-Хубава аналогия и вярвам, че е възможно. Смятам, че когато човек прави нещо от цялото си сърце и с огромно желание и себеотдаване, то му се връща. Дали ще бъде чрез медал или под друга форма, няма значение. Знам, че съдбата наистина ме е ощетила в даден момент, но също така признавам, че ми е дала много. Ако имам сили, ще играя в Лондон, но това зависи от много неща, сред които новите правила, които ще бъдат въведени.

-Откри ме първият ми треньор Иван Славчев, когато бях на 7 години. Той дойде в училището ми и ме избра заедно с още 1-2 момчета. Тогава имаше подобни селекционери, които търсеха талантливи деца, за които мислеха че притежават потенциал за развитие. Направих 1-2 тренировки и повече не можех да се откажа. Баба ми ме водеше на тренировки всеки ден, бе много търпелива с мен и дивотиите ми, защото родителите ми бяха на работа. Сега за съжаление тази селекция не може да я има. Няма възможност да се плаща на такива хора. А и сега няма деца, които да желаят да спортуват. Спортната гимнастика не е популярен спорт. Може би мен хората ме знаят, защото имам успехи, но не знаят нищо за останалите ни състезатели. Родителите не трябва да живеят с амбициите да правят децата си шампиони, а да спортуват за удоволствие и здраве. Хубаво е да има училище и 2-3 автобуса да водят децата без възможности на тренировки и да ги връщат след това. Но това са много финанси, трябват и шофьори и е ясно, че няма как да стане в България. В САЩ хората имат повече възможности. Разликата обаче е, че там жените не работят и разполагат с време да водят децата си на тренировки. Там всеки тренира по 2-3 спорта. Тук е много по-трудно. Ако единият родител не работи, семейството не може да си позволи да запише детето си да спортува.

-Първо наистина трябва да им изкажа огромната си благодарност. Те едва се вместват с програмата ми. Аз живея в София, те са в Пловдив. Явно обаче, когато обичаш много, преодоляваш тези препятствия. Те показват невероятна сила, като издържат на начина ми на живот. От друга гледна точна се опитвам да мисля за това, което мога да им дам като възможности и финанси, но знам, че не им е достатъчно. За съжаление семейството остава в сянка, на заден план. Те обаче знаят, че са винаги на първо място в сърцето ми.

-Много отдавна беше, през 1992 година. Бях на 19 години, със счупен крак и се чудех какво да правя по цял ден. Тя работеше в едно заведение, близо до мястото, където живеех. Видях я и започнах да ходя там. Постепенно си намерих занимание с висене при нея и така заедно сме до днес.

-На 8 години е почти, ще ги навърши през декември. Второкласник е. Идваше в залата, но се оказа, че силата му няма да е гимнастиката. Отначало му бе забавно, но след това му стана трудно. Спортът ни е тежък. Харесва му, когато аз играя, но ако трябва да влезе в групичка и да стои мирно, не става. Нямам амбициите задължително да става гимнастик или спортист. Нека прави това, което му харесва, като винаги ще го насърчаваме да спортува. Сега се е запалил по тениса и се справя доста добре, година и нещо тренира. Има желание, спечели турнир в Нова Загора. Не казвам че залагам на тениса, но му харесва и ако мога да го поддържам, ще тренира докато има желание.

-Той е сред хората, които се радват най-много, типично по детски. Беше с мен в Лондон за финала със съпругата ми и дойде при мен и каза: “Татко, ти беше много по-добър и заслужаваше златото, дори аз го видях”. Разбира се той се влияе от оценките на хората около него, но наистина изживява всичко. Щом на едно дете му е направило впечатление, значи съм заслужавал да спечеля. Радва се много. За съжаление, не може да сме заедно често, защото си стои в Пловдив, там е училището му, тренировките, а аз постоянно пътувам, липсваме си.

-Имат много състезатели. Според мен поне 20 души от тях могат да играят на най-високо ниво, просто се развиват много добре като нация. Заслужавах златото, защото той направи грешка при приземяването, която всички видяха. Отново ме порязаха, но ако вляза в техническата комисия на европейската централа, ще направя всичко възможно това да не се случа повече. Омръзнало ми е от съдиите.

-Продължава да тренира, на олимпийска подготовка е, но на Световното бяха заложили на други състезатели. Вече не е от водещите им спортисти.

-Не знам. Често се питам откъде събирам сили да продължавам. Учуден съм от себе си. Явно има нещо много силно в мен, което ме държи, не мога да го определя и не знам откъде идва. Едва ли са много хората, които биха се справили с всичко това, но аз се държа и ще продължавам, защото не искам да разочаровам тези, които разчитат на мен.

-Нямам. Зачитам всичките си постижения. С всичко, с което съм се занимавал, вървя напред. Всичко, което съм сметнал, че е важно и съм го направил за мен е успех. Хубаво е, че имам перфектно семейство. Подкрепят ме и ме обичат. Като се прибера след тежък ден и ги видя, знам че всичко, което правя, има смисъл. Смисълът е в тях.

-Направихме го заедно Краси Дунев (б.а. - вицешампион от Олимпиадата в Атланта 1996 на висилка), с който сме приятели от деца. Ние сме всеотдайни и разбрахме, че тук хората имат нужда от нас. В трудно време се прибрахме, защото ни помолиха да поемем федерацията. Никога не съм се отделял от родината си. Не си изгубих връзката с хората тук. Живеех и тренирах в САЩ и пътувах всеки месец до България за лагери, турнири и участия. И от това губех само аз, че се съсипвах от полети.

-В Америка участвах в шоу програми и съм работил с много хора. Част от тях са известни. Надя Команечи е нормален човек. Постигнала е много, но това не я прави нещо повече. Е, разбира се, работи за по-други хонорари, но това, което прави, се харесва. Със съпруга й, който е бил олимпийски медалист, са съвсем нормални хора. Ако седнеш да поговорих с тях за нещата от живота, разбираш че са си съвсем същите като нас, с нашите проблеми и тревоги. И сега излиза да загрява заедно с останалите, когато имаме време се виждаме, вечеряме, имаме отлични отношения. Била е перфектна гимнастичка и е дала много за спорта.

-Трудно ми е да отговоря. Навсякъде има хубави места. Швейцария, Австралия са уникални и нашата родина също е уникално място.

-Определено не на танцьор. Много ми е трудно. В началото се забавлявах, но след това видях, че нещата са много сериозни. С Тереза Маринова работим със страхотни специалисти, които искат всичко да се получава добре. Танците са различни от гимнастиката, трябва да интерпретираме сюжет. Отнема ми доста време. Те са амбицирани и знаят, че за да изглеждаме добре, трябва да дадем много. Имам заявка за турнир от веригата Гран при в Швейцария, където канят осемте най-добри, така че не знам докъде ще стигна с танците. За съжаление не ми остава време нито за тренировки в залата за гимнастика, нито за танци, нито за федерацията. Май ще трябва да си направя няколко макета, които да ме заместват.

-Няма да съм аз. Ще продължа да участвам, но не знам дали ще остана до финала. Всеки един отбор заслужава да спечели, хората са прекрасни.

-Дай Боже, искрено вярвам.
ВЕНЕТА ЯНЕВА/БЛИЦ