренировка, и на състезания, как да почивам по-добре, как да извлека максимума от себе си. Този процес е много тясно свързан с едно себеопознаване и ми помага много да вървя напред с още по-голямо желание и любов. От една страна, малко съжалявам, че чак сега започна това нещо, може би към края на моята кариера, а не се случи преди години, за да мога още тогава да извличам максимума от себе си. Уча се постоянно, променям нещата. Събрала съм около себе си един екип от невероятни хора, които вярват в мен, много силно мотивирани са да работим заедно и да постигаме големи резултати. През годините съм изградила една машина, която работи перфектно, за да мога да показвам най-доброто от това, което ми е дадено.

- А използваш ли от онези прословути барокамери, които Силвио Берлускони беше осигурил на Милан и там футболистите Малдини, Барези и Костакурта играха до 40-те си години?
- Доколкото знам тези барокамери са забранени в Италия. Считат се за забранени методи за възстановяване, за подготовка и т.н. Берлускони е бил изпреварил времето. Аз залагам на по-прости методи като едно нормално възстановяване, едно добро хранене, пиене на вода, сън, масажи. По-класически неща.

- В испанската столица изпревари действащата световна шампионка и носителка на сребърен медал от игрите в Рио Тори Боуи. Как ще коментираш този факт?
- Може би го очаквах, защото е лесно да победиш някой, когато той не е в топ формата си. Нека бъдем честни – аз не се самозалъгвам, че съм победила световната шампионка, когато тя е била в топ форма. Знам, че тази година тя започна по-късно сезона, имаше трудности. Във финалното бягане тя също разви своя резултат и вярвам, че когато дойде моментът за нея да защитава титлата си на световното първенство, тя ще бъде в своята оптимална форма. Надявах се да успея да я победя, защото все пак си има една психологическа игра.

- В началото на следващата седмица феновете ти ще имат възможност да те наблюдават на Балканиадата по лека атлетика в Правец. Каква цел си си поставила и не е ли малко странно, че състезанията ще са в понеделник и вторник?
- Наистина е малко странно, но съм сигурна, че има много важна причина за това нещо. Можем да разберем от БФЛА каква е тя. За мен целта на това състезание е да съберем максимален брой хора на стадиона. Знам, че ще дойдат много познати, приятели, деца, включително и от моя клуб. Моята цел е да се докосна до тях, да им дам възможност да ме видят, а не да ме гледат само по състезания извън родината. Моите бягания в България винаги са били много успешни, емоционални, изпълнени с много заряд и енергия. Аз приемам любовта на хората и тя ми дава изключително много енергия. Преди бяганията това ми помага. Знаем, че съм правила най-добрите бягания в кариерата си именно в България. Затова очаквам с нетърпение, още повече се надявам да има хубава конкуренция. Надявам се две от момичетата, с които бягахме на европейския отборен шампионат, да присъстват на Балканиадата, тъй като техните държави влизат в тази категория. Надявам се те да са тук и да направим страхотни бягания.

- Черешката на тортата все пак ще е световното в Доха през септември. Имаш ли конкретни цели или просто под вдъхновение ще гониш най-добър резултат?
- Винаги отговарям, че моята цел е да бъда в топ форма на световното първенство. Именно там да бъде пикът на моята работа. Работих изключително много през този сезон. В началото на юни имах едно много малко разкъсване от 4 мм на много лошо място. Това ме накара да откажа много важни състезания, съответно загубих Диамантената лига и класиране за финал в нея. Но за мен винаги световното първенство е стояло най-горе. Трудно е, когато сезонът е толкова дълъг, защото това означава работа, работа, работа, тренировки, тренировки, тренировки… Има едни безкрайни дни и седмици, в които навеждаш глава и страдаш, минаваш през болки всеки ден. Затова нека стигнем до там, да сме живи и здрави. Дано имаме успех целият отбор и дано всички покажем това, за което сме готови. Аз трябва да съм готова за хубави неща. Дай боже, да имам шанс да ги покажа и да стигна максимално най-напред.

- Все още си най-бързата бяла жена – как се чувстваш в компанията на цветнокожите ти конкурентки и как гледат те на теб?
- Знаете, че не обичам да бъда наричана така, защото се опитвам да не деля хората по цвят на кожата или по друг начин. Имам страшно много приятелки сред тези момичета. Но има и завист, има всякакви хора. Някой демонстрира несигурност, нападайки те и показвайки повече уважение. Това е и на пистата, може би примесено с малко повече емоция. Но през годините, колкото повече вървя напред, получавам повече уважение и респект към мен от много от тези момичета. Някои от тях ме гледат от началото на своя път в атлетиката, отраснали са с мен. Много от тях дори вече се отказват, а аз продължавам. За мен е удоволствие да бъда толкова уважавана и ценена на пистата.

