Глобализацията на европейския футбол бе предопределила последният финал на турнира за купата на УЕФА да се проведе при парадоксални обстоятелства. Мачът между Шахтьор (Донецк) и Вердер (Бремен) се проведе в единствения европейски мегаполис, разположен на два континента, а стадионът, приел двубоя, географски се намира в Азия. Още повече, че и трите гола в мача бяха вкарани от бразилци, т.е. победителят бе определен от жители на трети континент – Южна Америка.
Тук няма да стане дума нито за самия мач – даван по телевизията, нито за играчите и треньорите на двата отбора, взели участие в двубоя – техните оценки и изявления станаха обществено достояние още след приключването на срещата. Ще се опитам да представя обстановката и емоциите, поне личните, свързани с посещението ми на финала.
Пътуването от София до Истанбул, както се очакваше, бе тривиално. Започна във вторник сутринта с удобен автобус на голяма фирма, който, тръгвайки от столицата, бе почти празен, но след спирките в Пловдив и Хасково се напълни. Българската граница бе премината без никакъв проблем, но такъв възникна на турската. Заради едно момче на име Шанер бяхме задържани за 40 минути. Оказа се, че неговият багаж се състоеше от дълбоко замразено месо и заради световната истерия със свинския грип Шанер бе извикан в специално помещение, където представи необходимите документи за пренос на месото. Това обаче явно не се оказа достатъчно на турските митничари, но след няколко проведени разговори по телефона всичко се успокои и продължихме към Истанбул.
За самия град няма какво да се описва, той трябва да бъде видян и усетен. По свидетелства на хора, живеещи в Истанбул, още от началото на годината е започнала подготовката за приемането на финала. На повечето важни пътни “детелини” имаше банери за предстоящия мач. По улиците пък си личеше кои два отбора ще премерят сили в спор за купата на УЕФА. Хора с фланелки и шалчета на Вердер и Шахтьор се разхождаха спокойно, седяха по парковете или хапваха и пиеха бира в ресторантите. Може би заради огромния брой турски гастарбайтери в Германия и сантимента на местните хора към тази страна повечето сервитьори бяха облечени с фланелки на Вердер – резонно повечето от тях бяха с № 11 и името на Месут Йозил, но имаше и такива заложили на № 10 на Диего.
Естествено като за всяко подобно събитие имаше и черна борса за билети. Рано сутринта в деня на мача на мен ми бе предложен билет за 160 евро при положение, че на самия пропуск личеше цената от 100 евро. Три часа преди самия мач подобен билет ми бе предложен за 60 евро, а един израелски колега iподели в пресцентъра, че половин час преди началото на срещата черноборсаджийте са му продавали пропуск от 100 евро за едва 20 евро. Може би и заради тази незаконна търговия имаше доста празни места на трибуните.
За да взема акредитацията си за мача, пристигнах на стадион “Шукрю Сарачоглу” два часа по-рано, където продължаваха довършителните работи по декорацията на стадиона с плакатите, банерите и обезопасяването на периметъра около дома на Фенербахче. В чакането докато отвори акредитационният център към мен се присъедини английският фотограф Мич от Лондон, който се оказа, че работи за три американски вестника, а не за английски медии. По време на разговора ни разбрах, че британецът не обича футбола, а е фен на ръгбито. От българските футболисти, играещи в родината му, той знаеше само за Димитър Бербатов и бе учуден като разбра, че има и още негови сънародници не само във Висшата лига, но и в Лига 1 и Чемпиъншип. Коментарът му за Бербатов обаче бе крайно разочароващ и се състоеше само в една дума – смешник. Тъкмо мислех да поспоря относно достойнствата на Бербо и добрите му изяви за Тотнъм и Манчестър Юнайтед, когато Мич обяви, че все пак той е фотограф, обичащ ръгби и почти не разбира от футбол.
