Всяка победа обикновено е последица от редица поражения. Мисълта е на испанския драматург Александър Касон, но не е известно вдъхновението, довело го до това заключение. За да се убедим в думите на испанеца, неминуемо трябва да се поровим зад кулисите на успеха, като забравим поне за миг бляскавата му страна. Откъде черпят сили ощетените от съдбата? И наистина ли успехът започва винаги с думата решителност? "Стандарт" ще търси отговорите на тези въпроси в рубриката си "Воля", в която ще ви представи параолимпийците, които намират сили да прославят България по света. Днес ще ви разкажем историята на Стела Енева, която не се бои от високо и умее да покорява върхове.

 

За последно тя стъпи на световния връх преди 10 дни. На 23 октомври Стела Енева надви олимпийската шампионка в тласкането на гюле Ернандес Ортис от Мексико и я направи своя подгласничка в катарската столица Доха. Българският химн прозвуча още на втория ден от Световното първенство по лека атлетика за хора с увреждания. "Няма по-велико нещо от това да чуеш химна, България да е зад гърба ти и целият свят да стане на крака от уважение",  казва развълнувано Стела, като добавя, че е било крайно време да стане световен шампион в група F-57. Четири дни след златния медал параолимпийката ни завоюва сребро в мятането на диск и сериозно допринесе за класирането на България на 20-о място от 96 страни, състезавали се в Катар.

 

Зад тези успехи стоят девет месеца тренировки в Стара Загора, безброй лишения и още трима души . "Без тях не мога да бъда на това ниво. Това са треньорът ми Георги Гулев, масажистката Петя Ангелова и доктор Румяна Парапазова, която се грижи за възстановяването ми", уточнява Стела.

 

Името й означава звезда и вероятно то е предопределило бъдещето й. Тежката артилерия на параолимпийците ни, както я наричат някои,  е родена в Севлиево с малформации на крайниците под коляното. "Увреждането ми не ме е притеснявало, защото винаги съм била наравно със здравите. Карам колело и кола. Мога да се катеря, макар че ми е малко по-трудно. Ако на един здрав човек му трябва половин час, аз сигурно ще имам нужда от цял, но ще стигна до крайната цел", добавя с увереност тя. Признава, че животът я е научил да бъде борбена и да се справя, като разчита на себе си. "Научила съм и три важни неща. Трябва да прощаваш, да обичаш и да си благодарен", казва още Стела.

 

Спортът влиза в живота й рано, но с параолимпизма се срещат по-късно. Вдъхновяват я успехите на Иванка Колева и олимпийската й титла в тласкането на гюле от Сидни 2000 г. "Тогава разбрах, че параспортът не е шега работа и реших да се занимавам. Аз се познавам и зная, че когато нещо ми харесва и ми допада, се раздавам изцяло и го гоня до дупка. Така започнах, бях на 26 години", спомня си Стела. По образование е счетоводител. По думите й избрала този занаят, защото трябвало да има професия, която работи седнала заради увреждането си.

 

Първият й треньор е Георги Сакеларов, който е олимпийски шампион в тласкането на гюле от Олимпиадата в Сеул през 1988 г. Той я научава на А и Б, а първият международен успех идва през 2003 г. в Холандия, където гюлето й носи бронзов медал. Година по-късно на олимпиадата в Атина, където се класира десета на диск и единайсета в гюлета, за малко не се отказва от спорта. И слава Богу, тъй като големите успехи предстояли. "Волята, желанието и мечтата да стана голям състезател винаги ме е крепяла", издава Стела. На Олимпиадата в Пекин през 2008 г. печели сребърен медал на диск, а в гюлето се класира четвърта. От Олимпиадата в Лондон се връща с две сребърни отличия. Олимпийската титла пък е амбицията за догодина в Рио.

 

С Георги Гулев Стела тренира от 2007 г. "Сработили сме се и се допълваме. Треньорът ми е правил много компромиси. Аз съм избухлив човек, максималист, искам все повече внимание да ми се обръща. Егоист съм и  не искам той да има друг състезател", признава тя.

 

Макар че носи няколко дини под мишница параолимпийката държи нещата да не се правят отгоре-отгоре. Гони максималното във всяко едно начинание. Създателка е на спортен клуб "Атлант" и на първата на Балканите зала за спортисти с увреждания, която се намира във Варна и носи името й. За момента смята, че заради отдадеността й към спорта е пропуснала единствено семейния живот, но смята, че това е поправимо. "Живей, дивей и всичко ще бъде ОК", е девизът й, а голямата болка е двойният стандарт, който се прилага към параолимпийците. 

 

"Нямаме спонсори и не разбирам защо. Доказали сме се и недоумявам защо продължават да не гледат сериозно на това, което ние показваме и правим, а сме една шепа. Не зная какво трябва да се направи повече, за да ни погледнат по друг начин. В друга държава могат да ни позлатят", казва тя. Успехите на Стела, заради които от вълнение очите на майка й се пълнят често със сълзи, дават повод за гордост и вдъхновение. "Детето с увреждане успя да се реализира. Грозното пате показа какво може", казва с усмивка тя.