Днес Тур дьо Франс е вероятно най-значимото и най-престижното от всички шосейни колоездачни състезания. Както подсказва името му, това е Обиколката на Франция, но от години състезанието включва етапи в други държави, включително такива, които дори не граничат с родината му.

Тази година, Тур дьо Франс започва на 29 юни във Флоренция, Италия. Така, турът ще стъпи на Апенините за първи път в 111-годишната си история. Също за първи път, състезанието няма да приключи в Париж – заради предстоящата олимпиада във френската столица, този път финалът ще бъде в Ница, на 21 юли.

В наши дни, участието в Тура въпрос на чест за всеки уважаващ себе си състезател, дори само за да може да каже, че го е завършил успешно. Трите седмици на тежки планински и равнини етапи, изпълнени с непрекъснато тактическо надлъгване, хитруване и най-вече с неуморно, безспирно, умопомрачително въртене на педалите определено не са за всеки.

Но състезанието е и много повече от изпитание на издръжливостта. Замислено като чисто търговско и рекламно мероприятие, неговият успех променя колоезденето изцяло. Историята на неговото създаване е не по-малко интересна от самото него.

Когато през 1899 г., група френски бизнесмени и журналисти купуват спортния всекидневник L’Auto-Velo, прекръстват го просто на L’Auto и решават да го развиват с цел да популяризират зараждащите се тогава автомобилни състезания и да създадат качествен конкурент на властващия тогава на пазара вестник Le Velo. Идеята не била лоша, но резултатите не били според очакванията.

Към ноември 1902 г., L’Auto изоставал доста от съперника си и главният редактор Анри Дегранж трябвало спешно да измисли нещо ново и свежо, което да помогне на вестника да повиши тиража и продажбите на рекламна площ.

На спешна кризисна среща в редакцията, журналистите един по един предлагали идеи. Последен се изказал 26-годишният колоездачен репортер Жео Льофевр, който предложил шестдневно колоездачно състезание, което да се премине през различни части на Франция.

Идеята по същество не била уникална – подобни състезания вече имало. Разликата била в мащаба на събитието – никой не бил правил нищо с подобна дължина и трудност.

Дегранж не бил абсолютно убеден в качеството на предложението, но когато обсъдил идеята с финансовия директор на вестника Виктор Годе, получил неочакван отговор: финансистът извадил от джоба си ключа за касата и го подал го на Дегранж с думите: „Взимай колкото ти трябват!“

Първият Тур дьо Франс бил планиран в шест етапа, от Париж, през Лион, Марсилия, Тулуза, Бордо и Нант, а после обратно към Париж, общо близо 2400 км или около 400 зверски километра на етап. Всеки етап започвал през нощта и свършвал на следващия ден, с ден за почивка между отделните етапи.

От самото начало Турът предлагал примамливи награди. На победителя били обещани 12 000 франка, тоест шест пъти средния годишен доход на един френски работник в онези времена, а победителите в отделните етапи печелели по 3000 франка. (В напи дни победителят взима 500 000 евро.)

В 3:15 минути следобед на 1 юли 1903 г., пред кафене „Ревей-Матен“ в китното парижко предградие Монгерон, бил даден стартът на първия Тур дьо Франс в историята. Успехът на състезанието изобщо не бил гарантиран и може би знак за колебанието на самите организатори е това, че в броя на L’Auto от същия ден, то изобщо не присъства.

Сред близо 80-те състезатели са както бъдещият първи победител в него Морис Гарен, така и тогавашната звезда на френското колоездене Иполит Окотюрие и германското величие Йозеф Фишер. Също така и голям брой аматьори (повечето безработни, привлечени от наградния фонд) и всевъзможни търсачи на силни усещания. Един от тях ще остане в историята само с едно име, Самсон.

В края на състезанието, финалната линия в парижкото предградие Вил Авре пресекли само двайсет и четирима състезатели, но истерията около състезанието била достигнала такива висоти, че състезателите били поведени на триумфална разходка до центъра на столицата, която приключила с няколко тура за овации на колодрума в Парк де Пренс.

И да, в онези времена употребата на алкохол и тютюнопушенето били не само разрешени по време на Тура, а направо поощрявани. Смятало се, че алкохолът помага на издръжливостта, а никотинът „разширявал“ белите дробове.

Мисията на Дегранж се оказала по-успешна и от най-смелите му очаквания, тиражът на L’Auto скочил до небесата и година по-късно конкурентът Le Velo тихо и кротко спуснал кепенци. 

Анри Дегранж първоначално нямал никакво намерение да повтаря начинанието, но общественият натиск след успеха на първия Тур го накарали да преосмисли решението си и през следващата година се провежда второто издание на обиколката. Което обаче по абсолютно нищо не приличало на първото и, някак съвсем по френски, е съпътствано с вероятно най-епичните скандали в цялата ѝ история. За да бъде разказано за всичко случило се във втория Тур дьо Франс е нужен отделен разказ.

Дегранж ръководи Тура до смъртта си през 1936 г. Той е човекът измислил етапните състезания с колоезденето, жълтата фланелка и бонус точките за спринтьорите, като експериментира с различни начини за определяне на победителя – по общо време (както е сега), чрез точкова система и т.н. Въпреки че Турът е измислен като комерсиално състезание, Дегранж дълги години се противи на присъствието на спонсори в него, както и на металните велосипеди, възможността за смяна на повреден велосипед и най-вече на различните „отборни тактики“, но накрая приема, че няма начин да спре тези неща. 

Колкото до L’Auto, вестникът съществува до 1944 г., когато е затворен от френските власти заради статии, считани за твърде про-германски по време на окупацията през Втората световна война. Редакторът му Жак Годе, син на Виктор Годе, е главен редактор на вестника по това време и той основава ново издание, „Екип“. То ще се превърне в най-големия френски спортен всекидневник и ще стане част от цяла медийна и бизнес група, която включва освен вестника още няколко списания и успешен телевизионен канал, а в наши дни стои зад още състезания като Рали Дакар.