-Г-жо Костадинова, кое е по-трудно, да бъдете спортист или да сте на стола и да управлявате?

-Двете са коренно различни неща, но са и много свързани, защото пак се занимавам със спорт. Целият ми живот е минал с това. Аз съм такъв човек, че разбирам спортистите от една дума. Не обичам като дойде някой и да започне да увърта и да пита как е семейството, какъв е денят, как е настроението. Аз обичам като дойде даден спортист и да ми казва право куме в очи какъв е проблемът му. Мисля обаче, че в спорта ми бе по-лесничко, за мен работеше цял екип от хора – треньор, масажист, лекари. Моята работа бе само да скачам, с една дума бях като цвете в саксия. Докато сега аз съм тази, която трябва да мисли за останалите спортисти. Със сигурност не съм безгрешна, всеки прави грешки, но най-важното е, че първо изисквам от себе си и след това от моя екип.

-Направила съм си сметка да имаме около 20-22 спортисти, а цялата делегация да бъде съставена от 50 човека. Какво очаквам ли? Никога не тръгвам с голямата кошница и като спортист не съм го правила. Ще ми се да спечелим много медали, но това е в сферата на мечтите. Съвсем друго обаче са реалностите. Иначе не е лошо човек да мечтае, но мисля, че реално трябва да гоним добро класиране.

-Не искам да назовавам имена, защото ще обидя останалите. Всеки спортист се готви за нещо. Не мога да си кривя душата, но логично е да очакваме нещо от Жени Раданова в шорттрека.

-Тук ще кажа нещо, което вашите читатели първи ще научат. Поканила съм Катето Дафовска да дойде във Ванкувър. Тя се съгласи и ще присъства на Олимпиадата. Катето е истинска шампионка. Ще се радвам да има нейни наследнички, но все още мисля, че е рано. Пожелавам на всички спортисти да нямат контузии, да се готвят добре и да знаят, че винаги ще стоя зад тях.

-Все още не знам какво става. През януари председателят на МОК г-н Жак Рох беше на посещение у нас и човекът ни го каза ясно в очите какви са възможностите ни да кандидатстваме за домакинство на зимна Олимпиада – с една дума никакви. Има вариант да се преборим за домакинство на младежки олимпийски игри през 2016 година, но трябва доста подготовка, а и в тази финансова криза ще бъде трудно. Все още липсва добра инфраструктура на София и мога да кажа честно, че когато кандидатствахме за Олимпиадата през 2014 година, не бяхме готови.

-Звучи банално, но семейството ми винаги е било на първо място, защото кариерата е до време, а близките хора са до живот. След първите избори за евродепутати бях поканена от една партия за водач на листа и ми гарантираха 100% избираемост. Не приех и останах в България. Казах им, че няма как да нося три дини под една мишница, а и работата ми е тук.

-Не, не и не. Моята цел бе да съм първата жена в България – председател на Олимпийския комитет. Имала съм много възможности да вляза в политиката, но не съм го направила. В България сме една шепа спортисти, които трябва да бъдат опазени, а не използвани. Хората ни приемат и уважават с нашите успехи от спортните полета. Не може един ден аз да седна на депутатския стол и да обещая по 2000 лева пенсии на възрастните. Всъщност те ще ни повярват, но ще се окажат излъгани. Моят пост също изисква дипломатичност, но се стремя да съм далеч от политиката. Искам да кажа, че твърдо стоя зад новото правителство, премиерът е спортен човек и се надявам да реши проблемите и отново да се върнем там, където бяхме преди години.

-То не е само в спорта, а и в живота. Това ни е нивото. Тези медали, които взехме в Пекин, са показател, че просто за момента не можем повече. Радвам се, че петте медала миналото лято са чисти, без допинг. Отиде си времето, в което печелехме по 10 златни медала или се ядосвахме защо имаме бронз, а не злато например. За момента това ни е мястото и аз предпочитам сега да се инвестира в младите спортисти и да не печелим медали в следващите няколко години, но след това пак да се понадигнем.

Така че нищо страшно не е станало в Пекин, просто един спад, който ще премине. Надявам се след време, като оправим спортната база и върнем нашите специалисти от чужбина или повишим заплатите на тези, които все още работят в България, нещата да се стабилизират. Ние получаваме олимпийски стипендии, но такива трябва да взимат и тези, които ни направиха шампиони. Жалко е, защото познавам треньори и специалисти, които продават кебапчета, вестници и т.н. Няма нищо срамно, но не заслужават такъв начин на живот. Те не могат да изхранват семействата си.

