Стефка Костадинова носи същата енергия, усмивка и чар като на 22 години. Тогава, когато постави нереалния си рекорд. На 25 март великата пловдивчанка празнува рожден ден и с удоволствие направи равносметка пред „Марица“:
- Добър ден, надявам се, ви намираме в добро здраве, как се справяте с пандемията - чисто физически, а и емоционално?
- Нормално, както всички българи. Пазим се, за да сме здрави, и стриктно следваме всички здравни мерки. Стремя се да се зареждам с повече позитивизъм в тези трудни времена, дори напоследък гледам по-малко и за кратко новини, тъй като отвсякъде ни заливат негативни вести. Съсредоточила съм се в работата в Олимпийския комитет, а свободното време предпочитам да прекарвам в разходки из планината, това много ме зарежда. Поначало съм оптимист и вярвам, че ще излезем по-силни от сегашната ситуация.
- Разкажете ни повече за Пловдив и детството, в коя махала израснахте, как минаваха дните ви?
- Израснах до Гребната база, къщата ни бе близо до спортния комплекс и естествено всяко свободно време се впускахме в игри и надпревари. Беше прекрасно време, спортувахме от сутрин до вечер, едно хубаво поколение от пълни с енергия и ненаситни на игри деца. Не всички от моите връстници учеха в спортното училище, но бяхме заедно, а и до ден днешен си останахме приятели. Благодарна съм на своите близки, учители, треньори, приятели – на всички, които по някакъв начин са съдействали да се изградя като личност. Обичам Пловдив, в него съм се родила, израснала, изградила като човек, като спортист. Въздухът, атмосферата, позитивизмът на този град винаги са ме зареждали, зареждат ме и днес.
Winbet - удвои тръпката от играта! (18+)
- Обичате ли да се връщате сега там, пазите ли приятелства от онези дни?
- При всяка възможност бързам да се върна в Пловдив, да се срещна с приятели, близки и познати. Сега, в тази обстановка обаче това става по-рядко. Ежедневието ми е доста натоварено, най-близките ми хора също са в София, но никога не пропускам да бъда в родния град, когато мога.
- Кои са любимите ви кътчета в Пловдив?
- Старият град и Гребната база. Това се местата, които ме привличат като магнит. Никога няма да ми омръзне да се разхождам из тях, да усещам неповторимата атмосфера, която излъчват. За мен те са заредени с енергия, а това ми дава сили и ме изпълва с позитивни емоции. За жалост, ситуацията в момента не позволява да се виждам както преди с приятелите, да се събираме в тесен кръг, пропускаме годишнини и поводи да бъдем заедно. Но това ще свърши и ще наваксаме. Убедена съм, че ще преодолеем това изпитание с умението да преоценим и да открием неща, които преди подминавахме като дадености.
- Каква ученичка бяхте и кога решихте да акцентирате върху спорта?
- Бях много живо дете, постоянно в движение, по цял ден спортувах и играех. Във втори клас започнах с плуване и до четвърти се увличах от тренировките в басейна. След това в пети клас кандидатствах в Спортното училище, тогава се ориентирах към леката атлетика и тя ме плени - както е видно, завинаги. Никога не съм била гимнастичка, не знам откъде се появи това, че първо съм се занимавала с гимнастика.
- Кога разбрахте, че може да станете състезател от световна височина? Кои бяха идолите ви, преди вие самата да станете шампион?
- Не беше бързо и лесно. Пътят до върха е доста дълъг и труден, а при спортистите е придружен с много лишения и изморителни тренировки. Постепенно, с победите и с все по-добрите за възрастта ми резултати, започнах да имам по-големи цели. Това обаче ме натовари с още по-тежки тренировки и отговорности. Всичко дойде с времето си и с много труд, постоянство. Като девойка се възхищавах на италианската звезда в сектора за скок височина Сара Симеони. После съдбата нареди така събитията, че поставих световния рекорд от 209 см пред очите на своя кумир в сектора - олимпийската шампионка Сара Симеони.
- Атлетиката е ужасно тежък спорт, нищо че я наричаме лека. Режим, хранене, как едно момиче успява да се справи с всичко това?
- Не бе леко, но когато си си поставил високи цели и резултати, всичко остава на заден план. За това ми помагаше целият щаб от специалисти край мен, за което съм им много благодарна. Макар и индивидуален спорт, успехите в атлетиката не идват без помощта на хората край теб.
- Никога не изневерихте на спортен клуб „Тракия“, имахте ли „ухажвания“ от Левски и ЦСКА с предложения за пагони, апартаменти, постове?
- Не искам да се връщам в годините, но щом съм останала в „Тракия“, значи съм оценила, това, което този клуб, а и Пловдив са направили за мен. Имам много приятели от други клубове, бяхме съперници в състезанията, но останахме близки, и днес често се виждаме.
- Звучи невероятно, но през 1984 година Людмила Андонова постави рекорд от 207 см, а през 1987 вие го подобрихте. Смятахте ли, че толкова бързо може да „детронирате“ сънародничката ни?