- Пета олимпиада догодина – ти ще си единствената българска лекоатлетка с такова постижение. Замисляла ли си се над този факт?
- Светла Димитрова се е класирала за пета олимпиада, но за съжаление в Атина тя не стартира в сериите на 100 м с препятствия. Дай боже, аз да бъда първата, която стартира и докосва с шпайковете пистата в Токио. Никога не съм си представяла това нещо. През цялата ми кариера съм си поставяла по-близки цели. Все съм мислела, че след тази или след онази олимпиада ще се откажа. А сега колкото повече вървя напред, толкова повече не искам да се отказвам. Не мисля за отказване. Въобще не съм мислила, че ще стигна дотук и се радвам, че успявам. Оценявам го много и наистина го правя с много обич. Надявам се да давам пример на младите, че трябва да спортуват и че спортът е нещо прекрасно.

- Каза, че Мадрид ти е щастлив град, а Токио?
- Токио също ми е много щастлив град. Дай боже, да имаме късмет всички!

- От кои олимпийски игри имаш най-добри спомени?
- Може би ще помислите, че това е Атина, но оттам имам малко спомени, защото осъзнах много по-късно случилото се, на какво съм била готова и какъв шанс съм имала преди да счупя бедрената си кост само година по-късно. Затова моите най-хубави спомени може би са от Рио. Това беше една много емоционална година за мен. Много трудно стигнах до този финал, много хора се съмняваха в това, защото вече бях на 32 години. Като че ли 12 години по-късно за мен това беше едно огромно завръщане на олимпийския финал и огромно щастие.

- Споделяш, че си оцеляла в спорта благодарение на първия си треньор Константин Миланов, но си разбрала какво означават тежки тренировки чак на 30 години при Роберто Бономи. Каква е разликата и колко време ти беше необходимо да се адаптираш?
- Адаптирах се постепенно и много бавно. Минаха години преди да направя истинските големи натоварвания. Да ви призная честно, това продължи една-две години. В момента моите тренировки отново са адаптирани към мен и вече не правя такива безкрайни натоварвания. Вярвам, че всеки атлет е индивидуалност и всяко тяло има своите нужди. Колкото повече един треньор умее да се адаптира, да прилага нови неща, да не се страхува да променя тренировки и да рискува, да бъде уверен в тяхната ефективност, толкова повече един атлет ще продължава напред. Знаете, че тялото се адаптира. Прилагаме му един натиск, стрес, то отговаря от другата страна. Винаги съм казвала, че не може да правиш едно и също и да искаш различни резултати. Затова винаги променям много. Но когато отида на лагер, все още виждам, че съм една от малкото спринтьорки, които работят толкова много. Това ми дава голяма увереност, наистина тренирам много. Работя много и резултатите се виждат. Разбира се, че беше важно, че Константин Миланов ме запази като малка. Повтарям на децата в моя клуб, че колкото по-късно започнат натоварванията, толкова по-големи успехи ще дойдат. Много е рисковано един млад организъм, особено в атлетиката, да бъде натоварен на 16-18 години. Веднага има резултати и отговор на това нещо, но за съжаление след това идват тежки моменти.

- През ноември миналата година спечели трети мандат за място в комисията на атлетите към Европейската атлетика. В нея има само осем спортисти – четири жени и четирима мъже. Какво означава за теб това признание?
- Означава голямо уважение от Европейската атлетика. Наистина за мен е удоволствие толкова години да работя в тази комисия. Срещаме се минимум два пъти в годината. Разбираме първи за новостите, които предстоят в европейската и световната лека атлетика. Много е забавно и интересно. Разбира се, много трудно се променят нещата, защото ние трябва да сме гласът на атлетите. Това, което атлетите подават към нас, трябва да бъде оформено от нас и подадено по-нагоре. Но е имало одобрения и промени, благодарение на тази комисия и на това, че гласът на атлетите се чува. За мен е нещо много полезно и правилно, трябва да има такава комисия. Удоволствие е да работя в нея.

- Да излезем малко от леката атлетика – как започна да се увличаш по психологията?

- Трябва да уточня, че не става въпрос за психологията – такава, каквато я познаваме. Миналата година работих с т.нар. „motivational coach”. Те не са психолози, а по-скоро специалисти, които минават курс по невролингвистична терапия. Това е нещо много просто и аз го разбирам прекрасно като спортист. Така както мускулът реагира на нещо, така и мозъкът ни си има реакции, които са много елементарни. Когато ги опознаем и знаем тези механизми, така както тренираме тялото си, така можем да тренираме и ума си. В спорта това е безкрайно важно според мен. Научих го много късно, но постоянно го повтарям, че дори и да си 24 часа в залата или на стадиона, но не тренираш нещата горе в главата, много трудно се получава. Мозъкът е създаден, за да ни предпази и да оцелее, а не да бъдем шампиони.