-И двамата са ми големи приятели. Всеки с времето си. Ицо е великан, доказа много неща, цял свят казва “Стоичков”. Митко също е великан, играе в най-големия отбор на света. Не е нужно да се правят сравнения между него, Гунди, Стоичков. Аз може би съм единственият човек в България, който не разбира от футбол, защото всички са компетентни – майките, бабите, лелите, всички. Не съм съгласна, че трябва да се критикува Бербатов. Той се доказва там, в чужбина, където е оценен, а ние тук го плюем.

-Като спортистка съм била в армейско дружество. След това ходех повече на мачове на националния отбор, на момчетата от САЩ`94. Това беше нашето златно поколение.

-Имах амбиция да запазя постижението от Рим`87 20 години. Вече минаха 22. Така че да ви кажа честно, не гледам всички нейни състезания. Радвам се, че тя е на сантиметър от постижението ми, което означава, че рекордът е човешки, може да се надскочи. Постижението ми е реално, не е нечовешко, аз не съм извънземна. Постигнала съм женски рекорд в женска дисциплина. Просто на нея и трябва малко по-добра психика.Когато скочих 2,09, въобще не исках да скачам за световен рекорд. До това състезание в Рим имах два пъти изравнено постижение от 2,07 метра, а в София на “Васил Левски” направих 2,08. До моя световен рекорд се доближиха доста момичета, които можеше да го скочат, но явно бариерата тежи.

-Това не ми е фикс идея, както на някои хора, но е постижимо за България. Мога да кажа съвсем отговорно, че нашата страна след време със самочувствие ще има член на МОК.

-Аз не се меся в работата им. Миналата година, когато извадихме целия отбор от олимпийската делегация, това бе най-тежкото решение в живота ми. Един четиригодишен труд отиде на кино.

-Да, щастлива съм, че от 4-годишен кара ски, играе добре футбол, баскетбол, тенис на маса и тенис на корт. Общо физическа подготовка има, той е мъж и трябва да има самочувствие. Трябва да бъде спортен човек.

-Аз съм от този тип майки, която не сяда със сина си и не му пише домашните, сам се справя. Има моменти, в които казва: “Мамо, аз не го разбирам това.” Отговарям му, утре отиваш при госпожата и питаш да ти обясни. По-добре да имаш двойка за без домашно, а не да аз да ти помагам, защото в живота мама и тате няма да са вечно до теб. Никога не съм го чула да се хвали, че аз съм му майка.

-Добре, беше много готино, на морето, истински купон.

-Много хубаво име (смее се). За мен това е любимото име, Ники означава победа. А и Никулден е хубав празник, чествам го три в едно.

-Те не са една и две. Аз съм публична личност, така че понасям и позитивите и негативите, но никога не съм завиждала в живота си. Напротив, радвала съм се, когато хората успяват. Никога не съм била лицемерка. Казвам всичко право в очите. Може би не е добре за дадения човек, но след това съм чиста пред съвестта си.

-Нямах друг шанс. Майка ми работеше в спортното училище. Започнах с плуване и гимнастика. В 5 клас ме приеха седма по бал, не чак от най-перспективните, но нищо. В 6 клас скочих 1,66 метра, толкова бях и висока. Съучениците ми се радваха, когато аз скачах, защото те през това време нищо не правеха.

-В 7 клас станах майстор на спорта, защото скочих 1,75 – гросмайсторската норма, на “Спартакиада” в Русе. Първото ми излизане в чужбина беше на Балканиада, пак бях някъде 7 клас. Тогава помня, че ми бяха дали 20 долара джобни пари, почерпих всички мои приятелчета с шоколади.

-Аз съм много чувствителна и всяка неправда може да ми повлияе зле, но не плача толкова редовно.

-Ето, сега, тези нашите сънародници, които загинаха по такъв нелеп начин в Охрид. Много ми стана мъчно, хората отидоха на екскурзия, а ги върнаха в ковчези.

-Щом съм с него вече 10 години, значи това е мъжът на живота ми. Семейството ми е свикнало, че тази динамика е моят живот.

-Това са поредните глупости по мой адрес, които се появиха точно преди изборите за председател на БОК. Аз съм завършила Университета в Пловдив и който иска, да отиде в канцеларията и да види как, защо и по какъв начин г-жа Стефка Костадинова се е учила и си е взимала изпитите.