- Тогава изобщо не са ми минавали такива мисли. Бях свидетел на световния рекорд на Люси, беше фантастичен скок, перфектен. Това бе поредното доказателство за силата, класата и продуктивността на българската школа в тази дисциплина. Ние имаме феноменални състезателки, като започнем от първата световна рекордьорка Йорданка Благоева, след това Людмила и всички, които прелитаха над двата метра и с десетилетия ни правеха горди като българи. Винаги благодаря на всяка една от моите съотборнички, на тези български звезди в скока на височина, защото без тях аз нямаше да се изградя като силен състезател, като шампион и рекордьор. Тяхната конкуренция помогна България и до днес да държи световния рекорд в скока на височина при жените.
- Огромната конкуренция на финала ли ви мотивира за рекорда или нещо друго?
- И това, но и публиката. Препълнените трибуни, тези 80 хиляди ентусиазирани зрители на Олимпийския стадион в Рим ми оказаха огромна подкрепа. Италианската столица и до днес си остава любим град не само заради рекорда, а заради атмосферата, заради историята и уникалния заряд, който носи.
- Винаги питам великите спортисти за нощта преди великото състезание: как спахте, имаше ли особен сън, знак от съдбата?
- Е, нещо много тайно ме питате, а и ме връщате доста назад… Всяка нощ преди голямо състезание е различна. За да не се натоварвам излишно, предпочитах да не разделям нощите на важни и не чак толкова, това ми помагаше да бъда спокойна на другия ден в значими изпитания. Да, онази нощ в Рим бе различна, но щом съм успяла, значи рецептата е „проработила“…
- Едно пожелание за себе си и за българите за ЧРД?
- В днешната ситуация на първо място - да сме здрави, след това всичко може да се постигне. За себе си не правя дългосрочни планове. Силно желая и се надявам на олимпиадата в Токио да имаме повече поводи за гордост и национална самочувствие. Всички наши спортисти със заслужени квоти са способни на престижно участие и успехи и се надявам да ни зарадват с това да чуваме българския химн в японската столица това лято.
- А коя беше най-голямата и талантлива ваша съперничка или пък съпернички през годините? Поддържате ли сега контакти?
- Нямам в представата си най-голяма и изявена съперничка. Имала съм много - като започнем от споменатите българки и преминем през десетки изявени представителки на водещи в света школи. Всички те са ме стимулирали да бъда все по-добра и силна, да стигна до върха, за което съм им благодарна. С много от бившите ми съпернички и до днес поддържаме близки контакти и често се виждаме.
- Интересен ми е вашият топ 5 на най-великите атлети на нашето време. Аз започвам със Стефка, Бубка, Карл Люис, Джеки Джойнър, Юсейн Болт и спирам да мисля, че ще се поправя сто пъти...
- Благодаря за мястото в класацията, но смятам, че всеки, който е стигнал до световния връх, който е световен и олимпийски шампион, заслужава да е в елитна подредба на топ атлетите. А най-заслужилите намериха място в открития наскоро дигитален музей на Световната атлетическа асоциация.
- Вероятно ви е писнало да се говори за олимпийската титла, но... бяхте ли се отчаяла, че след толкова години успехи най-ценното злато в спорта ви бягаше?
- Да, и аз, а и всички знаеха, че това е последният ми шанс, което правеше натискът върху мен още по-голям. Но пък вече имах огромен опит, преживяла бях какво ли не… А и толкова много желаех победата. Статистици изчислиха, че Атланта през 1996 г. стана свидетел на най-класното състезание в олимпийската история. Аз обаче бях готова на всичко, за да стигна до целта. И съм щастлива, че успях, че българското знаме се развя най-високо пред погледа на близо 100 000 зрители на стадиона и милиарди по цял свят.
- Как се събират сили след раждане, какво ви струваше?
- Върнах се в сектора много скоро след като родих - на шестия месец вече бях на световно първенство. В Гьотеборг през лятото на 1995 г. целта ми бе просто да се върна в топ форма. Не знаех колко време ще ми е нужно, за да скачам отново на световно ниво, тъй че си бях поставила задача да вляза във финала. В течение на състезанието обаче скоковете ми тръгнаха и почувствах, че отново съм готова за нещо голямо. Бях спокойна, нямах идея фикс непременно да съм първа, но всичко в този ден ми вървеше като по вода. Така стигнах до втората си световна титла на открито.
- По-трудно ли е сега като шеф на БОК? Ще се справи ли светът да има що-годе нормална олимпиада в Токио?
- Това са коренно различни неща. Сега в БОК отговорностите са други, но за да се справям, много ми помага това, че съм била дълго време спортист в световния елит. Иначе разликата е огромна - като състезателка имах задача само да тренирам и да скачам високо, като за мен се грижеше цял щаб. Сега пък аз трябва да се грижа за много хора, тъй че да се реализират максимално. Много ми помага опитът от преживяното в елитния спорт, наред с контактите, които съм изградила.
- Как обичате да прекарвате почивните дни и часове, имате ли нови страсти, хобита?
- В последно време отделям все повече време на разходките и кросовете в гората и в планината. Това е нещо, което много ме зарежда в сегашната ситуация. През всички сезони разходките и бягането сред природата ме изпълват с енергия и позитивни емоции. Почти всеки ден правя това и така се разтоварвам от ежедневието.
- Как е синът ви, с какво се занимава, ако не е тайна?
- Жив и здрав е и се занимава с това, което харесва и обича.
*Снимка: Getty Images/Guliver