За самия стадион няма какво толкова да се говори, отвън не е толкова впечатляващ, но отвътре – просто забележителен. Домакините са бяха постарали в секторите, където се очакваше да бъдат настанени феновете на Шахтьор и Вердер, да бъдат поставени на седалките оранжеви, зелени и бели знамена. Един час преди началото на мача двата тима се появиха по анцузи на терена. Това позволи на сърбите Душко Тошич от Вердер и Игор Дуляй от Шахтьор да се отделят и да започнат сладки приказки. Примерът им бе последван от хърватите Юрица Враниеш и Дарио Сърна. След това преди самия мач имаше кратка програма, свързана с две групи от по 10 души, облечени в цветовете на двата отбора и носещи тъпани – нищо впечатляващо, но задължителна част от програмата.
Самият мач бе видян от всички по телевизията. Феновете на Вердер не спряха да повтарят репертоара си от песни през цялото време, докато отсрещният сектор им отговаряше само със скандирания – Шахтар. След края собственикът на тима от Донецк Ринат Ахметов слезе на терена да поздрави своите момчета и докато се ръкува и разцелува със всеки един поотделно, играчите на Шахтьор се подредиха и направиха шпалир на своите съперници от Вердер. Част от този шпалир бе и милиардерът Ахметов. След това Сърна вдигна купата на УЕФА и целият отбор на Шахтьор се снима зад паното с изписано името на победителя и последен носител на трофей в историята на турнира под това име. Статистическите данни, че Шахтьор е първият украински носител на купата на УЕФА и първият тим от страната, вдигал евротрофей в самостоятелното съществуване на Украйна като държава, остават за историята.
След края на мача дойде редът на пресконференциите. Треньорът на Вердер Томас Шааф бе разочарован, а Мирча Луческу преливаше от щастие. Румънският специалист, за когото това бе втори евротрофей в кариерата след Суперкупата на УЕФА, спечелена с Галатасарай през 2000 г., получи наградата на Жадсон за играч на мача, тъй като бразилецът даваше допинг проба. 63-годишният Луческу хвърли в смут повечето журналисти, като започна пресконференцията на румънски – организаторите бяха осигурили превод на слушалките само от руски, немски, английски и турски. Седящият до мен израелски колега Моав бе в шок, защото нищо не разбра от речта на треньора на Шахтьор. Добре, че помощник треньорът Александър Спиридон влезе в ролята на преводач и пренесе думите на Луческу на руски. Заедно със споменатия Моав участвахме в нещо като виц. Двамата с него се придвижихме от азиатската до европейската част на Истанбул с автобус. В разговора ни по пътя той изказа добри думи за Елин Топузаков и Димитър Телкийски, но най-вече за Димитър Макриев. Като фен на Макаби (Тел Авив) той обяви Игор Томашич за един от най-големите трансферни провали в историята на клуба, но пък не скри симпатиите си за Пини Гершон – селекционера на националния отбор на България по баскетбол. За него Моав каза: “Голям треньор и още по-голяма уста”, споделяйки, че Пини понякога е твърде остър, критичен и красноречив.
След като слязохме от автобуса, с Моав трябваше да вземем такси, което да ни откара до хотелите ни. За да стигнем до улицата, откъдето да “яхнем” превозното средство с познатия жълт цвят, минахме през някакво старо турско гробище. В таксито се оказа, че шофьорът не говори друг език освен родния си. Ситуацията бе като във виц – турчинът, евреинът и българинът събрани на едно място. Моав през цялото време бе притеснен да не плати по-голяма сума от предварително определените от него10 лири за превоза и постоянно питаше на английски колко ще му струва въпросното пътуване. Шофьорът пък само сочеше апарата и отговаряше: “таксиметър”. Когато в крайна сметка си поделихме сумата, по 7 лири на човек, Моав бе повече от щастлив, че не е бил преметнат.
Това бяха в кратък вид преживяванията на един българин на финала на купата на УЕФА, свързани със свинския грип, “смешника” Бербатов, черната борса и вица за турчина, евреина на българина.
Веселин РУСИНОВ/БЛИЦ
(Истанбул-София)