Специално за БЛИЦ: РУМЕН ПАЙТАШЕВ, Торонто – Ню Йорк – Торонто – Ню Йорк

Вероятно за някои световното първенство по футбол е не само интересно преживяване, но и възможност да се потопиш в дебрите на най-великата игра. За журналистите обаче „Мондиал“ означава работа и труд, който не само не се вижда с просто око, но и не се оценява по достойнство. А извън футбола в някои отношения журналистите се сблъскват със ситуации, при които следва да реагират светкавично според обстановката.

Планът ми за това първенство предвиждаше след първия ми мач да имам три последователни нощи, които да изкарам в автобус, за да покрия три мача в три дни и в две различни държави. След двубоя между Панама и Хърватия в Торонто поех към Ню Йорк, за да отразявам мача Еквадор – Германия. Автобусът на прочутата американска транспортна фирма Greyhound, или „Сивата хрътка“, бързо гълта километрите, но в салона е задушно и тясно, като се носи познатият аромат от мъжка пот и дамски парфюми. За спане е трудно да се мисли, но два-три пъти се усещам, че задремвам, макар и за кратко.

Първата почивка е около час. Народът ляга където завари, без да се притеснява. Вниманието ми привличат двама души. И двамата са облечени изцяло в черно, като носят широкополи шерифски шапки. Те са застинали в позата, в която са седнали, но

поведението им натрапчиво ме пренесе във времената на Дивия Запад,

когато се очаква да проехти изстрел. Липсваше само прочутата мелодия на Енио Мориконе. Граничните полицаи действат професионално, като не пропускат да те питат за всичко, което ги интересува. Малко преди да стигнем до крайната спирка, автобусът профуча по магистралата покрай самия стадион. За миг ми мина през ума налудничавата идея да кажа на шофьора да ме остави на пътя до стадиона, за да си спестя по-нататъшните митарства. Дали щеше да го стори – едва ли…

Пристигам в Ню Йорк, но въобще не съм впечатлен от прелестите на космополитния град, защото съзнанието ми е обладано от една-единствена мисъл – как да стигна до стадиона, на който по-малко от месец по-късно ще се играе световният финал. Опитвам да тръгна пеша, но скоро се отказвам. След многобройни съвети накрая взимам някакъв влак, който щеше да ме откара до друг влак, който евентуално би ме закарал до стадиона. Но във влака се разговарям с двама доброволци, които явно ме взеха под крилото си и ми казаха да вървя с тях. А после

„с връзки“ ме качиха на бусчето, предназначено само за доброволци

и ме откараха до самия вход за журналистите. Но и това не бе всичко. Десетки колеги чакаха да стане 12 часа, за да бъдат пуснати в пресцентъра, а единият от доброволците направо се опита да ме вкара отпред. Казаха му, че трябва все пак да ме чекират и ме поставиха на първо място в колоната. И когато стрелките на часовника застанаха една върху друга, тържествено влязох като първия журналист. Имаше и такива моменти… А Еквадор направи пълен обрат на Германия и се класира за директните елиминации.

Но транспортната ми одисея продължаваше. Оставаше последната трета поредна безсънна нощ. Вече всичко ми се развиваше като на филмова лента с познат край, а умората тотално ме смазваше. Знаех по градовете залите, в които оставахме за броени минути, лицата на някои от шофьорите, обслужващия персонал по автогарите, както и

полицейските служители по канадско-американската граница вече ми бяха познати.

Поради неясни поне за мен причини автобусът закъсня на границата повече от час, но това въобще не попречи на водача да направи така, че да пристигнем точно навреме на следващата сутрин.

В крайна сметка в рамките на 48 часа тръгнах от Канада към Щатите, после обратно от Щатите към Канада и после пак от Канада към Щатите. На практика изгледах три мача в две различни държави, което определено си е постижение.