Даниел Петров е рекордьор сред българските боксьори по медали от големи първенства. Десет пъти се е качвал на почетната стълбица, от тях пет пъти на самия връх. Шампион от Летните олимпийски игри в Атланта през 1996-а и вицешампион от олимпиадата в Барселона (1992 г.). В колекцията му има европейски титли през 1993-та и 1996-а, както и световна титла през 1995-а. Дани е роден на 8 септември 1971 г. във Варна, където още в детството си си заслужава прякора Пинчера. Техничният боксьор цяло десетилетие се състезава в най-леката категория (до 48 кг) и дълги години е капитан на националния отбор. Сега е точно на 55 кила без 15 грама и работи като треньор.

- Дани, как оценяваш представянето ни на олимпиадата в Лондон?
- Катастрофа! Дано никога повече да нямаме такива резултати.

Молехме се
като клошари
 
да падне някой медал и за нас. Българският спорт не помни по-голям кошмар. Никой да не се сърди, но  боксът се представи най-добре. Тервел Пулев и Детелин Далаклиев ни отсрамиха.

- Олимпийски шампиони ли станаха, че така говориш?
- В такава мижава година  тяхното е голямо постижение. В Лондон нямахме късмет и на жребия. Украинецът, който излезе срещу Тервел, не знам дали усетихте, но си беше горила отвсякъде – физически здрав и много подготвен. Детелинчо ми се струва, че отпадна от подценяване на съперника, но се видя, че и силите го напуснаха в последния бой.

- С какво си спомняш твоите две олимпиади?
- На първата в Барселона бях твърде малък, само на 21 години, затова се прибрах само със сребро. Тогава ме би кубинецът Марсело, и то много левашки паднах. Само няколко дена преди олимпиадата
 
бях го
разпилял
 
 в Германия, където тренирахме. През 1996-а в Атланта в категорията ми бяхме 32-ма. Падна се да играя с най-силния в моята категория – арменеца Нушан Мунчан.  И на двамата ни беше ясно, че един силен боксьор си отива още след първия бой.

- Имаше ли проблеми с килограмите?
- В Атланта вдигнаха категорията от 48 на 49 килограма, но пак си беше много зор. Аз винаги държах между 49 и 50 килограма. На тази олимпиада умрях от глад. Имах право само на един сладолед на ден и се чудех кога да го ям. Само за ядене мислех по цели дни, чувствах се напълно изнемощял, но като се качвах на ринга, се стягах.

- Кой ти беше най-трудният бой в кариерата?
- На финала в Атланта! Тогава се изправих срещу един неизвестен венецуелец. Мислех, че е Веласкес, когото бях бил 3-4 пъти по различни световни първенства и турнири. Чак на финала обаче разбрахме, че този Веласкес, срещу когото се изправях,  не е моят познат от ринга, а брат му.  Голям сюрприз, но успях и него да победя -  с техника и хитрина.

- Какво си хапна след олимпиадата?
- (смее се)… Ох, какво ли не, но не продължи дълго, защото пак лагери и пак подготовка за нови състезания. Помня, че в София имахме време колкото да ми връчат едно „Мондео”,

чек от
25 000
долара
 
за златото  и отново пълен режим, тренировки до скъсване.

- Не се ли промени много боксът през последните години?
- Няма нищо общо с времето, когато аз боксирах. Сега всички играят прибрано,  без много удари. Не защото ми викаха Пинчера, но аз постоянно търсех боя. Навирах се, търсех атаката, играех с краката… сега много от тези елементи на бокса изчезнаха или все по-рядко ги виждаме.

- Каза, че ти харесва треньорската професия?
- Получавам много по-малко, отколкото в МВР, където минавах 1200 лева на месец, но в крайна сметка моето място е в залата. С Филчо Русчуклиев сме заедно в ЦСКА, помагаме и на Спортното училище. Добре че беше Михаил Таков, който ме покани да го заместя, след като отиде в националния отбор. Иначе още щях да съм полицай и да работя по 15 часа на ден.

- Колко години изкара в МВР?
- Ми почти 12. През 2000 година изпуснах квотата за Сидни и спрях. Три години по-рано бяха ни военизирали в „Левски”, както е сега положението с Тервел Пулев. В началото бях оперативен работник, занимавах се с издирвателна дейност, но после ме преместиха в отдел „Тежки престъпления”, където са най-мръсните истории. Имам чувството, че в онези години непрекъснато съм бил на работа. Телефонът ми постоянно трябваше да е включен и да отговарям на повикванията от службата дори да спя. Сега получавам по-малко пари, но важното е, че си върнах спокойствието. Спя напълно нормално, не сънувам кошмари, храня се, имам време за приятели, за семейство.

- В какво се състоеше издирвателната ти дейност?
- Аз работех в София-окръг, където предимно се преследваха битови престъпници. Кой откраднал, кой се сбил и потрошил имот и т.н. Имаше и много убийства, но не беше както в София-град примерно. В столицата гърмяха знакови, популярни хора като Бай Миле, покрай когото имаше и още няколко трупа. В областта чак такива убийства нямаше, но и не липсваха. На мен най-много ми тежеше ходенето на смъртен случай. Буквално съм събирал парчета от разкъсано тяло. Просто

не знам как
успях да
си съхраня
психиката
 
при толкова неща, които минаха пред очите ми и през ръцете.

- Случвало ли се е да налагаш престъпник по време на акция?
- Много пъти, това е част от работата на полицая. Като тръгне някой да бяга, не се подчинява на заповедите или прояви агресия, ти трябва да го укротиш. Налагало се е много пъти да бия, но не съм прекалявал…Винаги съм си знаел мярката, а и престъпниците бързо усещат след първите удари, че тяхната в тази ситуация няма да стане.

- Как живеят боксьорите от твоето поколение, поддържате ли връзка?
- Ние  сме най-забравените спортисти. Съдя не само по мен, а и по-много други боксьори. Сигурно още щях да събирам трупове, ако Мишо Таков не ме беше поканил в ЦСКА. Нито държавата се сеща, нито федерацията. Боксьорът се нуждае от грижи и след раздялата си със спорта, защото ние освен че сме носили слава и гордост, повечето сме си оставили здравето на ринга. Поради тази причина повечето боксьори дори не могат и треньори да бъдат, след като хвърлят ръкавиците. Много са тези, които буквално мизеруват, защото с припечеленото като състезател си за никъде...
ЗДРАВКО КАМЕНОВ