- Ако можеше да върнеш времето назад, има ли нещо, което би искала да не повтаряш?
- Със сигурност има такива неща. Но вярвам, че всяко нещо се е случило, защото е трябвало да се случи и е довело до останалите неща. Така че не бих променила нищо.

- В някои интервюта казваш, че през годините си разбрала, че не може да бъдеш харесвана от всички. Какво имаш предвид, защото безспорно си сред най-харесваните спортисти в историята на България?
- Тук също имах предвид нещо различно – човек, който се опитва да угоди на хората, да бъде харесван и има трудност да наранява. Такава бях аз като по-млада. Не исках никой да остава с лошо впечатление от мен, исках всички да са доволни и да се чувстват добре, да не ги обиждам по никакъв начин. С времето узрях и разбрах, че това не може винаги да бъде така. Най-важно е най-истинските и ценни хора около теб да бъдат окей. Ето един пример – на финала съм поздравявала мои съпернички, но те не са отвръщали със същото.

- Посланик си на кампанията „Открито за диабета“, една от мисиите ти е да пропагандираш и здравословното хранене. Какво искаш да кажеш по тези теми?
- Здравето е по-важно от всичко. Знаем, че с пари се купува всичко, но здравето е нещо, което трябва да пазим и да се грижим за него. За мен здравето е в основата на продължението на моята кариера и все още да имам възможност да се състезавам. Едно от основните неща е, че през последните години с много четене и търсене на информация се научих как точно да се храня. Престанах да ям захар, а да работя в тази кампания и да помагам на толкова много хора, ми дойде прекрасно. Честно казано станах голям противник на захарта и тормозя всички около мен с това нещо. Важното е, че трябва да се изследваме. Знаете, че има два типа диабет. Единият е по наследство, другият обаче можем да си докараме сами. Най-много ме притесняват малките деца, които не се хранят правилно. Давам пример – в Мадрид на закуска видях едно много мъничко детенце, може би на 2-3 години, пред което мама беше сложила огромна чиния с шоколадови донати, всички тортички. Дойде ми желание да отида и да попитам „защо“. Няма нищо хранително в това нещо, то е една огромна захарна бомба, която ще докара диабет на това дете, още преди да е навършило 10 години. Няма разграждане. Затова нека да се учим, да четем малко повече, да се опитаме да намерим повече информация как да бъдем по-здрави, какво да ядем, за да се чувстваме по-добре и в живота, и на пистата. Особено за спортистите това е много важно.

- Имаш над 111 хиляди последователи в една от социалните мрежи. Как се чувстваш всеки ден в такава аудитория?
- Радвам се, че ги впечатлявам или че съм им интересна с нещо, за да ме следват толкова много хора. Благодарна съм, защото социалните мрежи ми дадоха възможност да бъда по-близо до своите фенове, което е много хубаво. Дава ми много любов, обратна енергия, една много хубава връзка. В същото време съм и отговорна. Знам, че много от тези фенове са малки деца, които растат и се развиват. Това е една отговорност и от мен да бъда добър пример. Така че внимавам и с това нещо.

- Кога ще видим новата Ивет Лалова и може ли тя да излезе от твоя клуб?
- Със сигурност рано или късно ще я видим. Много се надявам тя да излезе от моя клуб. Много ще се радвам. Правя всичко възможно да предам на тези деца своите знания и опит.

- Какво предстои на твоя клуб?
- Предстои второто състезание, което организираме – „Открий шампиона в теб“ на 15 септември на стадион „Васил Левски“. Миналата година се получи прекрасно тържество. За мен не беше състезание, а по-скоро едно парти на стадиона. Много приятно с над 350 деца. Моята усмивка беше от 9 сутринта до 15:30 следобед. Беше страхотно, с толкова много снимки, автографи. Дори това малко да влиза в нарушение с подготовката ми за Доха, в този ден ще бъда тук и отново ще бъда с всички тези малчугани, които искат да стъпят на пистата и да бъдат лекоатлети.

- Как се вижда Ивет Лалова след десет години?
- Очаквам с нетърпение това време, защото колкото повече вървя напред, толкова повече неща научавам, чувствам се по-добре в кожата си, по-уверена, по-стабилна, знам точно какво искам. Така че след десет години се виждам със сигурност завинаги свързана със спорта. От това не мога да избягам. Надявам се да имам друга успешна кариера. Надявам се да имам дечица. И разбира се да бъда пак толкова усмихната.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+